Люси се загледа в нещо зад гърба й.

— Ето я и Мери. Искаш ли да я поздравиш?

Емили се обърна, но момичето беше много по-малко и по-набито от онова, което Емили беше видяла преди един ден в гората. Черната му коса беше прибрана назад в опънат кок и разкриваше бузестото личице.

— Ъ-ъ-ъ, може и по-късно — отвърна мрачно Емили, а сърцето й се блъскаше в гърдите й. Тя се обърна към Люси и огледа лицето й. Устните й бяха стиснати здраво, сякаш се опитваше да преглътне някаква тайна.

Люси отвори вратата по-широко и пусна Емили вътре. Влязоха в дневната. Тя представляваше голяма квадратна стая, осветена само от газовия фенер в ъгъла. Покрай стените бяха подредени ръчно изработени дървени столове и маси. На лавиците за книги стояха един буркан с целина и голяма, изтъркана от четене Библия. Люси влезе в стаята и изгледа внимателно Емили.

— Къде живееш в Охайо?

— Ъ-ъ-ъ, близо до Кълъмбъс — отвърна Емили; беше казала първия град в Охайо, за който се сети.

— О! — Люси се почеса по главата. Това явно беше приемлив отговор. — Пастор Адам ли те изпрати при мен?

Емили преглътна тежко.

— Да? — предположи тя. Чувстваше се като актриса в пиеса, която не беше прочела скрипта.

Люси изцъка с език и погледна през рамо към задната врата.

— Винаги си мисли, че подобни неща ще ме накарат да се почувствам по-добре — изрече тя с леден глас.

— Моля? — Емили се изненада колко раздразнена изглеждаше Люси. Тя си мислеше, че амишите са винаги спокойни и сдържани.

Люси махна със слабата си, бледа ръка.

— Не, аз съжалявам. — Тя се обърна и тръгна по дългия коридор. — Ще спиш в леглото на сестра ми — каза сухо тя, въвеждайки Емили в една малка спалня. Вътре имаше две еднакви легла, покрити с пъстроцветни, ръчно изтъкани одеяла. — Онова вляво.

— Как се казва сестра ти? — попита Емили, оглеждайки голите бели стени.

— Лий. — Люси удари с юмрук по възглавницата.

— Къде е тя сега?

Люси удари още по-силно. Гърлото й изгъргори и тя се обърна с гръб към Емили, сякаш беше направила нещо срамно.

— Тъкмо се канех да доя кравите. Хайде.

След тези думи тя излезе от стаята. Емили я последва след минутка, промъквайки се през подобните на лабиринт в заешка дупка коридори и стаи. Надникваше във всяка стая, надявайки се да зърне Али в някоя от тях, седнала в люлеещ се стол, поставила показалец на устните си, или свита край някое бюро, притиснала колене към гърдите, си. Най-накрая прекосиха голямата, светла кухня, която миришеше ужасно на мокра вълна и Люси я поведе през задната врата към огромния, проветрив хамбар. Кравите стояха в отделенията си и махаха лениво с опашки. Щом зърнаха момичетата, няколко от тях измучаха силно.

Люси подаде на Емили една метална кофа.

— Ти започни отляво. Аз ще тръгна отдясно.

Емили запристъпва от крак на крак. Досега никога не беше доила крава, нито дори през есента, когато беше изпратена при леля си и чичо си в Айова. Люси вече беше започнала да дои първото животно от своята страна. Без да знае какво да прави, Емили се приближи до най-близката до вратата крава, пъхна кофата под вимето й и се наведе под нея. Едва ли щеше да е голяма философия, нали? Но кравата беше огромна, със силни крака и мощна като на камион задница. Дали кравите ритаха като конете? Ами ако хапеха?

Тя изпука кокалчетата на пръстите си, оглеждайки останалите отделения. Ако в следващите десет секунди някоя крава измучи, всичко ще бъде наред, помисли си тя, уповавайки се отново на играта на суеверия, която си беше измислила за подобни напрегнати ситуации. После преброи до десет наум. Не последва нито едно измучаване, въпреки че се чу звук, който подозрително напомняше пръдня.

— Кхм.

Емили подскочи. Люси се бе изправила зад нея и я гледаше втренчено.

— Доила ли си някога крава? — попита тя.

