Sara Shepard - Мис Безсърдечна

Същата сряда вечерта Емили прекосяваше полето зад къщата на Люси, понесла в ръка кофа с вода за животните в хамбара. Вятърът я брулеше по лицето и караше очите й да сълзят. Две къщи в далечината вече бяха запалили фенерите над входните си врати, а по калната пътека се влачеше един кон, впрегнат в двуколка. Закаченият на задната й дъска светлоотражателен триъгълен знак блестеше.

— Благодаря — извика Люси, която бързаше да я настигне. Тя също носеше кофа с вода. — След това остава само да почистим подовете в къщата на Мери за сватбената церемония в събота.

— Добре — каза Емили. Тя не посмя да попита защо Мери ще се жени вкъщи, а не в църквата. Това сигурно беше поредната амишка традиция, която би трябвало да знае.

Денят им беше ужасно зает — работата във фермата започваше рано сутрин, след това прекараха няколко часа в единствената стая на училището, където четяха пасажи от Библията и помагаха на малките деца да научат азбуката, а после помагаха на майката на Люси да приготви вечерята. Господин и госпожа Зуук, родителите на Люси, изглеждаха като типични амиши от „Нешънъл джиографик“ — бащата имаше дълга, рошава, посивяла брада без мустаци и носеше черна шапка, а лицето на майка й беше строго и без грим, и тя почти не се усмихваше. Въпреки това те изглеждаха много мили и грижовни — и въобще не заподозряха, че Емили се преструва. А и дори да я бяха усетили, не го показаха с нищо. Но въпреки всичката работа, която й се струпа на главата, Емили не спираше да търси навсякъде следи за присъствието на Али. Но никой в къщата не спомена име, което дори малко да наподобява Алисън, нито пък говореха за някакво изчезнало момиче от Роузууд.

Много вероятно беше А. просто да е отворил картата на Щатите и да е избрал кое да е място, където да изпрати Емили, нетърпелив да я отдалечи от Роузууд. И Емили се беше вързала. Сутринта беше опитала да включи телефона си, за да провери дали няма нови съобщения от А., но батерията се оказа изтощена. Билетът й за връщане беше за петък следобед, но тя обмисляше да си тръгне по-рано. Какъв беше смисълът да стои тук, след като нямаше да намери никакви отговори?

Но голяма част от Емили отказваше да повярва, че А. наистина беше зъл. Той им беше подхвърлил всякакви улики — може би те просто не бяха сглобили пъзела както трябва. Какво още им беше казал, което да сочи към евентуалното сегашно местонахождение на Али… или пък към това къде се е намирала през цялото време? Докато Емили стоеше на портата и студеният вятър се провираше под якичката й, тя забеляза тъмнокосо момиче, носещо кофа с вода към хамбара от другата страна на полето. От това разстояние момичето страшно много й заприлича на Джена Кавана.

Джена. Възможно ли е тя да знае отговорите? А. беше изпратил една стара снимка на Джена, Али и гърба на непознато русокосо момиче — вероятно Наоми Циглър, — които стояха заедно в двора на Али. Едно от тези неща не е на мястото си, гласеше придружаващото я съобщение. Намери го бързо или… Освен това А. беше подсказал на Емили, че Джена и Джейсън Дилорентис се карат пред прозореца на Джена. Емили ги беше видяла със собствените си очи, въпреки че нямаше представа каква е причината за караницата. Защо А. й показваше тези неща? Защо му е да казва, че на Джена не й е там мястото? Или просто искаше да подскаже, че Джена и Али са били много по-близки, отколкото са смятали всички? Джена и Али се бяха наговорили да се отърват завинаги от Тоби; може би Али е доверила на Джена, че възнамерява да избяга. Може би Джена дори й е помогнала.

Емили и Люси слязоха по стълбите и тръгнаха през полето към къщата на Мери. На чакълестия път беше спряна една двуколка, наблизо се забелязваха засипани със сняг старомодна люлка и една автомобилна гума, завързана за въже, която се полюляваше на дървото до портата. Преди да се доближат до къщата, Люси изгледа продължително Емили.

— Между другото, много благодаря за всичко. Страшно ми помогна.

— Няма проблем — отвърна Емили.

