Вятърът утихна и настъпи зловещо затишие. Кучетата на семейство Хейстингс, Руфъс и Беатрис, задраскаха по предната врата, нетърпеливи да излязат и да видят какво прави семейството. Спенсър гледаше родителите си. Господин и госпожа Хейстингс изглеждаха изтощени, сякаш признаването на истината ги беше изцедило до капка. Очевидно това беше нещо, за което отдавна не бяха разговаряли. Спенсър местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да асимилира всичко. Отделните им твърдения имаха смисъл, но не и цялото.

— Значи Оливия ме е износила — повтори бавно тя. По гърба й пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с вятъра.

— Да — каза госпожа Хейстингс. — Но ние сме твоето семейство, Спенсър. Ти си наша.

— Толкова силно те искахме, а Оливия беше единствената ни възможност — настоя господин Хейстингс и вдигна поглед към пурпурните облаци. — Напоследък като че ли забравихме колко важни сме един за друг. И след всичко, което преживя с Иън, Алисън и този пожар… — Той поклати глава, погледна отново към хамбара, а след това и към съсипаната гора. Изграчи гарга и закръжи над главите им. — Трябваше да застанем до теб. Никога не сме искали да се чувстваш необичана.

Майка й взе нежно ръката й и я стисна.

— Искаш ли… да започнем на чисто? Можем ли да опитаме? Ще ни простиш ли?

Вятърът отново задуха и миризмата на пушек се засили. Две черни листа се понесоха във въздуха и се прехвърлиха в двора на Али, като кацнаха близо до полуизкопаната яма, където беше открито тялото й. Спенсър завъртя пластмасовата болнична гривна, която все още висеше на китката й, колебаейки се между шок, състрадание и гняв. През последните шест месеца нейните родители й бяха отнели привилегията да живее в хамбара и бяха пуснали там Мелиса, бяха й спрели кредитните карти, продадоха колата й и неведнъж й бяха давали да разбере, че за тях е мъртва. Наистина имах усещането, че нямам истинско семейство, искаше да изкрещи тя. Наистина не застанахте до мен! А сега просто искаха да забрави и да започнат на чисто?

Майка й прехапа устна и завъртя в ръцете си една съчка, която беше вдигнала от земята. Баща й като че ли беше затаил дъх. Решението зависеше изцяло от Спенсър. Тя можеше да избере никога да не им прости, да тропне с крак и да се изправи ядосана… но тогава видя болката и съжалението, изписани на лицата им. Те говореха искрено. Повече от всичко на света искаха тя да им прости. Не беше ли това същото, което искаше и тя — родители, които я обичат и я желаят?

— Да — отвърна Спенсър. — Прощавам ви.

Родителите й въздъхнаха силно и я прегърнаха.

Баща й я целуна по тила, кожата му миришеше на любимия му афтършейв „Кийл“.

Спенсър се почувства толкова лека, сякаш се понесе извън тялото си. Само ден по-рано, когато установи, че спестяванията, предвидени за колежа й са изчезнали, тя реши, че с живота й е свършено. Смяташе, че зад всичко това стои А., който я беше наказал за това, че не опитва сериозно да намери истинския убиец на Али. Но загубата на тези пари се оказа може би най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.

Когато родителите й отстъпиха назад, за да огледат по-малката си дъщеря, Спенсър се опита да изобрази крива усмивка. Те я искаха. Наистина я искаха. Последва нов полъх на вятъра и друга позната миризма погъделичка обонянието й. Миришеше на… ванилов сапун, същия, който Али винаги използваше. Спенсър примигна и в съзнанието й отново се появи ужасяващият образ на Алисън, покрита със сажди, давеща се от дима.

Тя затвори очи и прогони видението от главата си. Не. Али беше мъртва. Беше халюцинирала. Това е.

4.

„Прада“ прави ли усмирителни ризи?

Когато ароматът на прясно опечени френски кифлички достигна втория етаж, Хана Мерин лежеше на леглото си, наслаждавайки се на последните няколко минути преди ставането, за да се подготви за училище. По телевизора вървеше МТВ2, миниатюрният й доберман Дот дремеше на пресекулки, проснат по гръб в кучешкото си легълце, а Хана тъкмо беше лакирала ноктите си с розов лак на „Диор“. Сега разговаряше по телефона с новото си гадже Майк Монтгомъри.

