Хана скочи, дишайки тежко. Усещаше изтръпналата си буза, но паренето беше изчезнало. Стените около нея бяха боядисани в бледо синьо. През големия панорамен прозорец нахлуваше лъч лунна светлина. На нощното й шкафче нямаше цветя, нито имаше балон в ъгъла. Другото легло в стаята беше празно, чаршафите бяха изпънати. Малкият пирамидален календар до леглото на Айрис все още показваше петък. Хана сигурно беше заспала.

След ужасния инцидент по време на груповата терапия Айрис още не се беше връщала в общата им стая. Хана се чудеше дали не е затворена някъде в сградата, изтърпявайки наказанието си за това, че е внесла списание в клиниката. Хана не можеше да събере смелост да слезе в ресторанта за вечеря — не искаше да достави на Тара удоволствието да парадира с това, че е отнела единствената й приятелка. Единствените хора, с които се беше срещала след терапията, бяха Бетси, сестрата, която даваше лекарствата, д-р Фостър, която й се извини за поведението на пациентите и Джордж, един от санитарите, който дойде да прибере списанията на Айрис в голям сив контейнер.

В стаята беше толкова тихо, че Хана можеше да чуе тихото жужене на флуоресцентната крушка на нощната й лампа. Сънят й се беше сторил толкова истински, сякаш Али наистина беше тук. Тя знае повече, отколкото предполагаш, беше казала Али. Иска да те нарани, както вече нарани мен. Сигурно говореше за Тара и за постъпката й по време на груповата терапия. Тя се беше оказала твърде хитра за такава грозна и дебела смотанячка.

В ключалката се завъртя ключ и вратата леко се отвори.

— О! — Щом зърна Хана, Айрис се намръщи. — Здрасти.

— Къде беше? — попита Хана и седна в леглото. — Добре ли си?

— Идеално — отвърна невъзмутимо Айрис. Тя се приближи до огледалото и започна да оглежда лицето си.

— Не очаквах, че ще те вкарам в беля — въздъхна Хана. — Ужасно съжалявам, че Фелиша прибра списанията ти.

Айрис срещна погледа на Хана в огледалото. Лицето й беше изкривено от разочарование.

— Не става въпрос за списанията, Хана. Аз ти разказах всичко за себе си, а трябваше да науча твоята история от някакво си тъпо списание. Дори Тара го знаеше преди мен.

Хана провеси краката си от леглото.

— Съжалявам.

Айрис скръсти ръце.

— Съжалението не помага в случая. Аз те мислех за нормална. А ти не си.

Хана притисна пръсти към слепоочията си.

— Добре де, случиха ми се разни гадни неща — рече тя. — За някои от тях разбра по време на терапията. — Тя се впусна в обяснение за онова, което се беше случило в нощта, когато Али изчезна, за преобразяването й, за А. и за това как Мона се беше опитала да я убие. — Всички около мен са луди, но аз съм напълно нормална, кълна се. — Хана отпусна ръце в скута си и погледна към Айрис в огледалото. — Исках да ти кажа, но просто вече не знам на кого да вярвам.

Айрис помълча няколко минути, обърната с гръб към нея. Микроспреят „Глейд“ с аромат на ванилия изсъска от ъгъла. Хана отново се сети за Али. Най-накрая Айрис се обърна.

— Господи, Хана! — Тя въздъхна. — Това е ужасно.

— Така е — призна Хана.

След това дойдоха сълзите — бързи и горещи. Сякаш цялото напрежение и страх, които беше насъбрала в себе си през последните месеци, изригна изведнъж. Толкова дълго се беше преструвала, че е преодоляла Мона и Али, и А., че един ден всичко това ще избледнее окончателно. Но не беше така. Толкова беше ядосана на Мона, че чак болеше. Гневеше се на Али за това, че се беше държала гадно с Мона и я беше превърнала в злобния, безсърдечен А. Ядосваше се и на себе си, че беше приела приятелството на Мона — и на Али.

— Ако не се бях сприятелила с. Али, нищо от това нямаше да се случи — изстена Хана, хълцайки. — Ще ми се въобще да не беше влизала в живота ми. Ще ми се въобще да не я бях познавала.

— Ш-ш-шт. — Айрис я погали по главата. — Не говориш сериозно.

