— Не знам, Спенс. Може би не си заслужава да го разчепкваме точно сега. Това е нещо, за което не съм казвала дори на сестра ти.

Край тях мина една сервитьорка, понесла табла със салати „Уолдорф“ и фокача. През прозореца се виждаха жени, които бутаха детски колички „Макларън“, разговаряха и се смееха. Спенсър се наведе напред, устата й беше пресъхнала като папирус. Значи наистина имаше тайна, точно както каза А. Спенсър се надяваше, че няма нищо общо с Али.

— Всичко е наред — каза смело тя. — На мен можеш да кажеш.

Госпожа Хейстингс извади червилото си „Шанел“, начерви се и изпъна рамене.

— Нали знаеш, че баща ти е учил право в Йейл? — започна тя.

Спенсър кимна. Баща й ежегодно даряваше определена сума на правния колеж и сутрин пиеше кафето си в чаша с надпис „Йейлски булдог“. Всяка година на коледното парти той изпиваше твърде много яйчен пунш и пееше бойната песен на Йейл заедно със старите си състуденти.

— Е, аз също учих там — каза госпожа Хейстингс. — Там се запознах с баща ти.

Спенсър притисна ръка към устата си, питайки се дали е разбрала правилно майка си.

— Мислех, че сте се запознали на парти в „Мартас винярд“ — рече тя с изтънял глас.

Майка й се усмихна тъжно.

— Една от първите ни срещи беше на това парти. Но се запознахме през първата седмица в колежа.

Спенсър сгъна и отново разгъна ленената кърпа на коленете си.

— Защо никога не си ми казвала?

Сервитьорката дойде и им подаде менютата. Когато се отдалечи, госпожа Хейстингс продължи:

— Защото аз не завърших колежа. След първата година забременях със сестра ти. Баба Хейстингс научи за това и настоя да се оженим. Разбрахме се да прекъсна за няколко години и да отгледам бебето. Възнамерявах да се върна…

По лицето й премина сянка.

— Подправихме датата на сключване на брака ни, защото не искахме да изглежда като нещо, направено на пожар. — Тя отметна бретона от очите си. През две маси от тях изписука блекбъри. Мъжът на бара се изсмя гръмогласно. — Такова беше желанието ми. Но освен това винаги съм искала да бъда адвокат. Знам, че не мога да контролирам живота ти, Спенс, но искам да съм сигурна, че ще се възползваш от всяка възможност, която се появи на пътя ти. Затова винаги съм била толкова строга с теб… оценки, „Златна орхидея“, спорт. Но съжалявам, че не бях справедлива.

Спенсър впери поглед в майка си, без да продума. Някой в кухнята изпусна табла с чинии, но тя не помръдна.

Госпожа Хейстингс протегна ръка и докосна Спенсър.

— Надявам се, че това не те е натоварило допълнително. Просто исках да знаеш истината.

— Не — отвърна Спенсър прегракнало. — Това обяснява много неща. Радвам се, че ми каза. Но защо не се върна в университета, след като Мелиса порасна?

— Просто… — Госпожа Хейстингс сви рамене. — Искахме второ дете… и се оказа, че подходящият момент е отминал. — Тя се наведе напред. — Моля те, не казвай на Мелиса. Знаеш колко е чувствителна. Ще се притесни, че не съм я искала.

Вътрешно Спенсър почувства лекичък гъдел на доволство. Значи тя е била дъщерята, която са искали… а Мелиса е тази, която се е появила неочаквано.

И може би това беше тайната, за която говореше А., въпреки че тя нямаше нищо общо с Али или с това, че госпожа Хейстингс не я харесва. Но когато Спенсър протегна ръка да си вземе хлебче, в съзнанието й изникна една дребна, забравена подробност от нощта, когато Али изчезна.

След като Алисън ги заряза в хамбара, Спенсър и останалите решиха да се приберат по домовете си. Емили, Хана и Ариа се обадиха на родителите си да дойдат да ги вземат, а Спенсър се прибра вкъщи и отиде право в стаята си. Телевизорът на долния етаж работеше — Мелиса и Иън бяха в бърлогата, — но родителите й не се виждаха никъде. Това беше доста странно, защото те не позволяваха на Мелиса и Спенсър да остават сами с момчета в къщата.