— Благодаря отново за нещата на „Аведа“. — Тя погледна към новите продукти, подредени върху нощното й шкафче. Предишния ден, когато Хана напускаше болницата, Майк й подари луксозно опакована кутия, която съдържаше охлаждаща маска за очи, краставично ментов балсам за тяло и ръчен масажор. Хана вече ги беше използвала, отчаяно търсейки панацея, която би премахнала огъня — и странната поява на Али — от съзнанието й. Лекарите бяха заявили, че това е халюцинация вследствие погълнатия дим, но всичко й се струваше толкова реално.

До известна степен Хана беше съкрушена, че не беше. След всичките тези години продължаваше да я изпълва изгарящото желание Али да види със собствените си очи колко се е променила Хана. Последния път тя беше едно тромаво грозно патенце — определено най-неугледната от групата — и Али винаги си правеше шеги с теглото, къдравата коса и грозната й кожа. Сигурно никога не беше предполагала, че Хана ще се трансформира в слаб, прелестен, популярен лебед. Понякога Хана се чудеше дали одобрението на Али не е единственият начин да се убеди, че трансформацията й е завършена напълно. Разбира се, това нямаше как да стане.

— За мен беше удоволствие — отвърна Майк, откъсвайки Хана от мислите й. — Но да те предупредя — изпратих няколко наистина пикантни имейла на някои от журналистите, които висяха пред спешното. Просто за да отвлека вниманието им от пожара.

— Като какви например? — попита Хана, инстинктивно заставайки нащрек. По гласа му съдеше, че е замислил нещо.

— „Хана Мерин преговаря с МТВ за участие в риалити шоу — изрецитира Майк. — Сделката е за милиони долари“.

— Страхотно. — Хана си отдъхна и започна да маха с ръце, за да може ноктите й да изсъхнат.

— Написах нещо и за мен. „Майк Монтгомъри отказва среща с хърватски топмодел“.

— Отказал си среща? — Хана се засмя кокетно. — Това въобще не ми звучи като онзи Майк Монтгомъри, когото аз познавам.

— Че на кого му трябва хърватски топмодел, когато има Хана Мерин? — отвърна Майк.

Хана се разсмя, поласкана. Ако няколко седмици по-рано някой й беше казал, че ще излиза с Майк Монтгомъри, тя щеше да си глътне пастата за зъби от изненада; беше започнала да го сваля само защото бъдещата й доведена сестра Кейт го искаше. Но по някое време беше започнала да го харесва. Със своите леденосини очи, розови устни, които плачеха за целувки и нецензурното си чувство за хумор той се беше превърнал в нещо много повече от суетния по-малък брат на Ариа Монтгомъри.

Тя стана, отиде до гардероба си и погали късчето от Алиното знаме за „Капсулата на времето“, което беше отмъкнала от болницата, докато Ариа не гледаше. Не чувстваше никакви угризения за това — все пак знаменцето не беше собственост на Ариа.

— Разбрах, че получавате съобщения от някакъв нов А. — обади се Майк. Гласът му внезапно стана сериозен.

— Аз не съм получавала нищо — призна си Хана. Откакто си беше взела новия айфон и си беше сменила номера, А. я беше оставил на мира. Това си беше абсолютно облекчение след изпълненията на стария А., който се беше оказал бившата най-добра приятелка на Хана, Мона Вандерваал — нещо, за което тя полагаше всички усилия да не се сеща. — Да се надяваме, че ще продължи така.

— Добре. Но ако има нещо, което мога да направя, кажи ми — настоя Майк. — Да сритам нечий задник, например.

— О! — Хана се изчерви от удоволствие. Досега нито едно от гаджетата й не беше предлагало да защити честта й. Тя му прати целувка по телефона, обеща да се видят следобед за кафе в „Стийм“, кафенето на „Роузууд дей“ и затвори. После тръгна да слиза към кухнята за закуска, разресвайки дългата си кестенява коса. В кухнята миришеше на ментов чай и пресни плодове. Бъдещата й мащеха Изабел и Кейт вече седяха на масата и закусваха пъпеш със сирене. Хана не можеше да се сети за по-отвратителна комбинация.

Когато двете я зърнаха на вратата, веднага скочиха на крака.

