— Добре-е-е — каза Икуинокс. — Така, вече можете да си отворите очите. Чувствам, че при нас има някой, който е бил много близък с един от вас. Дали някой не е загубил наскоро приятел?

Ариа се вцепени. Али не можеше да се появи просто ей така… нали?

За неин ужас медиумът се приближи точно до нея и се наведе към лицето й. Брадичката му щръкна напред, той миришеше леко на трева. Очите му бяха широко отворени и не мигваха.

— Ти си човекът — каза той с нисък глас в ухото й.

— А? — прошепна Ариа и настръхна.

— Ти си изгубила някой специален приятел, нали? — попита напрегнато той.

В стаята цареше пълно мълчание. Сърцето на Ариа се разтуптя.

— Тя… тук ли е? — Огледа стаята, сякаш очакваше да види момичето, което беше спасила от огъня, облечено със същия суичър и с лице, омазано със сажди.

— Наблизо е — увери я медиумът. Той протегна пръсти и стисна брадичката си, потънал в концентрация. Изминаха още няколко секунди. В стаята като че ли притъмня. Единствената светлина идваше от светещия в тъмното водоустойчив часовник на Ноъл. Пулсът на Ариа отекваше в ушите й. Пръстите й започнаха да треперят така, сякаш улавяха някакви вибрации. Вибрациите на Али.

— Тя ми казва, че знае всичко за теб — каза Икуинокс почти подигравателно.

Ариа настръхна от страх — и надежда. Това определено звучеше като Али.

— Бяхме най-добрите приятелки.

— Но на теб въобще не ти харесваше, че тя знае всичко за теб — поправи я Икуинокс. — И тя беше наясно с това.

Ариа ахна изненадано. Сега и краката й започнаха да треперят в унисон с пръстите. Ноъл замръзна на стола си.

— Така… ли?

— Тя знаеше много неща — прошепна Икуинокс. — Знаеше, че ти искаш да се махне. Това много я натъжаваше. Много неща я натъжаваха.

Ариа притисна ръка към устата си. Всичките хора в стаята я гледаха втренчено. Можеше да види бялото на ококорените им очи.

— Не исках да си иде — каза тя с писклив глас.

Икуинокс отметна глава назад, сякаш по този начин можеше да види по-добре Али.

— Но тя ти прощава. Знае, че също не се е държала добре с теб.

— Наистина ли? — заекна Ариа и сложи длани върху коленете си в опит да успокои треперенето им. Така си беше, наистина. Понякога Али не се държеше добре с нея. Много пъти, всъщност.

Икуинокс кимна.

— Тя знае, че не е постъпила добре, като е откраднала приятеля ти. Особено след като сте били заедно толкова дълго време.

Ариа вдигна рязко глава, чудейки се дали е чула правилно. Един стол изскърца и някой от публиката се изкашля.

— Моят… приятел? — повтори тя. Мъчително чувство сви стомаха й. В седми клас тя нямаше приятел.

Което означаваше, че този шарлатанин въобще не говори с Али.

Ариа скочи и едва не удари главата си в ниско окачения фенер. Отправи се към изхода, лутайки се в облака от ароматна мъгла.

— Хей! — извика Икуинокс.

— Ариа, почакай! — обади се Ноъл, но тя не му обърна внимание.

Един направен от картон магьосник сочеше пътя към тоалетната. Ариа хукна нататък, затръшна вратата зад гърба си и се отпусна върху умивалника, без да обръща внимание на сапуна, който събори на пода. Идиотка, помисли си тя. Разбира се, че Али я нямаше тук. Разбира се, че сеансите са пълна глупост. Медиумът сигурно беше заговорил за Али, защото беше разпознал Ариа от новините. Къде й беше умът?

Тя погледна към отражението си в кръглото, запотено огледало, което висеше над умивалника. Кожата й беше млечнобяла. Но дори да беше шарлатанин, Икуинокс беше казал нещо ужасно — което донякъде беше вярно. Ариа наистина искаше Али да изчезне.

Двете бяха заедно, когато в седми клас Ариа видя баща си да се натиска с Мередит на паркинга на Холис. В следващите седмици Али непрекъснато говореше за това. Отвеждаше Ариа в ъгъла през междучасията и я питаше дали има някакво развитие по случая. Самопоканваше се в къщата на Ариа за вечеря, хвърляше обвинителни погледи към Байрън и съчувствени към Ила. Когато петте най-добри приятелки бяха заедно, Али непрекъснато правеше намеци, че всеки момент ще разкрие тайната на Ариа, ако Ариа не прави каквото й се каже. Това й беше дошло до гуша и в един момент, в седмиците преди изчезването на Али, тя беше започнала упорито да я избягва.