Спенсър се беше пъхнала под шалтето си, отчаяна от безславния завършек на вечерта. По-късно се събуди от нещо. Когато излезе в коридора и надникна през парапета, тя видя две фигури във фоайето. Едната беше Мелиса, все още облечена със сивия пуловер с прилеп ръкав и с черната копринена лента за глава. Тя си шушукаше нещо с господин Хейстингс. Спенсър не можа да чуе какво си приказват, разбра само, че Мелиса е ядосана, а баща й се опитва да се оправдае. В един момент Мелиса дори изписка отчаяно.

— Не ти вярвам — каза тя. Баща й отвърна нещо, което Спенсър не можа да разбере. — Къде е мама? — попита Мелиса с нарастваща истерия в гласа. — Трябва да я намерим! — Те тръгнаха към кухнята, а Спенсър побърза да се прибере в стаята си и затвори вратата.

— Спенс?

Тя подскочи от изненада. От другата страна на масата я гледаше майка й. Когато Спенсър наведе поглед надолу към ръцете си, с които стискаше чашата, тя осъзна, че те трепереха неконтролируемо.

— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.

Спенсър отвори уста да отговори, но бързо ги затвори. Това истински спомен ли беше, или сън? Майка й наистина ли беше изчезнала онази нощ? Все пак звучеше невероятно тя да е видяла убиеца на Али. Ако беше така, тя веднага щеше да изтича в полицията. Не беше чак толкова безсърдечна — или неспазваща закона. А и защо й е трябвало да прикрива нещо такова?

— Къде се беше отнесла? — попита госпожа Хейстингс и леко наведе глава настрани.

Спенсър стисна здраво омекналите си длани. След като са решили да бъдат откровени една с друга, то тя би трябвало да говори за това.

— Аз… Просто си мислех за нощта, когато Али изчезна — изтърси тя.

Госпожа Хейстингс въртеше двукаратовата диамантена обеца на дясното си ухо, осъзнавайки постепенно какво е казала дъщеря й. Изведнъж се намръщи. Бръчките около устата й се очертаха още повече, като изсечени с длето. Тя сведе очи към чинията си.

— А ти добре ли си? — попита бързо Спенсър със свито гърло.

Госпожа Хейстингс се усмихна напрегнато.

— Това беше ужасна нощ, скъпа. — Гласът й спадна с една октава. — Нека повече не я споменаваме.

След което се обърна и махна на сервитьорката да вземе поръчките им. Когато поиска азиатска пилешка салата със сусамов дресинг, майка й изглеждаше достатъчно безгрижна, но Спенсър не можа да не забележи, че тя е стиснала здраво ножа с дясната си ръка, и бавно прокарва показалец по острието му.

12.

Дори лудницата си има елит

Хана стоеше в ресторанта на „Убежището в Адисън-Стивънс“, а в подноса й димеше печено пиле с варени зеленчуци. Заведението представляваше голяма, квадратна стая с дървен под с меднозлатист цвят, малки масички, блестящо черно пиано „Стейнуей“ до стената и големи панорамни прозорци, които гледаха към блещукащата на слънцето поляна. По стените висяха абстрактни картини, а прозорците имаха сиви плюшени завеси. На малка маса в дъното стояха две скъпо изглеждащи машини за капучино, висок диспенсър от неръждаема стомана, който предлагаше всички възможни видове газирани безалкохолни напитки и подноси, отрупани с божествено изглеждащи шоколадови кексчета, лимонови целувки и бисквити с карамел. Не че Хана въобще щеше да си вземе десерт. Тукашният готвач може и да е печелил наградата „Джеймс Биърд“, но последното нещо, от което се нуждаеше сега, бяха още пет килограма към теглото й.

Не можеше да не признае, че първият ден в психото въобще не мина зле. Първите няколко часа прекара в гледане на гипсовите отливки на тавана, като разсъждаваше за скапания си живот. След това в стаята влезе една сестра и й подаде хапче, което приличаше на бонбонче „Тиктак“. Оказа се, че това е „Валиум“, който можеше да взема когато си поиска.

След това имаше среща със своята терапевтка, д-р Фостър, която обеща, че ще се свърже с Майк и ще му обясни, че на Хана й е позволено да се обажда по телефона или да праща имейли само в неделя следобед, за да не си мисли той, че тя го пренебрегва. Освен това д-р Фостър й каза, че по време на сеансите може да не говори за Али, А. или Мона, ако не иска. И най-накрая терапевтката отново повтори, че никое от момичетата на нейния етаж не знае коя е Хана — повечето от тях са тук от толкова дълго време, че дори не са чували за А. и Али.

