Сюзън

Елизабет

Филипс

Мис Каприз

Превод

Милена Иванова

© Издателство „Ибис“, 2015

Анотация

ТЕ СА КАТО КЕРОСИН И ОГЪН,

КАТО ХАЙВЕР И БИРА. И СА НА ПЪТ

ДА СЕ ВЛЮБЯТ БЕЗУМНО...

Само допреди няколко месеца тя е пиела шампанско на партитата на висшата английска аристокрация, омайвайки с чара си дори и принцове. Но след смъртта на майка й всичко в живота й се преобръща и нещастията я сполетяват едно след друго. Сега, разорена и отчаяна, тя куцука по един селски път насред Тексас в розова рокля с кринолин...

Той обича три неща: играта на голф, студената бира и красивите жени. Но ако знаеше какви неприятности го очакват с тази надменна английска лейди с грозна бална рокля, никога нямаше да й предложи помощта си...

Запознайте се с Франческа Дей и Дали Бодин - двама души, различни като деня и нощта. Тяхната история ще ви очарова и плени; ще ви трогне и разсмее до сълзи.


На родителите ми, с цялата ми любов


Пратете ми бездомните, подхвърляни от бурята...

Ема Лазарус, „Новият колос“

Пролог

- Самурът е отвратителен - промърмори Франческа Серитела Дей под нос, докато светкавиците я заслепяваха. Сви глава във високата яка на руското си кожено палто и си пожела да е ден, за да може да си сложи и черните очила.

- Това не е широко разпространено схващане, скъпа - отвърна принц Стефан Марко Бранкузи, като сграбчи ръката й и я поведе през тълпата от папараци, разположени пред нюйоркския ресторант „Ла Кафе Баск“, за да снимат звездите при пристигането им на частното парти вътре. Стефан Бранкузи беше нежененият монарх на малко балканско княжество, което стремително изместваше Монако като ново данъчно убежище за богаташите. Вниманието на фотографите обаче, както и това на голяма част от американското общество, бе привлечено не от принца, а от красивата англичанка до него.

Докато Стефан я водеше към лимузината, Франческа повдигна облечената си в ръкавица ръка в безпомощен жест, който не успя да спре водопада от въпроси, насочен към нея - за работата й, за връзката й с Бранкузи, дори за приятелството й със звездата от хитовия телевизионен сериал „Чайна Колт“.

Когато двамата най-сетне се настаниха на луксозните кожени седалки и лимузината се вля в късния нощен трафик по Петдесет и пета източна улица, тя изстена:

- Този медиен цирк е заради палтото. Теб пресата почти не те безпокои. Заради мен е. Ако бях облякла стария си шлифер, можехме да се промъкнем, без да привличаме внимание. - Стефан я погледна развеселен. Тя му се намръщи укорително. -От това може да се извлече важен морален урок, Стефан.

- И какъв е той, скъпа?

- При наличието на толкова глад по света жените, които носят самур, заслужават съдбата си.

Той се разсмя.

- Щяха да те разпознаят, без значение какво си облякла. Виждал съм те да предизвикваш задръствания и по анцуг.

- Не мога да направя нищо - каза навъсено тя. - В кръвта ми е. Това е проклятието на Серитела.

- Наистина, Франческа, не познавам друга жена, която толкова да мрази факта, че е красива, колкото теб.

Тя промърмори нещо, което Стефан не чу и вероятно беше по-добре така, после зарови ръце дълбоко в джобовете на палтото. Както обикновено, не беше впечатлена от забележката за своята нажежаваща физическа красота. Наруши мълчанието след дълга пауза.

- Лицето ми е носило само неприятности още от самия ден на раждането ми.

А какво да кажем за чудното ти малко тяло, помисли си Стефан, но мъдро запази този коментар за себе си. Докато Франческа се взираше отнесено през затъмненото стъкло, той се възползва от разсейването й, за да огледа невероятните черти, които бяха пленявали толкова много хора.

Все още помнеше думите на един известен моден редактор, който, решен да избегне всички клишета за Вивиан Лий, отправяни към Франческа през годините, бе написал: „Със своята кестенява коса, овално лице и мъдри зелени очи Франческа Дей прилича на принцеса от приказките, която прекарва следобедите си в предене на свила в градината на собствения си приказен замък“. Насаме редакторът не беше толкова изтънчен: „Дълбоко в сърцето си знам, че на Франческа Дей не й се налага да ходи до тоалетната“.