Това много я натъжаваше, беше казал медиумът. Възможно ли е Али да е знаела колко много Ариа иска да се отърве от нея? Внезапно в главата й се появи един спомен: в деня след изчезването на Али, госпожа Дилорентис беше поканила Ариа и останалите момичета вкъщи и беше започнала да ги разпитва знаят ли къде е отишла Али. Изведнъж се беше облегнала на лакти и беше попитала дали някога е изглеждала… тъжна. Момичетата веднага възразиха — Али беше красива и умна, и неустоима. Всички я обожаваха. В емоционалния речник на Али не съществуваше думата тъжна.

Ариа винаги беше гледала на себе си като на жертва, а на Али като на хищник, но ако Али също беше преживявала някакви проблеми? Ами ако Али се е нуждаела от някого, с когото да поговори — а Ариа я беше отблъснала?

— Съжалявам — прошепна тя и започна да плаче. Гримът й се размаза по бузите й. — Али, толкова съжалявам. Никога не съм искала да умираш.

Изведнъж се чу рязко съскане, като радиатор, който изпуска пара. Крушката над огледалото примигна и тоалетната потъна в тъмнина. Ариа замръзна и сърцето й замря. След това леко подуши с нос — във въздуха се разнесе остра пикантна миризма. На ванилов сапун.

Ариа са вкопчи в умивалника. След това, без предупреждение, лампата изведнъж светна отново. Ариа се вгледа уплашено в отражението си в огледалото. Но там се отразяваше още нещо.

Зад собствените й леденосини очи се виждаше момиче със сърцевидно личице, големи сини очи и зашеметяваща усмивка. Ариа ахна и се обърна. На корковата дъска на вратата, върху купчината стари плакати за концерти, разпродажби на сгъваеми легла и стаи под наем, беше забодена цветна снимка на Али.

Ариа се наведе напред, очите на приятелката й я привличаха. Гърлото й пресъхна. Това беше флаерът, в който я обявяваха за изчезнала, същата снимка, която се появи по кутиите с мляко и в местните обяви. „ИЗЧЕЗНАЛА — пишеше с големи печатни букви. — АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС. СИНИ ОЧИ, РУСА КОСА, ВИСОЧИНА 1.52 М, ТЕГЛО 41 КГ. ЗАБЕЛЯЗАНА ЗА ПОСЛЕДНО НА 20 ЮНИ“. Ариа не го беше виждала от години. Тя трескаво огледа всеки сантиметър от флаера, дори го обърна отзад, опитвайки се да разбере защо е тук — и кой го е сложил. Но не откри нищо.

10.

Най-простият живот

По-късно същия ден Емили стоеше пред една боядисана в черно и бяло дървена къща в Ланкастър, Пенсилвания. Вместо кола в алеята имаше една черна двуколка с гигантски колела и червен триъгълен знак „БАВНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО“ на задницата. Тя поправи маншетите на сивата памучна рокля, която й беше дал А., и нагласи бялата вълнена шапка на главата си. До нея се виждаше една надписана на ръка табела „ФЕРМА ЗУУК“.

Емили прехапа устни. Луда работа. Няколко часа по-рано беше казала на родителите си, че отива на младежка екскурзия до Бостън. След което се качи в автобуса за Ланкастър и се преоблече с роклята, шапчицата и обувките в малката химическа тоалетна в задната част на автобуса. Изпрати по един есемес на приятелките си, че до петък ще бъде в Бостън — ако им беше казала истината, те щяха да си помислят, че е полудяла. И за всеки случай изключи мобилния си телефон, за да не могат родителите й да включат джипиеса и да открият, че вместо в Бостън се намира в Ланкастър и се преструва на амиш.

През целия си живот Емили бе изпитвала любопитство към амишите, но не знаеше нищо за истинския им живот. Доколкото разбираше, те просто искаха да бъдат оставени на мира. Не обичаха туристите да ги снимат, не обичаха външни хора да навлизат в тяхна територия, а неколцината амиши, които Емили познаваше, нямаха никакво чувство за хумор и бяха доста неприветливи хора. Но защо А. я изпращаше в комуната им? Люси Зуук познаваше ли Али? Да не би случайно Али да е избягала от Роузууд и да е станала амиш? Това й се струваше невъзможно, но все пак в душата й запърха надежда. Възможно ли е Люси да е… Али?

