— Научихме много неща за Али, които по-рано не знаехме — каза най-накрая тя. — Много мъчителни неща. Сигурна съм, че и на теб не ти е било лесно.

Джейсън ритна с крак буца пръст.

— Да.

— Понякога не е лесно да разберем какво се случва в душите на хората — добави Ариа, мислейки си за това как Али танцуваше весело по моравата вечерта след завършването на седми клас — изглеждаше толкова щастлива да види приятелките си. — Хората винаги изглеждат различно на повърхността — добави тя. — Но… невинаги е така. Всеки има нещо за криене.

Джейсън ритна още една буца пръст.

— Но вината не е твоя — продължи Ариа. — Вината не е на никого.

Изведнъж тя повярва в това с цялото си сърце. Ако Али наистина се беше самоубила и ако го беше обмисляла от доста време, Ариа пак нямаше да може да направи нищо, за да я спре. Болеше я сърцето, че не го е предусетила и се чувстваше зле, че не знаеше защо Али го е направила… но може би просто трябваше да го приеме, да потъгува и да продължи да живее живота си.

Джейсън отвори уста да каже нещо, но изведнъж пронизителен звън разцепи тишината. Той бръкна в джоба на якето и извади телефона си.

— Трябва да отговоря — рече той извинително. Ариа му махна да продължи, той се обърна и тръгна надолу по хълма към сенките.

Тя се изправи пред надгробния камък на Али. Алисън Лорън Дилорентис. Нищо друго. Знаеше ли Али, че последното й гостуване ще бъде в последната й нощ на земята, или беше решила на момента, че вече не издържа? Последния път, когато Ариа я беше видяла жива, Али се канеше да ги хипнотизира, но Спенсър скочи и отиде да дръпне щорите. Много е тъмно тук, беше казала тя. Трябва да е тъмно, бе възразила Али, дърпайки ги отново надолу. Така стават тия работи.

Тогава, когато Али се обърна, Ариа зърна лицето й. Тя не изглеждаше манипулативна и доминираща, а крехка и изплашена. След миг Спенсър извика на Али да си върви… и тя си тръгна. Отстъпи, както не беше правила никога, сякаш целият й кураж и решителност се бяха изпарили.

Ариа коленичи на тревата и докосна хладния мрамор на надгробния камък. От очите й бликнаха горещи сълзи.

— Али, съжалявам — прошепна тя. — Каквото и да се е случило, съжалявам.

Над главата й избръмча самолет. Мирисът на рози от букета, който лежеше в основата на паметника, погъделичка носа й.

— Съжалявам — повтори тя. — Толкова съжалявам.

— Ариа? — разнесе се писклив глас.

Тя подскочи. Заслепи я силна светлина. Ръцете й се разтрепериха и за миг в съзнанието й се появи мисълта, че това е Али. Но след това светлината се отмести. До нея коленичи жена, която носеше очила с тъмни рамки и полицейска зимна шапка.

— Ариа Монтгомъри?

— Д-да? — заекна тя.

Жената докосна ръката й.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Защо? — изсмя се нервно Ариа и отдръпна ръката си.

Уоки-токито на колана на жената изпиука.

— Може би ще е най-добре да поговориш с момчетата в участъка.

— Какво става тук? Нищо не съм направила.

Полицайката изкриви устни в усмивка, която не включваше очите й.

— За какво толкова съжаляваш, Ариа? — Тя погледна към гроба на Али. Очевидно беше чула всичко, което Ариа беше казала. — Да не е за това, че си скрила доказателства от нас?

Ариа поклати глава, без да разбира нищо.

— Доказателства ли?

Жената я погледна многозначително.

— Един пръстен, например.

Гърлото на Ариа пресъхна. Тя притисна чантата към гърдите си. Пръстенът на Иън все още се криеше във вътрешния й джоб. Тя толкова отчаяно жадуваше да се свърже с Али, че от дни не се беше сещала за него.

— Нищо лошо не съм направила!

— А-ха — промърмори ченгето незаинтересовано. Тя разкопча белезниците от колана си и погледна към Джейсън, който стоеше на няколко крачки от тях. — Благодаря ви, че се обадихте да ни кажете къде е.

