– Тя спомена нещо за хапчета – казвам аз. – Каза, че няма намерение да ходи при никакъв психиатър, защото те само…

Натали кима и ме прекъсва.

– Е, да, даваха ѝ някакви антидепресанти, които вземаше известно време. После ми каза, че от няколко месеца е престанала да ги взема. Нямах представа.

Накрая я прекъснах и попитах:

– И така, за какво точно ме накара да дойда тук? Надявам се да не е било само за да ми разкриеш всички тези тайни.

Благодарен съм за информацията, но трябва да се запитам дали това е единствената причина, накарала Натали да ми каже всичко това. Мисля, че тя наистина се тревожи за Камрин, но в края на краищата Натали си е Натали, а това не е за пренебрегване.

– Мисля, че ти трябва да я наблюдаваш – казва тя и отново привлича вниманието ми. – Кам наистина изпадна в някаква депресия след смъртта на Иън. Като че ли вече не беше тази, която познавам от толкова много време. Не плачеше и не реагираше, както според мен реагират хората, изпаднали в депресия… Не, Кам беше… – тя вдига замислена очи. – Понесе го стоически, ако това е точната дума. Престана да излиза с мен. Престана да мисли за училище. Отказа да ходи в колеж. През последната година и двете имахме конкретни планове за колежа, но когато тя изпадна в онази депресия, престана да се интересува от колежа.

– А за какво мислеше?

Натали клати едва-едва глава.

– Всъщност не мога да кажа, защото тя рядко говореше за това. Но понякога наистина говореше някакви странни глупости: да тръгне по света с раница на гърба, такива неща. Не помня точно, но тя определено не си даваше сметка за реалността. 0, и веднъж наистина спомена колко много ѝ се иска отново да изпитва емоции. На мен ми се вижда странно как някой не може изобщо да изпитва емоции, но както и да е – тя махва пренебрежително с ръка. Усмихва ми се и аз не мога да разбера как да го тълкувам, докато не продължава да говори. – Обаче после се появи ти и тя отново стана такава, каквато беше. Само че изглеждаше сто пъти по-добре. В онази нощ, когато разговарях с нея, докато беше в Ню Орлиънс заедно с теб, разбрах, че нещо се е променило. Да ти кажа право, никога не съм я виждала такава, каквато е с теб – тя млъква за момент и продължава: – Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Кам. Недей да ме убиваш, че го споменавам, но ако ти беше умрял…

Чакам нетърпеливо тя да продължи, но не го прави. Извръща очи от мен и изглежда готова да се откаже от всичко, за което е имала намерение да говори.

– Какво ако бях умрял?

– Не знам – казва тя, но аз не ѝ вярвам. – Просто мисля, че трябва да я наблюдаваш. Не е нужно да ти казвам, че сега тя се нуждае от теб повече от всякога.

Не, не е нужно да ми го казва, обаче всичко останало, което ми съобщи, ме кара да мисля, че трябва да съм с Камрин още в този момент и да съм с нея във всяка минута на всеки ден. Почти намразих Натали, че ми наговори всички тези неща, но същевременно беше нужно да ги зная.

Ставам от масата, пъхвам ръце в джобовете на черното яке и избутвам стола навътре.

– Тръгваш си просто така?

Спирам и я поглеждам.

– Ами да – казвам и тя също става. – Мисля, че научих достагъчно.

– Моля те, не ѝ казвай…

Прекъсвам я с вдигане на ръка.

– Виж какво, не ме разбирай погрешно. Благодарен съм ти, че ми сподели всичко това, но ако Камрин ме попита, ще ѝ кажа, че съм се срещал насаме тук с теб и че ти си ми разказала всичко, което знам. Така че не очаквай от мен да скрия нещо от нея.

Тя въздъхва.

– Разбирам – казва тя и взема чантичката си от масата. – Но аз ти го казах само защото се безпокоя как може да се почувства тя, ако разбере, че съм дошла при теб, а не защото се тревожа, че ще ми се ядоса за това.

Кимам и признавам, че този път ѝ вярвам.

Мотая се в кабинета и гледам телевизия, когато Камрин и майка ѝ се връщат от прегледа при гинеколога. Старая се да седя по-изправен, защото се чувствам неловко в къщата на майка ѝ. Оставям дистанционното върху дъбовата масичка за кафе и ставам да посрещна Камрин.

– И така, как мина всичко?

Неловка поза. Неловки въпроси. Всичко е неловко. Мразя да се чувствам така. Трябва скоро да си имаме наш дом или поне хотелска стая.

