Sara Shepard - Мис Безсърдечна

— Господи!

Ариа притисна чело към прозореца, загледана безучастно в зеления знак на ботаническата градина на Холис. Как, за Бога, на хората им хрумват такива откачени неща? Само заради глупавия им прякор? Само защото отказват да отговарят на грубите, любопитни въпроси на пресата?

Те свиха в задънената улица, където се намираше някогашната къща на Али. Дори през затворените прозорци Ариа усещаше миризмата на обгорените останки. Дърветата изглеждаха черни и изкривени, като откъснати крайници, а вятърната мелница на семейство Хейстингс наподобяваше омекнал, изгорял труп. Но най-зле изглеждаше хамбарът им. Половината сграда се беше срутила и от нея беше останала само купчина тъмни, начупени дъски. Старата порта, някога боядисана в бяло, сега имаше мръсен, ръждив цвят и висеше само на една панта. Тя се поклащаше леко напред-назад, като някой призрак. Поглеждайки към хамбара, Ноъл прехапа долната си устна.

— Прилича на дома Ашър.

Ариа го зяпна, изненадана. Ноъл сви рамене.

— Нали се сещаш. Онзи разказ на По, в който един луд тип погребва сестра си в стара, порутена, страшна къща? И после започва да се чувства неспокоен и даже полудява още повече, защото се оказва, че тя не е мъртва наистина?

— Не мога да повярвам, че си чел този разказ — рече Ариа, изпълнена с доволство.

Ноъл я погледна обидено.

— Записал съм английска литература, също като теб. И чета от време на време.

— Не исках да прозвучи така — бързо отвърна Ариа, въпреки че не беше сигурна в думите си.

Паркираха пред къщата на семейство Дилорентис. След като медийният цирк около Али отшумя, новите й собственици се бяха върнали, но като че ли сега не си бяха вкъщи, което много облекчаваше нещата. Дори още по-добре — пред сградата не беше паркиран нито един новинарски микробус. Тогава Ариа забеляза Спенсър до пощенската им кутия със снопче писма в ръка. В същия миг Спенсър забеляза Ариа. Погледът й прескочи към Ноъл, тя изглеждаше объркана.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Здрасти. — Ариа отиде при нея, заобикаляйки големия, заоблен храст. Нервите й бяха опънати до скъсване. — Разбра ли, че хората смятат, че ние сме убили Али?

Лицето на Спенсър посърна.

— Да.

— Трябват ни някои отговори. — Ариа махна с ръка към някогашния двор на Али, който продължаваше да бъде ограден с жълта полицейска лента. — Знам, че смяташ онази работа с духа на Али за откачена, но един медиум ще проведе сеанс на мястото, където е умряла. Искаш ли да гледаш?

Спенсър отстъпи назад.

— Не!

— Ами ако наистина се свърже с нея? Не искаш ли да разбереш какво се е случило в действителност?

Спенсър подреди пликовете в ръката си във форма на ветрило.

— Тези неща са измислица, Ариа. А и ти не трябва да се въртиш около тази яма. Пресата ще полудее!

Вятърът духна в лицето на Ариа и тя се загърна плътно в палтото си.

— Нищо лошо не вършим. Просто ще си стоим там.

Спенсър затвори рязко вратичката на пощенската кутия и й обърна гръб.

— Мен не ме бройте.

— Хубаво — отвърна раздразнено Ариа и също се обърна. Докато вървеше към Ноъл, погледна през рамо. Спенсър продължаваше да стои до кутията, объркана и тъжна. Ариа много искаше приятелката й да свали гарда и да приеме необяснимото. Все пак тук ставаше въпрос за Али. Но само след миг Спенсър изпъна рамене и тръгна към къщата.

Ноъл я чакаше до олтара на Али. Както винаги, той беше обсипан с цветя и свещи, и бележки, върху които бяха написани послания като: „Липсваш ни“ и „Почивай в мир“.

— Трябва ли да отидем отзад? — попита той.

Ариа кимна мълчаливо, притискайки вълнения шал към носа си — очите й се насълзиха от миризмата на изгоряло. Те прекосиха мълчаливо замръзналия преден двор и се озоваха зад къщата на Али. Въпреки че беше само малко след четири след обяд, небето вече притъмняваше. Спускаше се странна мъгла, гъст воал се виеше около задната веранда. Някъде в гората грачеше гарга.

Пук. Ариа подскочи уплашено. Когато се обърна, видя пред себе си някаква жена, която дишаше тежко. Тя имаше разрошена прошарена коса, изпъкнали очи и бледа пергаментова кожа. Зъбите й бяха жълтеникави и развалени, а ноктите й бяха дълги повече от два сантиметра. Тя приличаше на току-що излязъл от ковчега труп.

— Аз съм Есмералда — каза тя с нисък, слаб глас.

Ариа беше прекалено ужасена, за да отговори. Ноъл пристъпи напред.

— Това е Ариа. — Жената докосна ръката на Ариа. Пръстите й бяха леденостудени и кокалести.

Есмералда погледна към оградената с полицейска лента яма.

— Ела. Тя иска да разговаря с теб.