Но всъщност Хана беше искрена. Али й беше дала само няколко щастливи месеца и след това години болка.

— Нима ако бях останала грозна дебела смотанячка, това щеше да е най-ужасното нещо в живота ми? — Попита Хана. Поне нямаше да наранява хората. Поне хората нямаше да нараняват нея. — Може би съм заслужила онова, което Мона ми причини. Може би Али също е заслужила онова, което й се случи.

Айрис се дръпна назад и присви очи, сякаш беше получила удар. Хана осъзна твърде късно как са прозвучали думите й. Но тогава Айрис се изправи и приглади полата си.

— Персоналът иска да гледаме „Приказка за Ела“ в киносалона. — Тя завъртя очи и направи отегчена физиономия. — Ако искаш, мога да им кажа, че не си добре. Може би предпочиташ да останеш насаме. Предполагам, че въобще не искаш да виждаш Тара и останалите.

Хана беше готова да се съгласи, но тогава стомахът й изкъркори. Тя изпъна рамене. Така си беше — тя наистина не искаше да вижда Тара и останалите пациенти сега, след като всички бяха научили истината. Но изведнъж осъзна, че всъщност не й пука особено. Тук всички бяха ненормални. Не бяха по-добри от нея.

— Ще дойда — реши тя.

Айрис се усмихна.

— Не бързай. — Тя излезе и вратата щракна зад гърба й.

Хана усети как пулсът й се успокоява. Попи очите си със салфетка, обу чехличките си и отиде при огледалото. Доста грим щеше да отиде, за да оправи подпухналите си очи. В този миг забеляза на бюрото черната кожена чантичка „Шанел“ на Айрис. От нея се подаваше ъгълче на списание. Без да вярва на очите си, Хана побърза да го издърпа.

Това беше новият брой на „Пийпъл“. Онзи със статията за Хана в него.

В главата й светна предупредителна крушка. Сестрите не го ли бяха прибрали? Хана трескаво запрелиства списанието, докато не стигна до страницата, където започваше нейната история. Седмица на тайни и лъжи. Очите й пробягаха през текста. Имаше различни подробности от приятелството й с Алисън. Историята с Мона-или-А. Намирането на тялото на Иън Томас, разминаването на косъм с пожара. Имаше малко каре, в което пишеше, че според деветдесет и два процента от анкетираните Хана и останалите са убили Али. Тогава Хана забеляза един страничен надпис. И къде е сега Хана Мерин?, пишеше с удебелени букви. Няма да повярвате! А отстрани имаше снимка на „Убежището“.

Хана замръзна.

Имаше списък с лекарствата, които пиеше, сънотворните и валиума. Описваха с подробности как прекарва деня си, от това какво закусва и колко време прекарва във фитнеса, до това колко често пише в подвързания с кожа бележник за диети. Под статията стоеше размазана снимка на Хана, облечена с клин и тениска, оплезена пред камерата, а зад нея се виждаха надписите по стената на тайната таванска стая. Показаният среден пръст, както и другото момиче на снимката, бяха изрязани.

— О, Господи! — прошепна Хана.

Тя не отместваше поглед от списанието, усещайки как започва да й се гади. Хана беше обвинила за всичко Тара. Но нещо не се връзваше. Дори да беше намерила фотоапарата на Айрис, някои от описаните подробности бяха твърде специфични. Можеше да ги знае само човек, който прекарва ужасно много време с Хана.

Миг, преди да захвърли списанието в другия край на стаята, тя забеляза още нещо на снимката. Зад главата й, точно до кладенеца на Айрис, се забелязваше рисунка в същия стил и със същия цвят. Това беше момиче със сърцевидно лице, нежни устни и големи сини очи. Хана приближи списанието към лицето й и впери поглед в рисунката, докато очите й не се замъглиха. Това беше образът на едно момиче, което Хана познаваше много, много добре. Момичето, което беше видяла в гората преди една седмица.

Внезапно гласът на Али прозвуча в ушите й. Иска да те нарани, както вече нарани мен. Али въобще нямаше предвид Тара; тя говореше за Айрис.

25.

Ариа се сбогува

Един час след срещата с Есмералда, Ариа паркира колата си пред гробището „Свети Василий“. Великолепните мавзолеи и надгробните камъни бяха озарени от лунна светлина. Два високи, старомодни фенера осветяваха калдъръмената пътечка. Лек вятър поклащаше голите клони на върбите. Ариа познаваше всяко камъче до гроба на Али, но това нямаше да направи пътя й дотам по-лесен.