С всяка изминала минута Емили откриваше все повече причини защо — и как — Али може да е все още жива. В деня след изчезването й госпожа Дилорентис беше извикала приятелките у дома си и ги беше попитала дали е възможно Али да е избягала. Емили бе отхвърлила предположението, но истината беше, че двете с Али често разговаряха за това да напуснат завинаги Роузууд. Бяха си правили всякакви планове — как ще отидат на летището и ще се качат на първия самолет, който отлита нанякъде. Ще вземат високоскоростния влак до Калифорния и ще си намерят съквартиранти в Лос Анджелис. Емили не можеше да си представи защо Али ще поиска да напусне Роузууд; тя винаги тайно се беше надявала причината за това да е, че Али иска Емили само за себе си.

Тогава, през лятото между шести и седми клас, Али изчезна от лицето на земята за две седмици. Всеки път, когато Емили звънеше на мобилния й телефон, тя биваше прехвърлена на гласова поща. Всеки път, когато се обадеше в дома на Али, попадаше на телефонен секретар. Но въпреки това семейство Дилорентис си бяха вкъщи — когато веднъж Емили мина с колелото си покрай къщата им, тя видя господин Дилорентис да мие колата си отпред, а майката на Али да плеви градината. Тя реши, че Али й е сърдита, въпреки че не можеше да разбере защо. Не можеше да говори за това и с другите си приятелки. Спенсър и Хана бяха на почивка със семействата си, а Ариа беше на арт-лагер във Филаделфия.

Две седмици по-късно Али изведнъж се появи.

— Къде беше? — поиска да знае Емили.

— Избягах! — изчурулика Али. Когато Емили не отвърна нищо, тя се засмя. — Шегувам се. Ходих в Поконос с леля Джиада. Там мобилните телефони нямат обхват.

Емили отново погледна към табелата. Колкото и да не се доверяваше на инструкциите на А. — все пак той ги беше подвел да си мислят, че Уайлдън и Джейсън са убили Али, при положение, че тя все още беше жива — едно кратичко изречение не й излизаше от главата: Какво би направила, за да я намериш? Тя би направила всичко, разбира се.

Емили си пое дълбоко дъх и се изкачи по стълбите към входната врата. Въпреки че навън беше ужасен студ, на простора висяха няколко ризи, които изглеждаха полузамръзнали. От комина се виеше дим, а в задния двор поскръцваше една голяма вятърна мелница. В студения въздух се усещаше миризмата на току-що опечен хляб.

Емили погледна през рамо с присвити очи към замръзналата царевична нива, която се простираше докъдето й стигаше погледът. Дали А. я наблюдаваше точно в този миг? Тя вдигна ръка и почука три пъти по вратата. Моля те, нека Али е вътре, помисли си тя.

Първо се чу скърцане, после удар. През задната врата изхвърча някаква фигура и хукна през царевичната нива, без да се обръща. Приличаше й на момче на нейната възраст, облечено с дебело яке, дънки и маратонки на синьо-червени райета.

Сърцето на Емили затупка силно. Миг по-късно вратата се отвори. На прага застана едно момиче. Беше облечено в същата рокля като Емили, а кестенявата й коса беше прибрана на кок. Устните й бяха много червени, сякаш допреди миг са били целувани. Тя огледа безмълвно Емили и присви презрително очи. Емили въздъхна разочаровано.

— Ъ-ъ-ъ, казвам се Емили Столцфус — каза тя, използвайки името, което А. беше вписал в бележката си. — Идвам от Охайо. Ти ли си Люси?

Момичето изглеждаше разтревожено.

— Да — отвърна бавно то. — Да не си дошла за сватбата на Мери този уикенд?

Емили примигна. А. не й беше казал нищо за сватба. Възможно ли е новото амишко име на Али да е Мери? Може би я бяха накарали насила да се омъжи и А. беше изпратил Емили тук, за да я спаси. Но билетът за връщане на Емили беше за петък следобед, в същия ден, когато църковната групичка се връщаше от Бостън. Нямаше как да остане за съботната сватба, без да събуди подозренията на родителите си.

— Ами-и-и, дойдох да помогна в приготовленията — каза тя, надявайки се, че не е прозвучало твърде глупаво.