Сърцето й потъна в петите. Тя бързо се огледа, очаквайки да зърне чифт очи, които я наблюдават от помощното помещение, чифт крака, които се подават под вратата. Но тоалетната беше празна. Дишането й се ускори, когато погледна към екрана.

Горката малка Емили — и двамата знаем, че тя е жива. Въпросът е: какво би направила, за да я намериш?

А.

Емили ахна, отвори клавиатурата на телефона си и бързо започна да набира текста.

Бих направила всичко.

Отговорът дойде почти веднага:

Прави точно каквото ти казвам. Кажи на родителите си, че отиваш на онова църковно пътуване до Бостън. Вместо това иди в Ланкастър. Подробностите се намират в шкафчето ти. Оставих ти нещо там.

Емили присви очи. Ланкастър… Пенсилвания? И откъде А. знаеше за пътуването до Бостън?

Тя си представи смачканата реклама, която лежи на дъното на кошчето за отпадъци. Дали А. я беше видял да го хвърля? Нима се намираше в училището? И най-вече, можеше ли да му вярва?

Тя погледна отново към телефона си. Какво би направила, за да я намериш?

Хукна бързо нагоре по стълбите към гардеробчето си, което се намираше в крилото за чужди езици. Докато учениците в часа по френски пееха „Марсилезата“, Емили завъртя избирателния диск и отвори вратичката. На дъното, точно до резервните й плавници, лежеше малка торбичка. Вземи ме, пишеше на нея с цветен маркер.

Емили притисна ръка към устата си. Как се беше озовало това тук? Тя си пое дълбоко дъх, взе торбичката и измъкна от нея дълга плетена рокля, под която имаше просто вълнено палто, чорапи и странно изглеждащи обувки с малки дупки за връзки. Всичко това приличаше на костюма от „Малка къща в прерията“, който Емили беше облякла за партито на Хелоуин в пети клас.

Ръката й докосна лист хартия на дъното на чантата. Това беше друга бележка, която изглеждаше така, сякаш беше натракана на стара пишеща машина.

Утре вземи автобуса до Ланкастър, тръгни на север от автогарата и след около една миля влез в къщата под големия знак с кон и каруца. Питай за Люси Зуук. Не смей да вземаш такси до там — никой няма да ти повярва.

А.

Емили прочете бележката още три пъти. Дали А. имаше предвид точно онова, което си мислеше тя? Тогава забеляза, че от другата страна е напечатано още нещо. Обърна листчето.

Името ти е Емили Столцфус. Ти си от Охайо, но си дошла в Ланкастър на гости. Ако искаш отново да видиш най-добрата си приятелка, прави точно каквото ти казвам. И… а, споменах ли го вече? Ти си амиш. И всички други там са такива. Viel Gluck! (Това е „късмет“ на немски!)

А.

7.

Завръщането на един стар приятел

След биенето на последния звънец Спенсър се повлече с облекчение към гардеробчето си. Ръцете и краката я боляха. Главата й сякаш тежеше сто тона. Тя посрещна с облекчение края на този учебен ден. Техните й бяха казали да си вземе няколко дни почивка от училище, за да се възстанови след пожара, но Спенсър искаше да се върне колкото се може по-бързо. Беше решила на всяка цена да завърши с пълно шест. Току-виж през пролетта „Роузууд дей“ решат да й свалят наказанието и да й позволят да запази мястото си в отбора по лакрос — тя се нуждаеше от това за кандидатстването в университета. Все още имаше време да се запише в лятната програма на Айви лигата, освен това можеше да се включи в „Хабитат за човечеството“, за да попълни културната си програма.

Докато прибираше учебниците в шкафчето си, тя усети как някой леко я подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя Андрю Кембъл, който стоеше там с ръце в джобовете, прибрал русолявата си коса зад ушите.

— Здрасти — каза той.

— 3-здрасти — заекна Спенсър. Двамата бяха започнали да излизат няколко седмици по-рано, но Спенсър не беше говорила с него откакто му каза, че ще се мести в Ню Йорк, за да бъде с Оливия. Андрю се беше опитал да я предупреди за нея, но Спенсър не го послуша. Всъщност май дори го обиди. Оттогава той я избягваше в училище — което беше много трудно, защото двамата посещаваха едни и същи предмети.

— Добре ли си? — попита той.

