— Аз я видях — отвърна Емили, свивайки се до стената. — Може да ви звучи откачено, но наистина я видях, Спенсър. И не мога да го забравя. Опитах се да кажа на ченгетата, но те не ме изслушаха.

Спенсър изсумтя.

— Естествено, че няма да те изслушат.

Ариа сбърчи нос.

— Емили, в онази дупка със сигурност беше Али. Тя се е самоубила. Това успях да разбера с помощта на А.

Спенсър се завъртя рязко и впери поглед в Ариа.

— Това ли ти каза екстрасенската?

— Може и да е вярно — възрази Ариа. — Тази теория е добра, колкото всяка друга.

— Не, едно побъркано момиче на име Айрис е убило Али — намеси се Хана на висок глас. — А. ме изпрати право при нея.

Изведнъж всички се обърнаха към Спенсър, в очакване на нейната теория. Ръцете й настръхнаха.

— А. ми каза, че майка ми е убила Али, защото… ами защото баща ми е имал връзка с майката й. Али ми е сестра.

— Какво? — ахна Ариа. Емили само я гледаше. Хана беше пребледняла, сякаш всеки момент щеше да изтича до металното кошче в ъгъла и да повърне в него.

— Но майка ми не го е направила — обясни Спенсър. — Тя дори не знаеше за аферата на баща ми. Може би съсипах брака на родителите си. А. просто… си играеше с мен. Мисля, че така е било с всички ни.

Момичетата се вцепениха. Осъзнаването на истината удари Ариа по главата като чук. А. просто си играеше с тях. Той стоеше зад всичко. Не Джейсън беше казал на полицията за пръстена на Иън — А. го беше направил. Може би дори той го беше подхвърлил в гората, за да може Ариа да го намери. А. беше изпратил Емили за доклада с резултатите от ДНК експертизата и беше съобщил на дежурния полицай за това. Той беше казал на ченгетата и за съобщенията на Иън в месинджъра, правейки ги да изглеждат като заговорнички.

А. си беше играл през цялото време с тях, дърпайки конците им, сякаш бяха марионетки. И сега те се намираха в затвора за убийство, което не бяха извършили.

Ариа вдигна глава и огледа приятелките си. По зашеметените изражения на лицата им разбра, че те са стигнали до същия извод.

— А. е най-големият ни враг — прошепна тя. После потупа по джоба си, за да провери за телефона си. А. със сигурност вече им беше изпратил групов есемес, с който да им покаже колко са наивни й глупави. Пипнах ли ви!, най-вероятно пишеше вътре. Или пък: Кой се смее последен?

Но в този миг се сети — полицаите бяха конфискували телефоните им. Ако А. им беше изпратил съобщение, те нямаше да го получат.

30.

Най-после на свобода

Трийсетина минути по-късно на вратата се почука. Момичетата подскочиха. Емили усети как гърлото й пресъхва. Край, това беше. Сега щяха да започнат да ги разпитват… и след това да ги вкарат в затвора.

Една жена в полицейска униформа надникна в стаята. Под очите й имаше тъмни кръгове, а ризата й беше изцапана с кафе.

— Събирайте си нещата, момичета. Освобождаваме ви.

Всички замръзнаха от изненада. Най-накрая Емили въздъхна облекчено.

— Наистина ли?

— Да не сте намерили А.? — попита Ариа.

— Какво стана? — произнесе Хана едновременно с нея.

Жената ги погледна с каменно изражение.

— Всички обвинения срещу вас са свалени. — По лицето й мина сянка на смущение, сякаш искаше да добави още нещо, но не намери смелост. — Да речем, че обстоятелствата се промениха.

Емили излезе последна, опитвайки се да осмисли последните й думи. Обстоятелствата се промениха? Това можеше да означава само едно. Сърцето й подскочи.

— Трупът в ямата не е бил на Али, нали? — извика тя. — Намерили сте я! — Значи са я слушали, когато се опитваше да им обясни, че Уайлдън е убиецът!

Спенсър я смушка в ребрата.

— Защо не се спреш най-накрая!

