— Полицай Уайлдън каза, че вие, момичета, се опитвате да разберете кой е истинският убиец на Али — обади се Байрън. Гласът му избумтя толкова силно и неочаквано, че Ариа подскочи. — Но, скъпа, ако Иън не я е убил, ченгетата ще разберат кой го е направил. — Той се почеса по врата; нещо, което правеше само когато се намира под стрес. — Тревожа се за теб. Ила също.

Ариа примигна при споменаването на майка й. Родителите й се бяха разделили през есента и двамата бяха завързали нови връзки. Откакто Ила започна да се среща с Ксавие, развратен художник, който се беше нахвърлил на Ариа, тя избягваше майка си. Баща й определено имаше право, но тя вече беше твърде затънала в разследването, за да се откаже изведнъж.

— Ако си излееш душата, ще се почувстваш по-добре — каза Байрън, след като Ариа не отговори, и намали музиката.

Подминаха една ферма, в която се разхождаха шест упорити бели лами алпака, след това — край „Уауа“. Трябва да спрете да повтаряте, че сте видели Алисън, отекна в съзнанието й гласът на Уайлдън. Нещо в него не спираше да я тревожи. Той звучеше толкова… агресивно.

— Не съм сигурна какво видяхме — призна тя с тих глас. — Ще ми се да вярвам, че просто сме се нагълтали с твърде много пушек и това е. Но какви са шансовете всички едновременно да видим Али, която прави едно и също нещо? Не е ли твърде странно?

Байрън включи мигача и премина в дясното платно.

— Странно е. — Той отпи кафе от чашата си. — Помниш ли как преди няколко месеца ме попита дали призраците могат да пращат есемеси?

Ариа си спомняше смътно за този разговор, но определено беше разговаряла за това с Байрън, след като старият А. беше изпратил първото си послание. Преди тялото на Али да бъде открито в задния им двор, Ариа дълго време се беше чудила дали призракът на приятелката й не изпраща тези есемеси от отвъдното.

— Някои хора вярват, че мъртвите не могат да намерят покой, докато не предадат някакво важно послание. — Байрън спря на светофара зад една тойота приус, на чиято броня беше залепен стикер „ТИ ГОНИШ!“.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Ариа.

Минаха покрай Часовниковата кула, скъп жилищен комплекс със собствен голф клуб, и малкия градски парк. Неколцина смелчаци, облечени с дебели анораци, разхождаха кучетата си. Байрън издиша шумно през носа си.

— Просто искам да кажа, че… смъртта на Алисън е загадка. Арестуваха убиеца й, но всъщност никой не знае какво точно е станало. А вие, момичета, сте били точно на мястото, където Алисън е намерила смъртта си. Години наред тялото й е лежало там.

Ариа протегна ръка, взе чашата с кафе на баща си и отпи от нея.

— Да не би да казваш, че… сме видели призрака на Али?

Байрън сви рамене и зави надясно. Навлязоха в алеята на „Роузууд дей“ и се наредиха на опашка след колоната от автобуси.

— Може би.

— И смяташ, че тя иска да ни каже нещо? — попита недоверчиво Ариа. — Значи и ти не вярваш, че Иън го е направил?

Байрън поклати енергично глава.

— Не, не казвам такова нещо. Просто понякога определени неща не могат да бъдат обяснени по рационален начин.

Призрак. Като че ли баща й повтаряше хипарските приказки на Мередит. Но когато Ариа погледна към профила му, покрай устата му се бяха образували дълбоки бръчки. Веждите му бяха събрани и той отново се чешеше по врата. Явно говореше сериозно.

Тя се завъртя рязко към Байрън, изпълнена с милион въпроси. Защо призракът на Али е тук? Какво е недовършеното й дело? И как би трябвало да постъпи сега Ариа?

Но преди да успее да каже нещо, някой рязко почука по вратата й. Едва сега се усети, че вече са стигнали до входа на училището. Около колата се бяха събрали трима репортери, правеха снимки и притискаха лица към прозореца.

— Госпожице Монтгомъри? — извика единият от тях.

Тя ги погледна стреснато и се обърна отчаяно към баща си.

— Не им обръщай внимание — каза, Байрън. — Бягай.

Ариа си пое дълбоко дъх, отвори вратата и хукна към училището. Проблеснаха светкавици. Репортерите се развикаха. Зад гърбовете им Ариа забеляза няколко ученици, които открито се забавляваха с настъпилото объркване.