— Така мисля — отвърна смутено тя.

Андрю започна да си играе със значката „Андрю президент“, която беше закачена на чантата му. Тя беше останала от кампанията за президент на класа от предишния срок, в която той беше победил Спенсър.

— Дойдох в болницата, докато още беше в безсъзнание — призна той. — Поговорих с родителите ти, но… — Той сведе поглед към обувките си. — Не бях сигурен дали ще искаш да ме видиш.

— О! — Сърцето на Спенсър подскочи. — Аз… Щях да поискам да те видя. Освен това… съжалявам. За… нали се сещаш.

Андрю кимна и Спенсър се зачуди дали е разбрал за случилото се с Оливия.

— Може ли по-късно да ти се обадя? — попита той.

— Разбира се — отвърна Спенсър, изпълнена с въодушевление. Андрю вдигна ръка и леко й махна за довиждане. Тя го проследи с поглед как се отдалечава по коридора, заобикаляйки група момичета от оркестъра, които носеха куфари с цигулки и виолончела. Днес за втори път за малко не се разплака от големия стрес, изморена от втренчените погледи на учениците, които я зяпаха така, сякаш беше дошла на училище само по прашки. Най-накрая днес се беше случило нещо хубаво.

Алеята пред сградата беше пълна с жълти автобуси, един регулировчик с яркооранжев потник и, разбира се, вездесъщите новинарски бусове. Един оператор на СиЕнЕн забеляза Спенсър и смушка репортера.

— Госпожице Хейстингс? — втурнаха се двамата към нея. — Какво мислите за хората, които се съмняват, че снощи сте видели Алисън Дилорентис? Наистина ли я видяхте?

Спенсър стисна зъби. Проклета да е Емили, че се беше раздрънкала за това.

— Не — отвърна тя, вперила поглед в обектива. — Не сме я видели. Това е недоразумение.

— Значи сте излъгали? — Репортерите буквално тикаха микрофоните в устата й. Група ученици се беше спряла точно зад Спенсър. Две деца махаха на камерите, но повечето я зяпаха с любопитство. Едно момче я снима с телефона си. Дори учителят й по икономика, господин Макадам, се спря във фоайето и се втренчи в нея през големите панорамни прозорци.

— Когато мозъкът е лишен от кислород, въображението е склонно да ражда най-различни неща — каза Спенсър, спомняйки си думите на лекаря от спешно отделение. — Това е същият феномен, който се случва на хората преди смъртта им. — След това протегна ръка, закривайки обектива. — Край на въпросите.

— Спенсър! — чу се познат глас. Тя се обърна. Сестра й Мелиса седеше в сребристия джип мерцедес, паркиран на едно от местата за гости и й махаше с ръка. — Хайде, идвай!

Спасена. Спенсър се шмугна между репортерите и изтича покрай автобусите. Когато се качи в джипа, Мелиса й се усмихна, сякаш беше нещо напълно нормално да идва да я взема от училище.

— Защо си тук? — попита Спенсър. Не беше виждала сестра си от цяла седмица, откакто тя тихомълком се изнесе от къщата след погребението на баба им. Точно по това време Спенсър започна да си говори с Иън Томас в месинджъра. Предишната вечер го беше потърсила с надеждата да поговорят за пожара, но той не беше онлайн. Спенсър подозираше, че според Мелиса Иън също е невинен — след като го бяха арестували и хвърлили в затвора, Мелиса настоя, че той не заслужава доживотна присъда. Дори призна, че е разговаряла с него по телефона, докато е бил в затвора. Предишната седмица сестра й си беше събрала багажа толкова бързо, че Спенсър я заподозря, че иска да се махне от Роузууд по същите причини като Иън — защото знаеше твърде много за онова, което наистина се беше случило с Али.

Мелиса запали двигателя. Радиото гръмна и тя побърза да го спре.

— Върнах се, защото чух за срещата ти със смъртта. Много ясно. Освен това исках да видя какви поражения е направил огънят. Ужасно е, нали? Гората… мелницата… дори хамбарът. Почти всичките ми неща са изгорели.

Спенсър наведе глава. Докато учеше в гимназията, Мелиса беше живяла в хамбара. Беше събрала там тонове учебници, дневници, спомени и дрехи.