Али уби Али. Това беше шокиращо… и невероятно… и изпълваше Ариа с безумна, пронизваща вина. Достатъчно ужасно беше, че някой е убил Али. Но ако се беше самоубила? Това можеше да бъде предотвратено. Али би могла да потърси помощ.

И все пак Ариа приемаше доста скептично вероятността Али да е направила подобно нещо. Тя изглеждаше толкова щастлива, толкова безгрижна. Но в деня, когато госпожа Дилорентис ги попита къде може да е отишла Али, след като Ариа и приятелките й се разделиха, тя тръгна по автомобилната алея пред дома й и забеляза, че капакът на единия контейнер за отпадъци е паднал. Наведе се да го вдигне и да го върне на мястото му, но тогава забеляза най-отгоре върху боклука шишенце от хапчета. На етикета му пишеше името на Али, но наименованието на лекарството беше изтъркано. Тогава Ариа не му обърна особено внимание, но сега се замисли върху видяното. Ами ако това беше лекарство против депресия или мъчително безпокойство? Ами ако през онази нощ Али беше погълнала цяла шепа от тях, защото вече не издържаше? Може би беше слязла сама в ямата беше скръстила ръце и беше изчакала лекарството да подейства. Но нямаше как да го докажат — когато работниците я бяха намерили, тялото на Али беше толкова разложено, че нямаше как да се направи тест за свръхдоза.

Ти избягваш ли ме? — такъв есемес беше изпратила Али на Ариа в една от последните седмици, преди да изчезне. Трябва да поговорим. Но Ариа предпочете да я игнорира — повече не можеше да понася подигравките й за аферата на Байрън. Ами ако Али е искала да говорят за нещо друго? Как е могла Ариа да го пропусне?

Въпреки че с Ноъл се бяха разделили само преди час, тя извади телефона си и му се обади. Той веднага вдигна.

— На гробището съм — рече тя и млъкна. Ноъл щеше да разбере защо.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Със сигурност ще ти олекне.

Ариа оправи целофана на букета, който беше купила преди няколко минути от магазина за цветя. Не беше сигурна какво ще каже на Али — или какви отговори ще получи. Но беше готова да направи всичко, за да се почувства по-добре. Тя преглътна тежко и притисна телефона към ухото си.

— Али като че ли искаше да поговорим за нещо важно, но аз не й обърнах внимание. Вината е моя.

— Не е — успокои я Ноъл. В ухото й изпука статичен шум. — Понякога и аз мисля така за брат ми… но не бива. Нямаше как да го спра, както и ти не си можела да я спреш. Освен това не си била единствената приятелка на Али. Можела е да поговори със Спенсър или Хана, или с родителите си. Но не го е направила.

— После ще ти се обадя пак, нали? — каза Ариа, задавена от сълзи. След което прекъсна, грабна букета, отвори вратата на колата и тръгна по алеята. Тревата беше мокра и джвакаше под краката й. След няколко минути тя приближаваше гроба на Али. Някой вече беше оставил букет свежи цветя пред надгробния камък и беше залепил снимка върху него.

— Ариа?

Тя подскочи. Усети как я побиват тръпки. На няколко крачки от нея, под голямото смокиново дърво, стоеше Джейсън Дилорентис. Тя се стегна, подготвяйки се да посрещне гневното му избухване, но той просто си стоеше там и се оглеждаше. Беше облякъл тежко черно яке с дебело подплатена качулка, черни панталони и черни ръкавици. За части от секундата през ума й мина нелепата мисъл, че прилича на човек, който се кани да ограби банка.

— 3-здрасти — най-накрая успя да промълви тя. — Просто… исках да поговоря с Али. Може ли?

Джейсън сви рамене.

— Разбира се. — Той тръгна надолу по хълма, оставайки я сама.

— Почакай! — извика Ариа след него. Той спря, подпря се на едно дърво и я погледна.

Ариа внимателно обмисли думите си. Само преди една седмица, когато излизаха заедно, Джейсън я беше окуражил да разговаря с него за Али — беше казал, че всички се чувстват неудобно дори да произнесат името й в негово присъствие. Тя избърса ръце в дънките си.