Затръшна се врата и Спенсър се изправи рязко. От пералното помещение се разнесоха гласове и тя застина, заслушана в тях.

— По-добре не й казвай — чу се гласът на госпожа Хейстингс.

— Но, мамо — прошепна в отговор Мелиса. — Според мен тя вече знае.

Вратата на кухнята се отвори и Спенсър отскочи към кухненския плот, имитирайки безразличие. Майка й се връщаше от сутрешната си разходка и водеше на каишка двата лабрадудъла. Тогава Спенсър чу вратата на пералното помещение да се затваря и видя Мелиса да заобикаля къщата в посока към автомобилната алея. Госпожа Хейстингс пусна кучетата и остави каишките им на плота.

— Здрасти, Спенс! — каза тя с преувеличено жизнерадостен глас, сякаш се опитваше с всички сили да изглежда безгрижна и весела. — Ела да видиш каква чанта си купих от мола снощи. Пролетната линия на Кейт Спейд е великолепна.

Спенсър не можа да отговори нищо. Крайниците й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка.

— Мамо? — попита тя с разтреперан глас. — За какво си шепнехте двете с Мелиса?

Госпожа Хейстингс се обърна рязко към кафе машината и си наля чаша кафе.

— О, нищо важно. Разни неща за къщата й в града.

Телефонът отново иззвъня, но този път Спенсър дори не помръдна. Майка й погледна към телефона, после към Спенсър, но също не го вдигна. След като се включи телефонният секретар, тя сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Добре ли си?

Поток от думи изпълни съзнанието на Спенсър, но накрая тя рече само:

— Да, мамо. Добре съм.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим за това? — Госпожа Хейстингс сви идеално оформените си вежди.

Спенсър се извърна. Искаше да разговаря с майка си за толкова много неща, но като че ли всички теми бяха табу. Защо никога не й бяха казали, че нейният баща и бащата на Али са учили заедно в Йейл? Това имаше ли нещо общо с неприязънта, която госпожа Хейстингс изпитваше към Али? През цялото време, докато родителите на Али живееха тук, двете семейства бяха поддържали хладни отношения, държаха се като непознати. Всъщност, когато в трети клас Спенсър обяви, че в съседната къща се е нанесло момиче на нейната възраст и тя иска да отиде да се запознае, баща й я хвана за ръката и каза:

— Нека ги оставим да се настанят да свикнат.

След това, когато Али избра Спенсър за своя най-добра приятелка, родителите й като че ли… е, не бяха разстроени, но госпожа Хейстингс не окуражаваше Спенсър да кани Али на вечеря, както постъпваше обикновено с останалите й приятелки. Тогава Спенсър смяташе просто, че родителите й завиждат — тя си мислеше, че всички се стремяха да спечелят вниманието на Али, дори възрастните. Но очевидно майка й смяташе, че приятелството й с Али не е здравословно.

Алисън сигурно също не знаеше, че бащите им са учили заедно в Йейл — иначе със сигурност щеше да го спомене. Но за сметка на това правеше доста язвителни коментари за родителите на Спенсър. Нашите смятат, че родителите ти са големи фукльовци. Наистина ли ви трябва още една стая към къщата? А към края на приятелството им Али беше започнала да задава много въпроси за бащата на Спенсър с изпълнен с презрение тон. Защо баща ти облича такива гейски прилепнали дрехи, когато ходи да кара колело? Защо баща ти продължава да нарича майка си „момче“? Пфу! „Никога няма да бъдат поканени на партитата, които моето семейство ще организира в градината“ — беше казала Али дни, преди да изчезне. И като се имаше предвид как се развиваха отношенията им, тя можеше със същия успех да добави — нито пък ти.

Спенсър искаше да попита майка си защо семействата им се преструваха, че не се познават. Струва ти се невероятно? Защо не прегледаш отново диска на баща си… започни с Дж.

Ръцете й се разтрепериха. Ами ако А. се будалкаше с нея? Нещата с майка й най-после се нормализираха. Андрю беше прав. Защо да разклаща лодката, преди да е събрала всичката нужна информация?

— Отивам горе за малко — промърмори тя на майка си.

— Добре, но после слез, за да ти покажа какво съм купила! — изчурулика госпожа Хейстингс.