— Ъ-ъ-ъ… — Емили се зачуди какво да отговори. — Ами, не. Там, откъдето идвам, всеки има специфични задължения. В моите не влиза доенето на крави.

Люси я изгледа така, сякаш никога не беше чувала нещо подобно.

— Докато си тук, ще трябва да го правиш. Не е трудно, просто дърпаш и стискаш.

— Ами, добре — заекна Емили и се обърна към кравата. Вимето се разлюля. Тя докосна едната цицка; беше грапава и пълна. Когато стисна, млякото шурна към кофата. Цветът му беше странно пепеляв, въобще не приличаше на млякото, което майка й купуваше от магазина.

— Много добре — каза Люси, застанала до нея. На лицето й беше изписано странно изражение. — А между другото, защо говориш на английски?

Очите на Емили се насълзиха от острата миризма на сено. Че амишите не говореха ли на английски? Предишната вечер прочете всички статии за тях в уикипедия, като се опитваше да запамети колкото се може повече информация — как така не беше намерила нищо за това? Защо А. не й беше споменал нищо?

— Във вашата общност не говорите ли пенсилвански холандски? — попита озадачено Люси.

Емили нервно нагласи вълнената си шапка. Пръстите й миришеха на сурово мляко.

— Амиии… не. Ние сме доста прогресивни.

Люси изумено поклати глава.

— Леле. Каква си късметлийка. Трябва да си разменим местата. Ти ще останеш тук, а аз ще ида там.

Емили се засмя нервно и леко се отпусна. Може би Люси не беше чак толкова лоша. Може би амишката общност не беше чак толкова зле — тук поне беше спокойно, без излишни драми. Но в същото време сърцето й се сви от разочарование. Изглежда Али не се криеше на това място; защо тогава А. я беше изпратил тук? За да я направи на глупачка? Да я разсее за малко? Да я прати за зелен хайвер?

Сякаш за да го потвърди, една от големите холщайнски крави измуча силно и изсипа купчинка пресни фъшкии на покрития със сено под. Емили стисна зъби. В случая беше по-подходящо да се каже за зелено сено.

11.

Необичайна разходка с мама

Щом Спенсър влезе във фоайето на спа салон „Фермата“, устните й се разтеглиха в усмивка. Залата миришеше на мед, а бълбукащите звуци, които издаваше фонтанчето в ъгъла, действаха успокояващо и облекчаващо.

— Записала съм ти дълбоко тъканен масаж с масло от моркови и кислородна маска за лицето — каза майка й и извади портмонето си. — След това съм направила резервации за обяд във „Фийст“.

— Оха! — възкликна Спенсър. Госпожа Хейстингс и Мелиса редовно обядваха заедно в бистрото „Фийст“, което се намираше на две крачки оттук.

Майка й я стисна леко за рамото и ароматът на нейния „Шанел №5“ леко погъделичка носа на Спенсър. Козметичката й показа гардеробчето, където можеше да остави дрехите си и да се преоблече в роба и меки чехлички. Преди да се усети, тя вече лежеше на една масажна маса и се разтапяше от удоволствие.

Спенсър не се беше чувствала толкова близка с родителите си от доста дълго време. Предишната вечер беше гледала „Кръстника“ заедно с баща си, който рецитираше наизуст всяка реплика, а по-късно двете с майка й започнаха да обсъждат подготовката за годишнината на Роузуудския ловен клуб, която щеше да се отпразнува след два месеца. Освен това тази сутрин провери оценките си в сайта на училището и видя, че на последния тест по икономика има отличен. Не можеше да не сподели добрите новини с Андрю — все пак той я беше подготвил за това — и той веднага й отговори с есемес, че никога не се е съмнявал в нея. Освен това я попита дали иска да го придружи на бала за Свети Валентин след няколко седмици. Спенсър веднага прие.

Въпреки всичко не можеше да спре да мисли за разговора си с Мелиса, както и за съобщението на А., че някой неин близък прикрива нещо. Не можеше да повярва, че майка й е накарала Мелиса да обвини Иън за убийството на Али. Сестра й сигурно не беше изтълкувала правилно загрижеността й. Колкото до А… е, Спенсър със сигурност не вярваше на каквото и да е, казано от него.