— Мама ми каза и за теб. — Мелиса даде на заден ход, като едва не блъсна оператора на СиЕнЕн, който снимаше пред училището. — За… сурогатната майка. Как се чувстваш?

Спенсър сви рамене.

— Първоначално бях в шок. Но по-добре е да знам.

— Да, така е. — Те минаха покрай сградата по журналистика и учителския паркинг. Той беше пълен с коли, които бяха далеч по-стари и евтини от онези на ученическия. — Ще ми се да не й беше казвала, че аз съм ти подхвърлила идеята за осиновяването. Мама много ми се развика за това. Беше безмилостна.

Спенсър усети прилив на гняв. Горката ти, искаше й се да извика. Сякаш това можеше да се сравни с всичко, преживяно от нея.

На светофара спряха зад един джип, пълен с широкоплещести момчета с бейзболни шапки. Спенсър се обърна и изгледа сестра си. Кожата на Мелиса беше пепелява и изморена, на челото й имаше пъпка, а жилите на врата й бяха изпъкнали, сякаш стискаше зъби с всичка сила. Предишната седмица Спенсър беше забелязала някой, който подозрително приличаше на сестра й, да рови земята в гората зад къщата им, недалеч от мястото, където бяха намерили тялото на Иън. Точно преди да избухне пожарът, Ариа беше открила пръстена на Иън в гората — това ли беше търсила Мелиса? Но преди да успее да я попита, мобилният й телефон изпиука. Тя отвори чантата си и го извади. Утре си вземи почивен ден, гласеше есемесът. Ще отидем на спа. Аз черпя. Мама.

— Опа. — Спенсър натисна бутона за отговор и написа:

Да! Става.

Мелиса се ухили.

— Сега да не се опитва да купи любовта ти?

— Не — тросна й се Спенсър. — Няма такова нещо.

Светофарът светна зелено и Мелиса даде газ.

— Май си разменихме ролите — каза тя безгрижно, докато вземаше остро завоя. — Вече ти си любимката на мама, а аз съм низвергнатата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Спенсър, опитвайки се да пренебрегне факта, че Мелиса я беше определила като низвергната. — Вие двете не се ли разбирате?

Мелиса стисна зъби и челюстите й изпукаха.

— Забрави.

Спенсър се зачуди дали просто да не изостави темата — Мелиса винаги обичаше да преувеличава. Но любопитството й взе връх.

— Какво е станало?

Те профучаха край „Уауа“, „Сладкиши Фера“ и роузуудския исторически музей, край поредица от стари сгради, които бяха превърнати в магазини за бонбони, спа салони и офиси на агенти за недвижими имоти, Мелиса въздъхна тежко.

— Преди да арестуват Иън, Уайлдън дойде у дома и започна да ни разпитва за нощта, в която изчезна Али. Попита ни дали сме били заедно през цялото време и дали сме забелязали нещо странно.

— Така ли? — Спенсър така и не призна на Мелиса, че тогава ги беше шпионирала от стълбите, защото се страхуваше, че сестра й ще разкаже за скарването с Али пред хамбара точно преди приятелката й да изчезне. Години наред Спенсър подсъзнателно беше потискала този спомен, но след това се изпусна пред Мелиса. Дори спомена, че Али беше признала за тайната си връзка с Иън и беше подразнила Спенсър за това, че също си пада по него. Спенсър я беше блъснала от яд, Али се беше подхлъзнала и си беше ударила главата в един камък. За щастие не пострада — докато няколко минути по-късно някой не я блъсна в ямата в задния й двор.

— Казах на Уайлдън, че не сме видели нищо странно и че сме били заедно през цялото време — продължи Мелиса. Спенсър кимна. — Но след това мама ме попита дали щях да кажа същото, ако Иън не беше в стаята с мен. Отвърнах, че съм казала истината. Но след като тя продължи да ме притиска, аз се поддадох и си признах, че сме пили. Мама ми се нахвърли: „Трябва много, много да внимаваш какво казваш на полицията — не спираше да повтаря тя. — Единствено истината има значение“. Не спря да ме пече на шиш, докато накрая самата аз вече не бях сигурна какво точно се беше случило. Може би наистина имаше няколко минути, след като се събудих, в които Иън не беше в стаята. Онази нощ доста се бях отрязала. Дори не бях сигурна дали самата аз съм била през цялото време в стаята или…