Люси се облегна на оградата до портата, сякаш искаше да й каже още нещо. Гърлото й издаде странен звук, когато преглътна, а очите й изглеждаха още по-зелени на фона на залязващото слънце.

— Всъщност защо си дошла?

Сърцето на Емили замря. От къщата се разнесе трополене.

— К-какво имаш предвид? — заекна тя. Дали Люси не я беше разкрила?

— Опитвам се да го разбера. Какво правиш всъщност?

— Правя?

— Очевидно си изпратена тук, защото сме доста по-традиционна общност. — Люси приглади с длани дългото си вълнено палто и приседна на стълбите пред дървената порта. — Пак се опитват да те върнат на пътя на добродетелта, нали? Предполагам, че нещо ти се е случило. Ако трябва да се отървеш от някакъв товар, можеш да ми кажеш. Ще си мълча.

Въпреки ужасния студ, дланите на Емили започнаха да се потят. В съзнанието й се появи спалнята на Айзък. Тя примигна при мисълта за тях двамата, голи под завивките, смеещи се. Като че ли това се беше случило ужасно отдавна, с някой друг човек. През целия си живот беше смятала, че първия път, когато прави секс, ще бъде специален и пълноценен, нещо, което ще помни до края на живота си. Вместо това той се оказа една ужасна грешка.

— Заради едно момче — призна си тя.

— Знаех си, че ще се окаже нещо такова. — Люси потупа стъпалото до себе си. — Искаш ли да поговорим?

Емили не сваляше поглед от лицето й. Люси изглеждаше искрена, не я съдеше или поучаваше. Тя седна до нея.

— Мислех, че сме влюбени. В началото беше страхотно. Но после…

— Какво се случи? — попита Люси.

— Просто не се получи. — Очите на Емили се насълзиха. — Той наистина изобщо не ме познаваше. А аз не познавах него.

— Родителите ти не го одобриха? — обади се Люси и примигна с дългите си мигли.

Емили изсумтя саркастично.

— Не, всъщност неговите не ме одобриха. — Дори не се наложи да излъже за това.

Люси загриза един от ниско подрязаните си, сърповидни нокти. Вратата на къщата се отвори и една по-възрастна жена със сериозно лице си подаде главата навън, намръщи им се и отново се шмугна в къщата. Разнесе се лимонената миризма на препарат за чистене. Жените вътре разговаряха на пенсилвански холандски, който много приличаше на немски.

— И аз се намирам в почти подобно положение — прошепна Люси.

Емили вдигна глава, заинтригувана. В съзнанието й изкристализира един образ.

— Да не е момчето, което видях да бяга от къщата ти онзи ден?

Люси плъзна поглед встрани. По стълбите се изкачиха две по-възрастни амишки, усмихнаха им се учтиво и влязоха в къщата. След като се махнаха, Емили докосна ръката на Люси.

— Няма да кажа нищо. Обещавам.

— Той живее в Хърши — почти прошепна Люси. — Запознахме се, когато купувах платове за майка ми. Родителите ми ще ме убият, ако разберат, че съм разговаряла с него.

— Защо?

— Защото е англичанин. — Люси произнесе думата почти без глас. Амишите използваха думата англичанин за обикновените, модерни хора. — Пък и нали вече изгубиха една дъщеря. Не могат да изгубят и мен.

Емили наблюдаваше лицето на Люси, опитвайки се да разбере какво има предвид. Очите на Люси бяха вперени в замръзналото езеро от другата страна на улицата. По брега щъкаха две патици и крякаха раздразнено. Когато отново се обърна към Емили, устните й трепереха.

— Вчера ме попита къде е сестра ми Лий. Тя избяга по време на rumspringa.

Емили кимна с глава. Според статиите в Уикипедия, rumspringa беше времето, когато амишките тийнейджъри могат да напуснат домовете си, за да преживеят всичко онова, което Емили приемаше за даденост, като носенето на нормални дрехи, работата и карането на коли. След известно време трябваше да изберат дали да се върнат към амишката вяра, или да останат навън завинаги. Тя беше повече от сигурна, че онези, които изберяха да не бъдат амиши, повече никога не виждаха семействата си.

— И… ами, тя повече не се върна — призна Люси. — Както получавахме писма, в които обясняваше какво прави, така те изведнъж спряха. Никакви писма. Нито дума от нея. Тя просто… изчезна.