От банята на втория етаж се разнасяше миризма на „Фантастик“ и лавандулов сапун. Спенсър отвори вратата на спалнята си и включи новия лаптоп „Макбук про“, който родителите й бяха купили наскоро; старият й компютър се беше счупил предишната седмица, а лаптопът, който Мелиса й беше дала на заем, беше изгорял в пожара. Тя вкара в него диска, на който беше копирала информацията от компютъра на баща си, когато се опитваше да разбере дали е била осиновена. Лаптопът изпиука и зажужа.

Тя погледна през прозореца. Небето беше мътно сиво. Спенсър виждаше само върха на изгорялата вятърна мелница и съсипания хамбар. После погледна към алеята пред къщата им. Камионът на водопроводчика отново беше паркиран пред дома на семейство Кавана. Един кльощав русоляв тип, облечен с мръсен избелял работен комбинезон, излезе от къщата и запали цигара. В същото време навън излезе и Джена Кавана. Водопроводчикът я проследи с поглед, докато тя се придвижваше заедно с кучето си водач към лексъса на госпожа Кавана. Той вдигна ръка, за да избърше устните си и тогава Спенсър забеляза златния му зъб.

Компютърът й изпиука и тя се обърна към екрана. Дискът се беше заредил. Спенсър кликна върху папката с надпис „татко“. И естествено, вътре видя папка „ДЖ“, в която имаше два документа.

Столът й изскърца когато се облегна назад. Наистина ли искаше да ги отвори? Наистина ли искаше да знае? От долния етаж се разнесе жуженето на миксер. Зави сирена. Спенсър потърка слепоочията си. Ами ако тази тайна имаше нещо общо с Али?

Изкушението беше твърде голямо. Спенсър кликна върху първия файл. Той се отвори бързо и тя се наведе напред нетърпеливо.

„Скъпа Джесика, съжалявам, че срещата ни снощи беше толкова кратка. Мога да ти отделям колкото време е нужно, но с нетърпение очаквам отново да останем насаме.

С любов,

Питър“

Спенсър усети, че й се повдига. Джесика? Защо баща й пише на някаква жена на име Джесика и й казва, че с нетърпение очаква да остане насаме с нея?

Тя цъкна на другия документ. Това беше друго писмо. „Скъпа Джесика, пишеше отново вътре. Относно нашия разговор — мисля, че мога да помогна. Моля те, приеми това. Целувки, Питър“.

Отдолу имаше сканирана снимка на банков трансфер. Поредицата от нули затанцува пред очите на Спенсър. Сумата беше огромна, много по-голяма от спестяванията за колежа й. Тя погледна към имената в края на документа. Преводът беше направен от сметката на Питър Хейстингс към „Фонд за откриване на Алисън Дилорентис“. Името на получателя беше Джесика Дилорентис. Джесика Дилорентис. Разбира се. Майката на Али.

Дълго време Спенсър не отместваше поглед от екрана. Скъпа Джесика. С любов. Целувки. Толкова много пари. Фондът за откриване на Алисън Дилорентис. Тя отново отвори първото писмо. Съжалявам, че снощи срещата ни беше толкова кратка. С нетърпение очаквам отново да останем насаме. Тя кликна върху документа с десния клавиш на мишката и провери кога за последно е бил променян. Датата беше двадесети юни, три години по-рано.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна тя.

В онова ужасно лято се бяха случили толкова много неща, които Спенсър отчаяно се опитваше да забрави, но до края на живота си щеше да запомни датата двайсети юни. Това беше последният ден от седми клас. Нощта, в която момичетата гостуваха в хамбара й.

Нощта, в която Али умря.

19.

Тайните не остават скрити за дълго

Люси подпъхна чаршафа под матрака и се изправи.

— Готова ли си да тръгваме? — попита тя.

— Да — отвърна тъжно Емили. Беше петък сутринта и тя се приготвяше да хване автобуса си за Роузууд. Люси щеше да я изпрати само до магистралата, но не и до спирката. Въпреки че амишите можеха да използват автобуси, Емили не искаше Люси да разбира, че тя ще отпътува за Филаделфия, а не за Охайо, откъдето беше казала, че е. След всичко, което младата амишка й беше доверила, Емили не искаше да й признава, че не е от техните. Но пък част от нея се съмняваше, че Люси вече го е разбрала и просто избягва да я попита направо. Може би беше по-добре въобще да не повдига въпроса.