— Наистина ли видяхте Алисън? — викаха репортерите. — Знаете ли кой запали пожара? Дали са го запалили, за да прикрият някакви жизненоважни улики?

При последния въпрос Ариа рязко се обърна, но не каза нищо.

— Вие ли запалихте пожара? — извика тъмнокос мъж на трийсет и няколко години. Репортерите се приближиха още повече към нея.

— Разбира се, че не! — изкрещя Ариа, изпаднала в паника. След това си проби път с лакти, хукна нагоре по стълбите и се шмугна в първата врата, която водеше към задната стаичка на театралната зала.

Вратата се затръшна зад гърба й, Ариа въздъхна накъсано и се огледа. Голямата театрална зала с високи стени беше празна. Декоративните лодки от „Тихи океан“, последният училищен мюзикъл, бяха струпани безразборно край стената. Пред очите й се ширеха празните плюшени кресла в аудиторията. Там беше тихо. Зловещо тихо.

Когато паркетът изскърца, Ариа се вцепени. Една сянка се скри зад завесата. Тя рязко се завъртя и през ума й прелетя ужасяваща мисъл. Това е човекът, който запали пожара. Човекът, който се опита да ни убие. Те са тук. Но когато се приближи установи, че там няма никой. Ами ако това наистина беше духът на Али, който се луташе отчаян. Ами ако Байрън беше прав, че мъртъвците не могат да намерят покой, докато посланието им не бъде чуто? В такъв случай Ариа трябваше да намери начин да общува с нея. Може би беше дошло времето да разберат какво иска да им каже Али.

6.

Спускане в заешката дупка

В понеделник следобед Емили грабна учебниците си по биология, тригонометрия и история и затръшна вратичката на гардеробчето си. Отнякъде се изсипа един рекламен флаер и падна на пода. На него с големи, заоблени букви пишеше:

„ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО БОСТЪН: МЛАДЕЖКА ГРУПА НА «СВЕТА ТРОИЦА»“

Тя се задави от изненада. Флаерът стоеше там от предишната седмица, когато тогавашното й гадже Айзък я беше поканило да го придружи. Емили дори успя да получи разрешение от родителите си — беше си помислила, че това е идеалното време да прекара известно време насаме с Айзък. Но вече не смяташе така.

Усети пристягане в гърдите. Трудно й беше да повярва, че само допреди няколко дни тя с цялото си сърце вярваше, че двамата с Айзък се обичат — всъщност дотолкова беше убедена в това, че дори спа с него. За пръв път.

Но след това всичко ужасно се обърка. Когато Емили се опита да каже на Айзък за ужасните погледи на майка му и хапливите й подмятания, той веднага скъса с нея, като почти й заяви, че е луда.

Край нея минаха няколко ученички от долните класове, които хихикаха и си сравняваха червилата. Как успя да си внуши, че Айзък я обича? Как можа да легне с него? Когато в събота вечерта Айзък я намери на партито в „Радли“ и й се извини, тя вече не беше сигурна, че го иска. След пожара той беше изпратил няколко есемеса, интересувайки се дали е добре, но тя не му отговори. Всичко между тях се беше изпарило. Айзък дори не я беше изслушал. И сега всеки път, когато си спомнеше за онова, което бяха направили в спалнята на Айзък, тя изпитваше желание да грабне един калъп сапун и да изстърже спомена за стореното от кожата си.

Емили завъртя рекламния флаер в ръце и го хвърли в най-близкото кошче за отпадъци, след което продължи по коридора. През тонколоните се носеше класическа музика. Стените бяха облепени с червени и розови плакати, оповестяващи бала на „Роузууд дей“ по случай Свети Валентин. Стълбите както винаги бяха задръстени с народ, а някой шумно изпусна газове в стълбищната шахта. Беше обичайният понеделник в училище… с изключение на едно нещо: всички я зяпаха.