Погледът на Камрин омеква и тя се запътва към мен.

– Добре мина – отвръща тя и ме целува леко по бузата. – Получих това, от което имах нужда. Ти какво прави днес? Обзалагам се, че си изглеждал много секси, докато си се разкарвал насам-натам цял ден в тази модерна кола – казва тя и леко се усмихва.

Усещам как малко се изчервявам.

Майка ѝ леко ми се усмихва зад нея и се отправя към кухнята. Това е същата онази “кротка усмивка”, за която Камрин говореше тази сутрин, онази, която крещи: Тя е толкова крехка и толкова ми е мъчно и за двамата. Започвам да разбирам защо Камрин мрази тази усмивка толкова много.

– Ами, не съм правил кой знае какво, но все пак изтърпях петнайсетминутен разговор на четири очи с Шензи[2] в “Старбъкс”.

– Шензи?

Клатя глава, усмихвам се и казвам:

– Както и да е, искам да кажа с Натали. Искаше да се срещне с мен, за да говорим за теб. Наистина много се тревожи.

Ядосана, Камрин се запътва към коридора, който води в стаята ѝ. Аз я следвам.

– Мога да си представя какво ти е казала – вика тя, когато завива зад ъгъла и тръгва към стаята си. Оставя чантичката си и една пазарска торба върху леглото. – И ме е яд, че ти се е обадила скришом от мен.

– Може би не трябваше да се срещам с нея – отговарям аз, застанал при вратата. – Обаче тя настояваше и да ти кажа честно, исках да чуя какво има да каже.

Тя се обръща към мен.

– И какво научи?

Лекото недоволство в тона ѝ малко ме жегна.

Само, че са ти се случили много неща и…

Камрин вдига ръка и клати заканително глава към мен.

– Андрю, сериозно ти говоря. Ще ме изслушаш ли? – идва право при мен и ме хваща за ръцете. – Точно сега единственото нещо, което допълнително ме измъчва, е, че всички непрекъснато се тревожат за мен. Замисли се върху това. Та нали гази сутрин вече водихме такъв разговор. Погледни ме.

Гледам я. Не че не съм я гледал преди това.

– Имам ли вид на потисната? Не, нямаш. Колко пъти си ме виждал да се усмихвам през изминалата седмица? Всъщност много пъти. Чул ли си ме поне веднъж да казвам нещо, което да ти подсказва, че се измъчвам повече, отколкото го показвам? Не, предполагам, че не.

Тя накланя леко красивата си руса глава на една страна, протяга ръка и докосва лицето ми с меките си пръсти.

– Искам да ми обещаеш нещо.

При нормални обстоятелства щях да кажа “каквото кажеш” без колебание, но този път се колебая.

Накланя глава на другата страна и отдръпва ръката си от лицето ми.

Накрая с нежелание казвам:

– Зависи за какво става дума.

Тя не се възмущава, но виждам разочарованието в очите ѝ.

– Обещай ми, че ще се върнем отново към нормалния си живот. Това е всичко, за което те моля, Андрю. Липсва ми начинът, по който живеехме преди, липсват ми нашите щури моменти заедно, щурият ни секс, твоите влудяващи ме трапчинки и щурашкото ти, жизнерадостно отношение към живота.

– Липсва ли ти пътуването? – питам аз и лицето ѝ изведнъж помръква, сякаш съм казал нещо ужасно лошо.

Извръща очи от мен и сякаш потъва дълбоко в някакъв мрачен спомен.

– Камрин… липсва ли ти пътуването? – нуждая се от отговор на този въпрос повече, отколкото преди секунди заради неочакваната ѝ реакция на него.

С лед дълго мълчание тя отново ме гледа и аз се чувствам изгубен в очите ѝ, само че по някакъв смущаващ начин.

Тя не отговаря. Като че ли… не може.

Не знам какво става в главата ѝ, но искам да разбера и накрая казвам:

– И сега можем да го направим – слагам ръце върху раменете ѝ. – Може пък точно това да ти е… искам да кажа, да ни е нужно – след като съм изрекъл идеята на глас, с всяка измината секунда се въодушевявам още повече. Камрин и аз. Отново на път. да живеем свободно и за момента, както го планирахме. Давам си сметка, че съм се ухилил до уши и лицето ми е озарено от вълнение. Мама му стара! Ами да, точно това трябва да направим. Защо не съм се сетил по-рано?

– Не – казва рязко тя и отговорът ѝ изведнъж ме изважда от блаженото, приказно състояние.

– Не? – не мога да повярвам, нито да я разбера.