Ариа зяпна изненадано. Тя рязко се обърна и впери поглед в Джейсън.

— Ти ли им каза, че съм тук? — възкликна тя. — Защо?

Джейсън се ококори и поклати глава.

— Какво? Не съм…

— Господин Дилорентис разказа на дежурния офицер всичко, което знаеше — прекъсна го полицайката. — Той просто изпълни гражданския си дълг, госпожице Монтгомъри. — Тя изтръгна голямата чанта от ръцете на Ариа и й закопча белезниците. — Не му се ядосвайте заради нещо, което вие сте направила. Което всички сте направили.

Смисълът на думите й бавно проникваше в съзнанието на Ариа. Правилно ли я беше разбрала? Тя рязко се обърна към Джейсън.

— Какво си измисляш, за Бога!

— Ариа, ти не разбираш — възрази Джейсън. — Аз не…

— Хайде! — сопна се ченгето. Ръцете на Ариа бяха оковани с белезници зад гърба й. Тя виждаше, че устните на Джейсън мърдат, но не чуваше думите.

— А откога полицията приема съвети от психопати? — избухна тя. — Не знаете ли, че Джейсън е прекарал години в психиатрична клиника?

Полицайката рязко вдигна глава, объркана. Джейсън издаде гъргорещ звук.

— Ариа… — Гласът му секна изведнъж. — Не. Не си разбрала правилно.

Ариа се спря. Джейсън я гледаше ужасен.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко тя.

Ченгето я хвана за ръката.

— Хайде, госпожице Монтгомъри. Да вървим.

Но Ариа не сваляше поглед от Джейсън.

— Кое не съм разбрала правилно? — Джейсън я гледаше втренчено, устните му се разтвориха. — Кажи ми! — извика умолително тя. — Какво не съм разбрала?

Но Джейсън просто си стоеше там и гледаше как жената отвежда Ариа надолу по хълма към полицейската кола.

26.

Доказателствата не лъжат

Пътуването от Ланкастър до Роузууд трябваше да отнеме най-много два часа, но Емили направи грешката да се качи на автобус, който по пътя за обратно спря до две автентични амишки ферми. След това я остави във Филаделфия, което означаваше, че тя трябваше да се прехвърли на друг автобус за Роузууд, който тръгна от автогарата чак след четирийсет и пет минути и попадна в задръстване на магистралата Скулкил. Когато автобусът най-накрая стигна до Роузууд, Емили беше изгризала всичките си нокти и беше издълбала огромна дупка в дунапреновата седалка. Часът беше шест и бе започнала да вали студена, противна суграшица. Вратите се отвориха и Емили изтича по стълбите.

Градът беше тих и безлюден. Светофарите превключиха от червено на зелено, но по улицата не минаха никакви коли. От „Кафенето на еднорога“ се разнасяше аромат на печено кафе, но заведението беше затворено.

Емили побягна по улицата, плъзгайки се по заледената й повърхност с безумно тънките си амишки ботуши. Полицейското управление беше само на няколко преки оттук. Лампите в голямата сграда, където бяха отишли Емили и останалите, след като се досетиха, че Мона Вандерваал е старият А., все още светеха. В задната част на комплекса, където новият А. й беше казал да отиде, нямаше никакви прозорци и тя нямаше как да разбере дали вътре има хора. В този миг забеляза една голяма метална врата, подпряна с чаша за кафе и ахна. А. беше оставил вратата отворена, точно както беше обещал.

Пред нея се разкри дълъг коридор. Подът миришеше на препарат за почистване, а в дъното на коридора светеше в червено знакът за авариен изход. Единственият звук беше жуженето на флуоресцентните лампи и Емили можеше да чуе дишането си.

Докато вървеше, тя плъзгаше пръсти по стените и спираше пред всяка врата, за да прочете имената на табелите. ДЕЛОВОДСТВО. ПОДДРЪЖКА. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Четири врати по-нататък сърцето й прескочи. ДОКАЗАТЕЛСТВА.