— Скъпа? — чу се гласът на масажистката, която се беше навела над нея. — Защо изведнъж така се вцепени? Отпусни се.

Спенсър се насили да отпусне мускулите си. От тонколоните се носеше шумът на плискащи се океански вълни и крясък на чайки. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Не трябва да реагира прибързано. Може би А. искаше точно това.

След масажа и маските Спенсър се почувства отпусната, мека и сияеща. Майка й я чакаше във „Фийст“, пиеше минерална вода с лимон и четеше последния брой на списание „Магистрала“.

— Прекрасно беше — каза Спенсър, като се настани на стола срещу нея. — Страшно много ти благодаря.

— За мен беше удоволствие — отвърна госпожа Хейстингс, разгъна салфетката си и я разстла внимателно върху скута си. — Бих направила всичко, за да ти помогна да се отпуснеш след преживяното.

Двете потънаха в мълчание. Спенсър гледаше ръчно изработената керамична чиния на масата пред нея. Майка й прокара пръст по ръба на чашата си. След като цели шестнайсет години Спенсър беше играла втора цигулка в семейството, сега тя нямаше представа какво да каже на майка си. Дори не можеше да си спомни последния път, когато двете бяха оставали насаме.

Госпожа Хейстингс въздъхна и погледна разсеяно към дъбовия бар в ъгъла. Двама клиенти седяха на бар столчетата пред чашите си с мартини и шардоне.

— Никак не исках нещата между нас да поемат в такава посока — каза тя, сякаш четеше мислите на Спенсър. — Наистина не знам как се получи така.

„Заради Мелиса се получи“ — помисли си Спенсър. Но само сви рамене и започна да потропва с пръсти в ритъма на „На Елизе“, една от последните мелодии, които беше научила на уроците по пиано.

— Притисках те твърде много да учиш, а това те отдалечи от мен — проплака майка й, снижавайки глас, докато четири жени, които носеха килимчета за йога и чанти на „Тори Бърч“, последваха сервитьорката към сепарето в дъното. — С Мелиса беше по-лесно. В нейния випуск нямаше много добри ученици. — Тя млъкна и отпи от водата си. — Но при теб… е, твоят клас е по-различен. Виждах, че си доволна от второто си място. Но исках да бъдеш лидер, а не последовател.

Пулсът на Спенсър се ускори, разговорът с Мелиса отново изникна в съзнанието й. Мама не беше точно най-голямата почитателка на Али, беше казала Мелиса.

— Да не би да имаш предвид… Алисън? — попита тя.

Госпожа Хейстингс отново отпи от чашата си.

— Тя е един от примерите, да. Алисън определено обичаше да бъде в центъра на вниманието.

Спенсър подбра внимателно думите си.

— А според теб… е трябвало да бъда аз?

Госпожа Хейстингс сви устни.

— Е, мисля, че можеше да се наложиш повече. Като онзи път, когато приеха Алисън в отбора по хокей, а не теб. Ти просто го… прие. По принцип си борбена личност. И определено заслужаваше това място.

В ресторанта изведнъж замириса на пържени сладки картофки. Трима сервитьори излязоха в колонка от кухнята, носейки парче торта за една достолепна посивяваща дама, която седеше на няколко маси от тях. После й изпяха „Честит рожден ден“. Спенсър прокара ръка по врата си, който бе леко по-изпотен. От години очакваше някой да каже на висок глас всичко това за Али, а сега се почувства виновна и дори леко се отдръпна. Беше ли права Мелиса? Наистина ли майка й не харесваше Али? Усещането беше все едно критикуваха нея. Та нали Али беше нейната най-добра приятелка, а госпожа Хейстингс винаги харесваше всички приятелки на Мелиса.

— Както и да е — продължи майка й, след като сервитьорите прекратиха серенадата, и сплете дългите си пръсти. — Притесних се, че вече си се примирила, че си втората най-добра в класа и започнах да те притискам още повече. Сега съзнавам, че съм се грижела повече за собствените си чувства, отколкото за твоите. — Тя прибра кичур бледоруса коса зад ухото си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Спенсър и се вкопчи в ръба на масата.

Госпожа Хейстингс впери поглед в голямата репродукция на „Ceci n’est pas une pipe“7 на Рене Маргит, заемаща цялата една стена на заведението.