Емили огледа къщата за последен път. Вече се беше сбогувала с родителите на Люси, които я бяха попитали безброй пъти дали няма да реши да остане още един ден за сватбата. За последен път отиде да погали кравите и конете, осъзнавайки, че ще й липсват. И други неща щяха да й липсват — тихите нощи, мирисът на прясно сирене, откъслечните измучавания на кравите. Както и това, че всеки от общността й се усмихваше и я поздравяваше, въпреки че беше непозната. Подобни неща не се случваха в Роузууд.

Двете отвориха вратата и потрепериха от внезапно нахлулия студ. Във въздуха ухаеше на прясно опечения хляб, който приготвяха за сватбената церемония. Като че ли всяко амишко семейство в общността се подготвяше за събитието. Мъжете решеха конете за шествието. Жените украсяваха с цветя вратата на къщата на Мери, а послушните амишки деца почистваха боклуците от заобикалящия я двор.

Люси тихичко си подсвиркваше и размахваше ръце. След разговора им за Лий тя изглеждаше много по-спокойна, сякаш беше свалила огромен товар от раменете си. Емили, от друга страна, се чувстваше слаба и отпаднала, сякаш единствено надеждата, че Али е все още жива, я беше поддържала през цялото това време.

Минаха покрай църквата, ниска, невзрачна сграда без никакви религиозни символи. До нея бяха завързани няколко коне, чиито дъх се кълбеше в ледения въздух. Зад църквата се намираше гробището, до което се стигаше през врата от ковано желязо. Изведнъж Люси се спря, обмисляйки нещо.

— Имаш ли нещо против да спрем за малко тук? — Тя завъртя нервно вълнените си ръкавици. — Мисля, че искам да видя Лий.

Емили погледна часовника си. Автобусът й тръгваше чак след един час.

— Разбира се.

Люси бутна вратата и тя изскърца. Мъртвата, суха трева захрущя под обувките им. Пред тях се редуваха сивите, семпли надгробни камъни на бебета, старци и на цялата фамилия Стивънсън. Емили затвори очи, опитвайки се да осъзнае реалността. Всички тези хора бяха мъртви… както и Али.

Али е мъртва. Емили се опита да асимилира това усещане. Не искаше да се сеща за ужасната част от смъртта на Али, като последния удар на сърцето й, последния й дъх, превръщането на костите й в прах. Вместо това се замисли за вълнуващия й декадентски живот в отвъдното. Той най-вероятно беше изпълнен с красиви плажове, идеални безоблачни дни, коктейли със скариди и плодова торта — любимите й храни. Всички момчета си падаха по нея и всички момичета искаха да бъдат като нея, дори принцеса Даяна и Одри Хепбърн. Тя продължаваше да бъде великолепната Алисън Дилорентис, царуваше в Рая така, както беше царувала и на земята.

— Толкова ми липсваш, Али — промълви тихо тя, а вятърът отнесе думите й надалеч. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да разбере дали се чувства някак по-различно, по-пречистена. Но сърцето й продължаваше да бие ускорено, а главата не спираше да я боли. Сякаш някаква жизненоважна част от нея беше откъсната и захвърлена.

Тя отвори очи и забеляза, че Люси я гледа, изправена пред един надгробен камък, няколко реда по-нататък.

— Добре ли си?

Емили се насили да кимне и отиде при нея, заобикаляйки няколко наклонени паметника. Повечето бяха обрасли с плевели.

— Това ли е гробът на Лий?

— Да — отвърна Люси и погали камъка.

Емили се приближи до нея и погледна. Надгробният камък на Лий беше от сив мрамор, с най-обикновен надпис. Лий Зуук. Щом забеляза изписаните дати, Емили примигна. Лий беше умряла на 19 юни, преди почти четири години. Мили боже. Али беше изчезнала на следващия ден, двайсети юни.

Тогава Емили забеляза една звезда с осем лъча над името на Лий. В съзнанието й нещо прищрака; наскоро беше виждала нещо подобно.