Емили надникна през малкото прозорче на металната врата. Стаята беше голяма и тъмна, с разхвърляни в безпорядък рафтове, папки, кутии с документи и метални шкафове. Тя си спомни за документите от снимката, която А. беше изпратил. Разпитът на майката на Али. Поредицата от събития, довели до изчезването на Али. Странният лист от „Убежището не знам къде си“, което звучеше като някакъв скъп жилищен комплекс. И последно, но не на последно място по важност, докладът с резултатите от ДНК-анализа, в който със сигурност се твърдеше, че тялото в ямата не е на Али, а на Лий.

Внезапно на рамото й се стовари нечия ръка.

— Какво си мислиш, че правиш тук?

Емили отскочи от вратата и се обърна. Един роузуудски полицай я държеше за ръката и очите му пламтяха. Аварийната сигнализация над главата му го обливаше със зловеща червеникава светлина.

— Аз… — заекна тя.

Той сбърчи вежди.

— Нямаш работа тук! — След това се вгледа по-внимателно в нея и я разпозна. — Аз те познавам! — каза той.

Емили отстъпи назад, но той я държеше здраво.

— Ти си едно от онези момичета, които мислеха, че са видели Алисън Дилорентис. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка и той приближи лице до нейното. Дъхът му миришеше на лучени кръгчета. — Търсехме те.

Стомахът на Емили се сви от страх.

— Всъщност трябва да търсите Дарън Уайлдън! Тялото в ямата не е на Алисън Дилорентис, а на едно момиче на име Лий Зуук! Уайлдън я е убил и я е захвърлил там! Той е виновният.

Но полицаят само се засмя и за ужас на Емили започна да закопчава с белезници ръцете й зад гърба.

— Сладурче — каза той, като я поведе по коридора, — единственият виновен тук си ти.

27.

Това е то любов!

Госпожа Хейстингс отказа да съобщи на Спенсър къде отиват — каза само, че е изненада. Минаха покрай големите къщи на тяхната улица, разхвърляната ферма Спрингтън и скъпото заведение „Сивия кон“. Спенсър извади банкнотите от портмонето си и ги подреди по серийни номера. Майка й винаги караше спокойно, съсредоточена изцяло върху пътя и трафика, но днес нещо беше по-различно и това влудяваше Спенсър.

Пътуването им продължи почти половин час. Небето беше мастилено черно, звездите блещукаха ярко, навсякъде светеха лампи. Когато затвори очи, в главата й изникна онази ужасна нощ, в която Али изчезна. Предишната седмица замъгленото й съзнание беше родило образа на Али, която стоеше до гората заедно с Джейсън. Но след това видението се беше променило и човекът, когото беше помислила за Джейсън, се превърна в нещо по-малко, по-слабичко, по-женствено.

Кога се беше прибрала майка й? Беше ли се скарала с баща й за онова, което беше направил — и беше ли признала какво е извършила? Може би точно затова той беше налял онази огромна сума пари във фонда за откриването на Алисън Дилорентис. Щом едно семейство дава толкова много пари за откриването на Али, то не може да е замесено в нейното убийство.

Телефонът на Спенсър изпиука и тя подскочи. Преглътна мъчително и бръкна в чантата си. Имате 1 ново съобщение, пишеше на екрана.

Сестра ти разчита на теб да оправиш нещата, Спенс. В противен случай кръвта й ще изцапа и твоите ръце.

А.

— Кой беше? — Майка й натисна спирачките пред червения светофар. Отмести поглед от джипа, който беше спрял пред тях и се обърна към Спенсър.

Тя затвори телефона си.

— Никой. — Светофарът светна зелено и Спенсър отново затвори очи.

Сестра ти. Дълго време Спенсър се беше възмущавала от Али, но сега цялото й негодувание беше изчезнало. Двете имаха общ баща, бяха една кръв. През онова лято тя беше изгубила нещо повече от приятелка — беше изгубила член от семейството си.

Майка й слезе от магистралата и спря мерцедеса пред „Ото“, най-стария и най-хубав италиански ресторант в Роузууд. През прозорците на огромната зала се лееше златиста светлина и Спенсър почти усети мириса на чесън, зехтин и червено вино.