— Докато си тук, няма нужда да мислиш за тези неща — каза д-р Фостър, като потупа Хана по ръката. И всичко това запълни целия й терапевтичен час. Точка.

Сега беше време за обяд. Всички от момичешкото крило се бяха събрали по тройки и четворки около масите. Повечето пациенти носеха болнични престилки или фланелени пижами, косите им бяха разбъркани, лицата без грим, ноктите без лак. Забелязваха се обаче и няколко маси, на които седяха красиви момичета с тесни дънки, дълги туники и меки кашмирени пуловери, с блестящи коси и тен. Но нито една от тях не забеляза Хана, нито я покани да седне при тях. Всички те като че ли гледаха през нея, сякаш тя бе двуизмерен образ, нарисуван на стената.

Докато Хана стоеше на вратата и пристъпваше от крак на крак, тя изведнъж усети как се пренася в закусвалнята на „Роузууд дей“ в първия ден на шести клас. Шестокласниците официално бяха част от средното училище, което означаваше, че обядват заедно с учениците от седми и осми клас. Тогава Хана застана на вратата точно както сега, пожелавайки си да е красива и слаба, и достатъчно популярна, за да седи до Наоми Циглър и Алисън Дилорентис. Тогава Райли Улфи се блъсна в лакътя й и спагетите болонезе на Хана се разпиляха по пода и обувките й. И днес още можеше да чуе пискливия смях на Наоми, сдържаното хихикане на Али и апатичното и неискрено „извинявай“ на Райли. Хана беше избягала от закусвалнята, обляна в сълзи.

— Извинявай?

Хана се обърна и видя ниско, набито момиче с матова кафява коса и скоби на зъбите. Можеше да я помисли за дванайсетгодишна, ако не бяха огромните й гърди. Суичърът й с пъпешов цвят прилепваше плътно към тях, правейки ги да изглеждат като пъпеши. С внезапен пристъп на тъга Хана се сети за Майк. Той сигурно щеше да пусне някоя шегичка за гърдите й.

— Нова ли си тук? — попита момичето. — Изглеждаш така, сякаш си се изгубила.

— Ъ-ъ-ъ, да. — Хана внезапно усети бабешката миризма на сироп за кашлица, която като че ли се носеше от момичето, и сбърчи нос.

— Аз съм Тара. — Докато говореше, момичето леко пръскаше слюнка.

— Хана — отвърна равнодушно Хана и отстъпи леко встрани, за да пропусне една санитарка, облечена в розова униформа.

— Искаш ли да седнеш при нас? Гадно е човек да се храни сам. Всички сме минали през това.

Хана наведе очи към лакирания дървен под, обмисляйки предложението. Тара не изглеждаше луда — само смотана. А просяците нямат право да избират.

— Ами добре — каза тя, опитвайки се да се държи учтиво.

— Страхотно! — Тара — и гърдите й — подскочиха въодушевено. Тя започна да лавира между масите, докато водеше Хана към четворката в дъното. Едно слабо като фиданка момиче с продълговато лице и бледа като на мъртвец кожа ровеше с вилицата си в чиния с обикновена юфка, а една дундеста червенокоска с ясно забележимо плешиво петно над дясното ухо дъвчеше стръвно царевично хлебче.

— Това са Алексис и Руби — обяви Тара. — А това е Хана. Тя е нова!

Алексис и Руби я поздравиха срамежливо. Хана им отвърна, чувствайки се все по-неспокойна. Толкова й се искаше да попита момичетата защо са тук, но д-р Фостър изрично подчерта, че диагнозите не трябва да се обсъждат, освен по време на частните сеанси или груповите терапии. Вместо това пациентите трябваше да се преструват, че са тук по собствено желание, сякаш са дошли на някакъв странен летен лагер.

Тара се настани до Хана и веднага се нахвърли върху впечатляващата купчина храна, която беше натрупала на подноса си. Беше си взела хамбургер, парче лазаня, зелен боб в масло и бадеми, и гигантски къшей хляб, голям колкото дланта на Хана.

— Значи днес беше първият ти ден, така ли? — бодро попита Тара. — Как ти се стори?

Хана сви рамене, като се питаше дали момичето няма проблем с огромния си апетит.