— Няма! — сопна й се Емили. Въпреки че накрая се бяха оказали в затвора, теорията й си оставяше вярна. Тя беше сигурна в това. Обърна се след полицайката, която се отдалечаваше бързо по коридора. — Добре ли е Али? Здрава ли е?

— Прибирайте се у дома, момичета — отвърна жената. Ключовете, които висяха на колана й, издрънчаха. — Само това мога да ви кажа.

Те си прибраха нещата от полицая в приемната. Емили веднага провери телефона си, надявайки се да е получила есемес от Али, но се оказа, че няма никакви съобщения. Нито дори подигравателен есемес от А., че Емили е влязла право в капана му.

Една полицайка натисна бутон на стената и вратата към паркинга се отвори. Той беше препълнен с полицейски коли и новинарски бусове. Емили не беше виждала такава суматоха от нощта на пожара.

— Емили — разнесе се нечий глас.

Дарън Уайлдън дотича през тъмния паркинг. Разкопчаното му полицейско яке се ветрееше край тялото му.

— Добре. Пуснали са ви. Много съжалявам за това.

Емили отскочи назад и сърцето й заби лудо. Какво правеше Уайлдън тук? Не трябваше ли да е арестуван?

— Какво става? — попита Ариа, като спря до една празна полицейска кола. — Защо така внезапно ни освободиха?

Уайлдън ги поведе встрани от тълпата, без да отговори на въпроса й.

— Просто бъди доволна, че се измъкнахте от тази каша. Тези момчета ще ви откарат у дома.

Емили заби крака в земята.

— Знам какво си направил — каза тя с нисък глас. — И ще се постарая всички да разберат.

Уайлдън се обърна към нея и я погледна. Уоки-токито му изпука, но той не му обърна внимание. Най-накрая въздъхна.

— Онова, което си мислиш, не е вярно, Емили. Знам, че си била в Ланкастър. Знам, че си била подведена да го вярваш. Но не съм наранил Лий. Никога не бих го сторил.

Емили усети как кръвта се отдръпва от главата й.

— Какво? Откъде знаеш къде съм била?

Уайлдън се загледа в блещукащите очертания по полицейския паркинг.

— Оказахте се прави за новия А. Трябваше да ви послушам.

Ариа тропна с крак.

— О, сега вече ни вярваш? Защо не ни послуша миналата седмица, преди за малко да ни изпекат в пожара?

— И преди А. да ме изпрати в „Убежището в Адисън-Стивънс“! — проплака Хана. — Затвориха ме с онези луди!

Емили се сепна. Убежището в Адисън-Стивънс. Това име беше забелязала във файла с доказателствата. Нима това беше психиатрична клиника?

— Съжалявам, че не ви повярвах, момичета — рече Уайлдън, продължавайки да върви покрай телената ограда. Зад нея бяха подредени неизползвани полицейски коли и голям бял училищен автобус. — Голяма грешка от моя страна. Но вече знаем всичко. Разполагаме с всички съобщения, които ви е изпращал.

Момичетата рязко спряха.

— Той? — извика Спенсър.

— Кой е той? — прошепна Хана. — Иън?

В този миг една полицейска кола влезе с пусната сирена в паркинга. Полицаите хукнаха към нея и се заеха да извеждат някого от задната седалка. Разнесоха се викове, някой ритна с крак, проблесна зъб. Ченгетата най-накрая успяха да измъкнат човека от колата и го поведоха към управлението. Когато нещата се поуспокоиха, Емили забеляза един висок, дългурест тип, с мазна руса коса и мустаци. Стомахът й се сви. Челото на Спенсър се сбърчи.

— Защо ми изглежда познат? — промърмори тя.

— Не знам — отвърна Емили, опитвайки се да си припомни откъде го познава.

Репортерите се втурнаха към полицаите и започнаха да снимат.

— Откога сте планирали това, господин Форд? — крещяха те. — Какво ви накара да го направите? — Най-накрая се разнесе един глас, който надвика останалите: — Защо убихте Алисън?

Ариа сграбчи ръката на Емили, чиито колене омекнаха.

— Какво казаха те?

— Той е убил Алисън — промърмори Спенсър. — Този мъж е убил Алисън.

— Но кой е той? — извика Хана.

— Хайде — обади се грубо Уайлдън и ги побутна да вървят. — Не трябваше да виждате това.