Стефан посочи към бара от орехово дърво и месинг, вграден дискретно в лимузината.

- Искаш ли питие?

- Не, благодаря ти. Не мисля, че мога да понеса още алкохол. - Тя не беше спала добре и британският й акцент се долавяше по-ясно от обикновено. Палтото й се разтвори и Франческа погледна към красивата си рокля „Армани“. Рокля от „Армани“... палто от „Фенди“... Обувки от „Марио Валентино“. Затвори очите си, защото внезапно си спомни едно отминало време, един горещ есенен следобед, когато лежеше в прахта насред тексаско шосе, облечена в чифт мръсни сини джинси и с двайсет и пет цента в задния джоб. Този ден беше нейното начало. Начало и край.

Лимузината зави на юг по Пето Авеню и спомените й се плъзнаха още по-назад, към детството й в Англия, преди изобщо да знае за съществуването на места като Тексас. Какво разглезено малко чудовище беше тогава - угаждаха й и я обожаваха, докато майка й Клоуи я мъкнеше от една европейска площадка за игра към друга, от едно парти към следващото. Дори като дете беше невероятно арогантна - абсолютно уверена, че известната красота на Серитела ще сложи света в краката й и че ще подреди всичко по начин, който си пожелае. Малката Франческа - суетно, безотговорно създание, напълно неподготвено за онова, което животът й беше намислил.

Беше на двайсет и една през онзи ден на 1976 година в прахта на тексаското шосе. На двайсет и една, неомъжена, сама и бременна.

Сега беше почти на трийсет и две и макар че притежаваше всичко, за което някога бе мечтала, се чувстваше също толкова самотна, както в онзи горещ есенен следобед. Стисна здраво очи в опит да си представи каква посока би могъл да вземе животът й, ако беше останала в Англия. Но Америка я бе променила толкова дълбоко, че не можа да го направи.

Усмихна се на себе си. Когато Ема Лазарус е писала поемата си за блъскащата се тълпа, копнееща да диша свободно, със сигурност не е мислила за суетно младо момиче от Англия, пристигнало в страната с кашмирен пуловер и куфар на „Луи Вюитон“. Но горките малки богати момиченца също имаха мечти и мечтата за Америка се оказа достатъчно голяма, за да привлече дори нея.

Стефан знаеше, че нещо тревожи Франческа. Беше необичайно тиха през цялата вечер, което не беше типично за нея. Той планираше да й предложи брак, но сега се чудеше дали няма да е по-добре да изчака. Тя беше толкова различна от другите жени, които познаваше, че никога не би могъл да предугади точно как ще реагира. Подозираше, че дузините други мъже, които бяха влюбени в нея, бяха преживели нещо подобно.

Ако можеше да се вярва на слуховете, първото си голямо завоевание Франческа бе направила на девет години на борда на яхтата „Кристина“, когато бе поразила Аристотел Онасис.

Слухове... Обграждаха я толкова много слухове, повечето от които не можеше да са истина... Макар че, като се вземе предвид животът, който бе водила, Стефан предполагаше, че са верни. Някога му беше казала доста небрежно, че Уинстън Чърчил я бил научил как да играе джин руми1, а всички знаеха, че принцът на Уелс я е ухажвал. Една вечер, скоро след като се бяха срещнали, те пиеха шампанско и си разказваха истории за детството.

- Повечето бебета се зачеват с любов - обясни му тя, - докато аз съм била зачената на модния подиум в салона за кожени палта на „Хародс“.

Докато лимузината прелиташе покрай „Картие“, Стефан се усмихна на себе си. Беше забавна история, но не бе повярвал и думичка от нея.

 


Старият свят

1

Когато за първи път поставиха Франческа в обятията на майка й, Клоуи Серитела Дей избухна в сълзи и настоя, че сестрите в частната лондонска болница, където беше родила, са загубили нейното бебе. Всеки малоумник би могъл да види, че не е възможно това грозно малко създание с безформена глава и подути клепачи да е излязло от нейното изящно тяло.