— Как се чувстваш? — извикаха те в един глас.

— Добре — отвърна сухо Хана и продължи да реши косата си. Изабел, естествено, примижа — тя страдаше от микробофобия и въобще не обичаше някой да се занимава с косата си в близост до храна.

Хана се отпусна на единия свободен стол и протегна ръка към каната с кафе. Кейт и Изабел също седнаха и настъпи дълга, многозначителна пауза, сякаш с пристигането си Хана беше прекъснала разговора им. Най-вероятно я бяха обсъждали. Нямаше да им се размине, помисли си тя.

Бащата на Хана ходеше с Изабел отдавна — дори Али се беше запознала с тях няколко месеца, преди да изчезне, — но те се преместиха да живеят в Роузууд едва след като майката на Хана прие работа в Сингапур, а баща й си намери работа във Филаделфия. Достатъчно лошо беше, че той реши да се ожени за вманиачената на тема изкуствен тен медицинска сестра, която на всичкото отгоре се казваше Изабел — какво падение след великолепната й преуспяла майка — ами на всичкото отгоре й беше натресъл високата, слаба доведена сестра, която беше на нейната възраст. През двете седмици, откакто Кейт се беше нанесла, Хана трябваше да се примирява с ежедневните й припявания на песните от „Американски идол“ под душа, с гадно миришещия на сурови яйца балсам за коса, за който Кейт твърдеше, че добавя блясък към косата й, и безкрайните хвалби, с които баща й обсипваше Кейт, сякаш тя беше истинската му дъщеря. На всичкото отгоре Кейт беше спечелила съревнованието с Хана за влияние над новите им приятелки Наоми Циглър и Райли Улфи и беше казала на Майк, че Хана го е поканила на среща заради облог. Но пък на един купон няколко седмици по-рано Хана беше изтърсила, че Кейт има херпес, така че двете може би бяха вече квит.

— Пъпеш? — попита мило Кейт, побутвайки с дразнещо слабите си ръце чинията към Хана.

— Не? — благодаря — отвърна Хана със същия захаросан глас. Като че ли след партито в „Радли“ те се намираха в примирие — Кейт дори се усмихваше, когато Хана и Майк се събраха, — но Хана не искаше да насилва нещата.

В този миг Кейт ахна.

— Опа — прошепна тя и побърза да придърпа сутрешния брой на „Филаделфия сентинел“ към себе си. Опита се да го сгъне преди Хана да прочете заглавията на предната страница, но беше твърде късно. Там имаше голяма снимка на Хана, Спенсър, Емили и Ариа, застанали на фона на горящата гора. Още колко лъжи можем да понесем?, пишеше над една от колонките. Според четирите най-добри приятелки, Алисън Дилорентис се е върнала от отвъдното.

— Съжалявам, Хана. — Кейт покри материала с чинията си със сирене.

— Няма проблем — сопна й се Хана, като се опитваше да преглътне раздразнението си. Какво им ставаше на тия репортери? Няма ли по-важни неща, с които да се занимават? Освен това, ало-о-о, това е било просто халюцинация, породена от вдишания пушек!

Кейт отхапа изискано от пъпеша.

— Искам да ти помогна, Хан. Ако трябва да застана до теб пред камера или нещо такова, за да те защитя — с удоволствие ще го направя.

— Благодаря — отвърна саркастично Хана. Кейт си умираше да бъде център на вниманието. В този момент забеляза снимка на Уайлдън на видимата част от страницата на вестника. Полицейското управление на Роузууд — пишеше в текста под снимката. Наистина ли правят всичко, което могат?

Това вече наистина си заслужаваше да бъде прочетено. Уайлдън може и да не беше убил Али, но през последните няколко седмици определено се държеше странно. Както онзи път, когато беше предложил да закара Хана у тях и шофираше с много над разрешената скорост в насрещното платно, при приближаваща се кола. Или как беше настоял да спрат да говорят, че Али е жива… В противен случай… Наистина ли Уайлдън се опитваше да ги защити или имаше свои причини да ги накара да си мълчат за Али? И щом Уайлдън беше невинен, кой, по дяволите, беше запалил пожара… и защо?

— Хана. Добре. Станала си.

Хана се обърна. На вратата стоеше баща й, облечен в закопчана до врата риза и раирани панталони. Косата му беше все още влажна от душа.