Емили притисна длани към твърдите, излъскани дъски на стълбите.

— Какво й се е случило?

Люси сви рамене.

— Не знам. Тя имаше приятел, който беше от нашата общност. Излизаха в продължение на години, от тринайсетгодишни, но аз винаги съм си мислила, че в него има нещо странно. Той просто изглеждаше… добре де, определено не беше за нея. Бях много щастлива, когато след rumspringa той реши да напусне общността ни. Но той искаше Лий да тръгне с него — всъщност я умоляваше. Ала тя винаги му отказваше. — Люси отчупи парченце замръзнала кал от ботуша си. — Родителите ми решиха, че Лий е загинала при катастрофа или от болест. Но аз винаги съм се чудела… — Тя се изправи и тръсна глава. — Непрекъснато се караха. Понякога много жестоко.

Вятърът изтръгна кичур коса от кока на Люси. Емили потрепери.

— Дори се обадихме на полицията. Търсиха я, но не намериха нищо. Казаха ни, че хората непрекъснато бягат и че нищо не можем да направим. Дори наехме частен детектив — решихме, че може да е избягала надалеч и да не иска да има нищо общо с нас. Поне щяхме да знаем, че е жива. Дълго време смятахме, че Лий се крие някъде, но накрая родителите ми просто се предадоха. Казаха, че спират търсенето. Само аз още не съм изгубила надежда.

— Разбирам — прошепна Емили. — И аз изгубих някого. Но хората се връщат. Стават чудеса.

Люси извърна глава и се загледа в големия цилиндричен силоз.

— Изминаха почти четири години, откакто тя си тръгна. Може би родителите ми са прави. Може би Лий наистина я няма.

— Не трябва да се отказваш! — извика Емили. — Не е минало кой знае колко време!

До портата дотича селско куче е кафява козина на петна и без каишка, подуши ръката на Люси и се излегна в краката й.

— Предполагам, че всичко е възможно — отвърна замислено Люси. — Може би просто постъпвам глупаво. Има момент, в който надеждата трябва да се поддържа жива и момент, в който всичко трябва да се забрави. — Тя махна с ръка към пътя, който водеше към малкото гробище зад църквата. — Сложили сме й надгробен камък. Направихме й погребение и всичко останало. Но оттогава не съм стъпвала там.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Брадичката й затрепери и от гърлото й се разнесе слабо писукане. Кучето я погледна разтревожено. Емили постави ръка на гърба й.

— Всичко е наред.

Люси кимна.

— Толкова е трудно. — Тя вдигна глава. Върхът на носа й беше яркочервен. Тя се усмихна тъжно на Емили. — Пастор Адам винаги ме кара да говоря за това с хората. Днес за пръв път признах на глас, че е възможно Лий да е мъртва. Досега все не исках да го приема.

Емили усети буца в гърлото си. Тя също не искаше Люси да го приема — искаше да вярва по същия начин, както тя вярваше за Али. Но този път Емили можеше да погледне по-реалистично на нещата, защото не познаваше лично Лий, защото тя не беше Али. Хората, които изчезват, обикновено не се прибират у дома. Родителите на Люси сигурно бяха прави, че Лий е мъртва.

На хоризонта се появи една-единствена ярка звезда. Още от малка, щом видеше първата вечерна звезда, Емили казваше стихчето „Гори, ярка Звездице“ и си пожелаваше нещо. След изчезването на Али единствените й желания бяха тя да се върне жива и здрава. Но ако Емили можеше да погледне обективно на живота си така, както приемаше семейството на Люси, до какъв извод щеше да стигне? Дали и тя просто не постъпваше глупаво? Може би лекарите бяха прави — може би момичето в гората просто беше родено от въображението й? Може би и Уайлдън не лъжеше и в полицейското управление наистина имаше резултати от ДНК-тестовете, който наистина съвпадаха с Алините. Може би Емили фанатично вярваше, че Али е жива и затова изопачаваше всички факти така, че да го доказват. А сега беше дошла чак дотук, в търсене на следа, която може би дори не съществуваше. Преди няколко минути през главата й дори мина мисълта, че сладката невинна Джена Кавана може да е помогнала в отвличането на Али от Роузууд. Може би просто трябваше да забрави всичко, както бяха постъпили с Лий Люси и семейството й. Може ли това беше единственият начин животът й да продължи.