– Не.

– Но… защо? – питам аз, когато тя се отдръпва от мен. – Вече няма причина да чакаме.

В същата секунда разбирам причината за отговора ѝ. Обаче няма да я кажа, защото тя го прави вместо мен.

– Андрю – обяснява Камрин и виждам съжалението, изписано на лицето ѝ, – ако го направим, винаги ще си мисля, че е било нещо, което сме отлагали заради бебето. Няма да е редно да го направим сега. За известно време. За дълго време.

– Добре – казвам и пристъпвам към нея.

Кимам и топло се усмихвам с надеждата да я накарам да разбере, че независимо какво иска да прави или да не прави, аз винаги ще стоя зад нея.

– И така, на какво ниво на биполярно разстройство[3] се намирам според Натали днес? – пита през смях Камрин, отива при пазарската торба, която донесе, и бърка вътре.

Аз също се засмивам и лягам на леглото ѝ, а краката ми висят от едната страна, свити в коленете.

– На жълто – отговарям, – най-ниското възможно. Но самата тя май е на червено ниво – повдигам глава, за да я погледна. – Обаче съм сигурен, че на теб това ти е известно.

Тя ми се усмихва, вади пакет дамски пликчета от торбата и започва да маха етикетите от тях.

– Сигурна съм, че ти е надула главата да ти разправя как съм имала период на депресия и какви лайняни неща са ми се случили – сочи ме с пръст и ми намига. – Но това просто си беше един период. Преодоляла съм го. А и кой не е имал смърт в семейството, разводи и лоши периоди? Смешно е, че…

– Момиче, какво ти казах преди малко? Обратно към Ню Орлиънс?

– Ти ми каза доста неща.

Тя хвърля етикетите в кошчето за боклук.

– За това, че мъката не е някакво състезание.

– Да, помня – отвръща тя.

Протяга ръка да вземе пликчетата от леглото, но аз я изпреварвам и грабвам няколко. Вдигам пред лицето си едни розови, с дантели, а другите два чифта поставям върху гърдите си.

– Мамка му, тези ми харесват – викам, а тя ги дръпва от ръцете ми.

– Както и да е – продължава Камрин, а аз вземам следващите два чифта и правя същото. – Не искам повече да говоря за това, разбра ли?

Грабва последните два чифта от ръцете ми, отива до най-горното чекмедже на шкафа и натиква всичките вътре.

Връща се при мен, настанява се в скута ми и забива колене в одеялото, което покрива леглото. Гладя с ръце нагоре-надолу бедрата ѝ.

– Тази вечер искам да излезем – казва тя. – Какво ще кажеш?

Прехапвам замислен устни и казвам:

– Става. Къде искаш да отидем?

Тя ми се усмихва мило и аз оставам с впечатлението, че вече го е намислила. Обичам да я виждам да се усмихва така. Прави го толкова естествено, така че в края на краищата Натали може би преувеличава нещата.

– Ами, помислих си, че бихме могли да отидем в “Подземието” с Натали и Блейк.

– Почакай, не беше ли това заведението, където онзи тъпанар те целуна на покрива?

– Ами, да – казва с напевен глас тя. По дяволите, ако не престане да се върти така в скута ми… – Обаче този тъпанар е в затвора за година, а и Натали много иска да отидем. Изпрати ми съобщение в този смисъл малко преди да вляза.

– Сигурна ли си, че не се опитва да ти се подмаже, защото се чувства гузна?

Камрин свива рамене.

– Може и така да е, но въпреки това ще е забавно да отидем. А ще е хубаво за разнообразие да погледаме на живо изпълнения на разни банди, вместо ние да сме на сцената.

Тя ляга върху гърдите ми, а аз се протягам и стискам с две ръце идеално оформения ѝ задник. Целува ме и ръцете ми започват да шарят нагоре-надолу по тялото ѝ и да я притискат все по-силно.

– Добре – казвам тихо, когато тя престава да ме целува, но устните ѝ продължават да са само на сантиметър от моите. Прекарвам пръсти през косата ѝ, а после държа главата ѝ неподвижна, притиснал длани в бузите ѝ. – Нека да е в “Подземието”. А утре ще взема самолета обратно за Тексас, затова трябва да започна да си събирам багажа.

– Надявам се, че не възразяваш, че аз няма да дойда – казва тя.

– Не възразявам – целувам я по челото. – Ти така и не ми каза дали ще идете с Натали да търсите апартамент за нас.

Тя се изправя, протяга гърба си и вплита пръсти в моите.