Тъй като нямаше никакъв съпруг наоколо, за да успокои истеричната Клоуи, се наложи сестрите да й обясняват, че повечето новородени в първите няколко дни не са в най-добрата си форма. Клоуи им нареди да отнесат грозната самозванка и да не се връщат, докато не намерят собственото й скъпоценно дете. После освежи грима си и посрещна посетителите си - сред тях беше една френска филмова звезда, секретарката на Британското министерство на вътрешните работи и Салвадор Дали - със сълзлив разказ за ужасната трагедия, която я беше сполетяла. Посетителите, отдавна привикнали към драмите на красивата Клоуи, едва-едва потупаха ръката й и обещаха да се погрижат. В пристъп на великодушие Дали обяви, че ще нарисува сюрреалистична версия на въпросното новородено като подарък за кръщенето му, но милостиво изгуби интерес към проекта и вместо това изпрати посребрени бокали за събитието.

Измина седмица. В деня, в който трябваше да я изпишат от болницата, сестрите помогнаха на Клоуи да облече свободно падаща рокля без ръкави на „Балмен“ с широк муселинен колан. След това я поведоха към една инвалидна количка и положиха отхвърленото бебе в ръцете й. Изминалото време почти не бе подобрило външния вид на детето, но в мига, в който погледна надолу към вързопчето в ръцете си, Клоуи преживя една от светкавичните промени в настроението си. Взирайки се в петнистото лице, тя обяви на всеослушание, че красотата на третото поколение Серитела е подсигурена. Никой не възрази, което щеше да е проява на много лошо възпитание, и както се оказа, това бе напълно уместно, защото само след няколко месеца Клоуи доказа правотата си.

Чувствителността на Клоуи по въпросите на женската красота се коренеше в собственото й детство. Като момиче тя беше закръглена, с допълнителен пласт мазнина, натрупан около талията, и бузи, изкривяващи деликатните черти на лицето й. Не беше достатъчно пълна, за да минава за дебела в очите на света, а само колкото да се чувства грозна, особено в сравнение с елегантната си стилна майка, известната модистка от италиански произход Нита Серитела. И едва през 1947 година, лятото, когато Клоуи навърши дванайсет, за първи път й казаха, че е красива.

Беше си у дома за кратка ваканция от пансиона в Швейцария, където прекара по-голямата част от детството си, и седеше възможно най-незабележимо с пълните си бедра на позлатения стол в ъгъла на елегантния салон на майка си, който се намираше на Рю дьо ла Пе. Наблюдаваше с презрение и завист как Нита, тънка като молив, облечена в силно втален черен костюм с огромни малинови сатенени ревери, разговаря с елегантно облечените клиенти. Майка й носеше синьо-черната си коса подстригана късо, така че да пада върху бледата й кожа на лявата буза в огромна запетайка, а вратът й, като от картина на Модиляни, бе подчертан от огърлица с черни перли. Перлите заедно със съдържанието на малкия стенен сейф в спалнята й бяха подарени от нейните обожатели - преуспели мъже, които бяха щастливи да купуват бижута на жена, която можеше да си ги купи и сама. Един от тези мъже беше бащата на Клоуи, макар че Нита открито заявяваше, че не си спомня кой точно е, тъй като никога не е обмисляла да се омъжи за него.

Привлекателната блондинка, която бе ангажирала цялото внимание на Нита в салона този следобед, говореше испански, а приказките й бяха изненадващо простовати за човек, който бе привлякъл толкова много световно внимание точно през лятото на 1947 година. Клоуи следеше разговора с половин ухо и изучаваше кльощавите манекенки, които позираха в центъра на салона с последните творби на Нита. Защо не можеше да е слаба и самоуверена като тях? Защо не можеше да изглежда точно като майка си, особено като имаше същата черна коса и зелени очи? Ако беше красива, мислеше си Клоуи, може би майка й щеше да спре да я гледа с отвращение. За стотен път реши да се откаже от сладкото, така че да спечели одобрението й - и за стотен път почувства неприятното присвиване в стомаха, което й напомняше, че няма толкова силна воля. Сравнена с всепоглъщащата сила на характера на майка си, Клоуи се чувстваше като лебедово пухче за пудра.

Блондинката неочаквано вдигна поглед от скицата, която изучаваше, и без предупреждение бистрите й кафяви очи се спряха на Клоуи. Тя отбеляза със странния си груб испански:

- Един ден малката ще стане голяма хубавица. Много прилича на теб.