Буквално всички. Две момчета от отбора по бейзбол тихичко подвикнаха „изрод“, когато мина покрай тях. Госпожа Буут, учителката на Емили по творческо писане от предишната година, надникна през вратата на кабинета си, ококори се, щом видя Емили и веднага се шмугна обратно като мишка в дупката си. Единственият човек, който не я зяпаше, беше Спенсър. Тя дори нарочно извърна глава на другата страна, сякаш още беше ядосана, че Емили е казала на полицията за това, че са видели Али в задния й двор. Голяма работа. Приятелките й може и да бяха убедени, че са халюцинирали колективно, резултатите от ДНК анализа може и да показваха, че тялото в ямата е било на Али и всички в Роузууд може да смятаха, че Емили бълнува, но тя знаеше много добре какво видя. Предишната нощ, след като заспа, беше връхлетяна от множество сънища за Али, в които приятелката й я молеше да я намери. В първия сън Емили беше влязла в църквата и беше намерила Али и Айзък да седят заедно на последната скамейка, да се кискат и да си шушукат. В следващия сън Емили и Айзък лежаха голи под завивките в леглото му, точно както беше станало предишната седмица. Чуха нечии стъпки по стълбите. Емили си помисли, че това е майка му, но вместо това в стаята влезе Али. Лицето й беше покрито със сажди, очите й бяха огромни и уплашени.

— Някой се опитва да ме убие — каза тя. След което се разпадна в купчина пепел.

Али беше някъде там. Но… тогава чие тяло беше намерено в ямата? И защо Уайлдън настояваше, че изследваното ДНК е на Али, когато всъщност не беше? Явно някой беше подпалил гората, за да скрие нещо. Уайлдън може и да имаше алиби за началото на пожара, но можеше ли да докаже, че касовата бележка от аптеката е негова? А и не беше ли твърде подозрително, че тя веднага се оказа на разположение? Емили се сети за полицейската кола, която беше зърнала да се прокрадва покрай дома на семейство Хейстингс в нощта на пожара, сякаш някой не искаше да бъде забелязан. Тогава Уайлдън не беше там… или пък беше?

Тя влезе в кабинета по биология. Миришеше на обичайната смесица от газ за горене, формалдехид и течност за забърсване на флипчарта. Учителят й, господин Хайнц, още не се беше появил и учениците се бяха събрали около един чин в средата на стаята, разглеждайки нещо на един сребрист макбук. Когато Шон Ейкърд забеляза Емили, той пребледня и се отдръпна от тълпата. Лейни Айлър, една от приятелките на Емили от отбора по плуване, я забеляза втора и започна да отваря и затваря уста като риба.

— Лейни? — Сърцето на Емили се разтуптя. — Какво има?

Лицето на приятелката й смени няколко изражения. След миг колебание тя посочи лаптопа.

Емили пристъпи към него. В стаята настъпи тишина и тълпата се раздели. На екрана проблесна уебстраницата на местните новини. ГОРКИТЕ СЛАДКИ ЛЪЖКИНИ, гласеше текстът под училищните фотографии на Емили, Ариа, Спенсър и Хана. Малко по-надолу имаше размазана снимка на момичетата в болничната стая на Спенсър. Те се бяха събрали около леглото й и разговаряха угрижено.

Пулсът на Емили се ускори. Стаята на Спенсър се намираше на втория етаж, как бяха успели папараците да направят тази снимка?

Погледът й се спря върху новия им прякор. Малки сладки лъжкини. Две хлапета зад гърба й се разхилиха. Мислеха си, че това е смешно. Мислеха за Емили като за някакъв виц. Тя отстъпи назад, като едва не се блъсна в Бен, бившето й гадже от отбора по плуване.

— Май ще трябва да внимавам с теб, малка лъжкиньо — подразни я той и се ухили.

Това беше краят. Без повече да погледне съучениците си, тя избяга от стаята и хукна към тоалетната, скърцайки с гумените си подметки по полирания под. За неин късмет там нямаше никой. Въздухът миришеше на цигари, а водата от единия кран звучно се окапваше в синия умивалник. Емили се облегна на стената, като дишаше накъсано. Защо се случваше всичко това? Защо никой не й вярваше? Когато в събота вечер видя Али в гората, сърцето й се изпълни с радост. Приятелката й се беше върнала! Приятелството им щеше да се поднови. А след това, след едно мигване на окото, Али отново изчезна и всички решиха, че Емили си измисля. Ами ако тя наистина беше някъде там, наранена и изплашена? Възможно ли беше Емили да е единственият човек, който иска да й помогне?

Тя наплиска лицето си със студена вода, опитвайки се да си поеме дъх. Внезапно телефонът й изпиука и звукът отекна силно сред високите стени на тоалетната. Емили подскочи и побърза да свали раницата от рамото си. Телефонът й се намираше в предния й джоб. Имате 1 ново съобщение, пишеше на екрана.