Никоя от тях не помръдна. Полицаите поведоха мъжа към управлението, а развързаните връзки на обувките му се влачеха по асфалта. Той беше навел ниско глава, разкривайки плешивината на темето си. Емили заби нокти в дланите си. Али е… мъртва? Ами Лий? Ами момичето, което беше видяла в гората?

Репортерите не спираха да крещят, гласовете им се сливаха в едно. Но един от тях успя да ги надвика.

— Ами трупът, който току-що открихте? И за това убийство ли ще отговаряте?

Хана се обърна към Уайлдън.

— Още едно убийство?

— О, Господи! — Стомахът на Емили се преобърна.

— Момичета — повтори твърдо Уайлдън, — да вървим.

Убиецът на Али вече беше стигнал до стъпалата пред сградата и се намираше само на двайсетина фута от Емили. Той я забеляза и се усмихна похотливо, разкривайки златния си преден зъб.

Емили застана като ударена от гръм. Тя познаваше тази усмивка. Преди близо четири години, в деня след изчезването на Али, работниците започнаха да изливат бетон в ямата в задния двор на семейство Дилорентис. Уайлдън беше там… както и голяма група други мъже. След като госпожа Дилорентис ги разпита, Емили тръгна да се прибира напряко през гората. Един от работниците се обърна и й се усмихна похотливо. Той беше висок и дългурест, а когато се усмихна, разкри същия ужасен преден златен зъб.

Слисаната Емили се обърна към Спенсър.

— Този мъж е един от работниците, които пълнеха ямата за белведера в деня, след като Али изчезна. Помня го.

Спенсър пребледня.

— Аз също го видях преди няколко дни. На моята улица.

31.

Най-доброто и най-злото

Появиха се четири патрулни полицаи, за да придружат момичетата до домовете им. Спенсър се настани на задната седалка в колата, която щеше да я откара вкъщи и се задави от миризмата на изкуствена кожа, повръщано и пот. Един тъмнокос полицай седна отпред, запали двигателя и подкара към изхода на паркинга.

Представителите на пресата се бяха струпали около вратата на сградата, нетърпеливи да зърнат убиеца. Спенсър погледна напрегнато към прозореца на полицейското управление. Щорите бяха плътно спуснати. Настина ли този мъж го беше извършил? Той беше непознат, тотален аутсайдер. Някак си не й се връзваше.

Тя вкопчи пръсти в металната решетка, която разделяше предните от задните седалки.

— Кого още е убил този човек? — попита тя. Полицаят не отговори. — Как разбрахте, че той е убил Али? — опита отново тя. Той просто усили радиото си. Ядосана, Спенсър ритна силно седалката му. — Глух ли си?

Ченгето я погледна смразяващо в огледалото за обратно виждане.

— Наредено ми е да те откарам вкъщи. Това е.

Спенсър тихо изпъшка. Не беше съвсем сигурна, че иска да се прибере. В какво ли състояние щеше да бъде домът й? Щеше ли баща й все още да си е вкъщи? Беше ли отишъл при госпожа Дилорентис?

Всичко й изглеждаше нереално и немислимо. Спенсър беше сигурна, че само след няколко минути ще се събуди в леглото си, откривайки, че просто е сънувала всичко. Но мина още една минута, а тя продължаваше да си стои в колата и да изживява най-ужасния си кошмар.

Внезапно осъзна нещо. Когато майка й настоя баща й да каже истината, той беше изтърсил: Научих за децата много след това. Беше казал деца, а не дете. Дали това беше грешка на езика… или просто се беше изпуснал? Джейсън също ли беше дете на баща й — и полубрат на Спенсър?

Те минаха през центъра на Роузууд и старомодната търговска улица, пълна с шикозни магазини за мебели, антикварни магазини и сладкарници. Спенсър бръкна в чантата си, порови вътре и откри своя сайдкик на дъното. Странно, но нямаше никакви нови съобщения от А. Тя се обади вкъщи. Телефонът звънеше ли звънеше, но никой не вдигна. После тя набра на клавиатурата уеб адреса на СиЕнЕн. Полицай Мълчаливко може и да си мълчеше, но новините щяха да й кажат всичко.