Буцата, която бе заседнала в гърлото на Ариа, се уголеми. Те се приближиха до ямата. Тук въздухът като че ли беше още по-студен. Вятърът утихна, а мъглата се сгъсти още повече. Сякаш ямата се намираше в окото на буря, един вид портал към друго измерение. „Това не може да е истина — помисли си тя, опитвайки се да се успокои. — Али не е тук. Това не е възможно. Въобразявам си“.

— Така… — Есмералда хвана Ариа за ръката и я поведе към ръба на дупката. — Погледни надолу. Трябва да стигнем до нея заедно.

Ариа се разтрепери. Досега нито веднъж не беше поглеждала в полуиздълбаната дупка. Когато се обърна безпомощно към Ноъл, който вървеше няколко крачки зад тях, той кимна леко с брадичка към ямата. Тя си пое дълбоко дъх, наведе се и погледна вътре. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Кожата й беше леденостудена. Ямата беше мрачна и пълна с кал и натрошен цимент. На дъното й бяха паднали няколко парчета от полицейската лента. Въпреки че тялото на Али беше отдавна преместено, Ариа можеше да види вдлъбнатината на мястото, където много дълго време беше лежало нещо тежко.

Тя затвори очи. Али беше прекарала години там долу, покрита с цимент, постепенно разлагаща се в почвата. Кожата се беше свлякла от костите. Красивото й лице беше проядено. В живота Али беше чаровно момиче, привличащо погледите, но в смъртта беше мълчалива, незабележима. Години наред се беше крила в задния си двор. Беше отнесла със себе си тайната за това, което се беше случило наистина. Ариа хвана Ноъл за ръката. Той побърза да я стисне успокояващо.

Есмералда остана дълго време на ръба на ямата. Тя дишаше тежко, въртеше глава и се клатеше напред-назад на токовете на ботушите си. След това започна да се гърчи. Като че ли някой се опитваше да се вмъкне в тялото й, да се пъхне под кожата и да се настани удобно. Дъхът на Ариа секна. Ноъл също не помръдваше, изпълнен с благоговение. Когато Ариа отклони за миг погледа си от Есмералда, тя забеляза светлината в стаята на Спенсър. Спенсър стоеше на прозореца и ги гледаше.

Най-накрая Есмералда вдигна глава. За голяма изненада на Ариа тя изглеждаше по-млада и се усмихваше самодоволно.

— Здрасти — произнесе медиумът със съвсем различен глас.

Ариа ахна смаяно. Ноъл също примигна. Това беше гласът на Али.

— Значи искаш да говориш с мен? — каза Есмералда-Али с отегчен глас. — Имаш право само на един въпрос, така че добре си помисли.

В далечината зави куче. От другата страна на улицата се затръшна врата и когато Ариа се обърна, видя Джена Кавана да минава покрай прозореца на всекидневната. Освен това й се стори, че от дъното на ямата долавя аромат на ванилов сапун. Възможно ли е Али наистина да е тук и да я гледа през очите на тази жена? И какво трябваше да я попита? Али беше крила толкова много неща от тях — за срещата си с Иън, за проблемите с брат си, за ослепяването на Джена и за вероятността въобще да не е толкова щастлива, както си мислеха всички. Но всъщност един въпрос се открояваше ясно от останалите.

— Кой те уби? — прошепна най-накрая тя.

Есмералда сбърчи нос, сякаш това беше най-глупавият въпрос на света.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Ариа се наведе напред.

— Да.

Медиумът наведе глава.

— Страх ме е да го кажа на глас — избъбри тя, все още с гласа на Али. — Трябва да го напиша.

— Добре — съгласи се бързо Ариа.

— И след това ще трябва да си идеш — каза Есмералда-Али. — Повече не те искам тук.

— Добре — изхриптя Ариа. — Съгласна съм.

Есмералда бръкна в чантата си и измъкна малък кожен бележник и писалка. Тя надраска бързо няколко думи, откъсна листчето и го подаде на Ариа.

— А сега тръгвай — изръмжа тя.

Ариа отстъпи назад, като едва не се спъна. Когато побягна към колата на Ноъл, дори не си усещаше краката. Той я следваше неотстъпно. Хвана я за ръката, придърпа я към себе си и я прегърна здраво. За момент и двамата бяха неспособни да кажат каквото и да било. Ариа отново погледна към олтарчето на Али. Гореше една-единствена свещ, която осветяваше училищната снимка на Али от седми клас. Широката й озъбена усмивка и немигащите очи оставяха впечатлението, че е обладана от дух.

Ариа се сети за разказа, който беше споменал Ноъл — „Падението на дома Ашър“. Също като сестрата, която беше погребана в старата къща, тялото на Али беше затрупано години наред под бетона. Дали душата напускаше тялото веднага след смъртта… или по-късно? Дали душата на Али беше избягала от дупката веднага след последния й дъх… или чак след като работниците бяха изкопали разложеното й тяло от земята?

Ариа все още стискаше в ръка листчето, което й беше дала Есмералда. Тя бавно започна да го разгъва.

— Искаш ли да те оставя насаме? — попита меко Ноъл.

Ариа преглътна тежко.

— Не е необходимо. — Тя имаше нужда от него. Страхуваше се да погледне какво пише в бележката сама.

Тя разгъна шумолящата хартия. Буквите бяха закръглени и равни — почеркът на Али. Ариа бавно прочете написаното. Думите бяха само три и я смразиха до кости:

Али уби Али.