- Само за кратко - отвърна жената, отпускайки тежко ръка на топката на вратата, - но напоследък толкова ме боли, че едва се навеждам. Ето защо ще отсъствам, ще отида до клиниката.

Франческа помисли колко ужасно е да се живее като горката Хеда, с чорапи, навити на глезените, и гръб, който те боли всеки път щом мръднеш.

- Изчакай да си взема ключовете - предложи й тя импулсивно. - Ще те закарам при лекаря на Клоуи на Харли Стрийт и после той ще ми прати сметката.

- Няма нужда, госпожице. Мога да отида до клиниката.

Но Франческа не искаше и да чуе. Мразеше да гледа как хората страдат и не можеше да понесе мисълта за бедната Хеда, която не получава най-добрата медицинска помощ. Инструктира икономката да я чака в колата, смени копринената блуза с кашмирен пуловер, добави гривни от злато и слонова кост, звънна по телефона, напръска се с аромат на праскова и кайсия на „Фем“ и тръгна - без изобщо да се замисли за разпилените дрехи и аксесоари, които Хеда трябваше да прибира наведена, когато се върнат.

Косата й се виеше по раменете, докато се спускаше по стълбите, от ръката й се полюшваше палто от лисица, меките кожени ботуши потъваха в килима. Стигна фоайето и мина край декоративните храсти в кашпи от майолика, оформени като двойна топка. Във фоайето проникваше малко слънчева светлина, затова растенията трябваше да бъдат подменяни на всеки шест седмици - екстравагантност, за която нито Клоуи, нито Франческа се замисляха. На вратата се позвъни.

- По дяволите! - промърмори Франческа, поглеждайки часовника си. Ако не побързаше, нямаше да успее да закара Хеда на лекар и да има време да се облече за партито па Сиси Кавендиш. Тя отвори нетърпеливо вратата.

На прага стоеше униформен полицай, който гледаше малкия бележник в ръката си.

- Търся Франческа Дей - каза той и се изчерви леко, когато вдигна глава и забеляза поразителната й външност.

В главата й изникна колекцията неплатени глоби, захвърлени в едно чекмедже горе, и тя му отправи най-милата си усмивка.

- Намерихте я. Ще съжалявам ли?

Той я огледа сериозно.

- Госпожице Дей, страхувам се, че имам лоши новини. Едва сега тя забеляза, че той държи нещо. Внезапно я заля студена вълна, когато разпозна чантичката от щраусова кожа на Клоуи.

Полицаят преглътна с неудобство.

- Изглежда, с майка ви е станал доста сериозен инцидент...

5

Дали и Скийт се движеха по шосе 49 към Хатисбърг, Мисисипи. Дали бе успял да поспи два часа на задната седалка, докато Скийт караше, но сега беше зад волана, доволен, че няма игра чак до 8,48 сутринта и преди това ще може да удари няколко топки. Мразеше нощното шофиране от последния рунд на един турнир към квалификациите за друг почти колкото и всичко друго. Ако дебелаците от ПГА направеха три нощни курса през три щата и минеха покрай няколкостотин пътни знака, беше сигурен, че дяволски бързо ще променят правилата.

На голф игрището Дали не го беше грижа как е облечен, но извън него беше много стриктен по отношение на дрехите си. Предпочиташе избелели тесни дънки „Ливайс“, ръчно изработени кожени ботуши, протрити на петите, и тениска, достатъчно стара, че да я захвърли, ако е в настроение, и да я използва, за да лъсне капака на буика, без да се безпокои, че ще нарани боята. Няколко от почитателките му бяха изпращали каубойски шапки, но той не ги носеше, а залагаше ма бсйзболпитс, като тази, която беше ма главата му в момсмта. Казваше, че стетсъните са излезли от мода благодарение на твърде много шишкави застрахователни агенти в полиестерни спортни костюми. Не че Дали имаше нещо против полиестера - стига да беше американско производство.

- Ама че история - каза Скийт.

Дали се прозя и се зачуди дали ще успее да направи и един свестен удар с айрън номер две. Вчера не беше, но не разбираше защо. След катастрофалното си представяне на миналогодишния „Ориндж Блосъм Оупън“ вече играеше по-добре, но все още не бе успял да завърши по-нагоре от четвъртото място в никой от големите турнири през този сезон.

Скийт приближи таблоида към светлината.

- Помниш ли, че преди време ти показах снимка на една дребничка британка, дето се мотае с принц и разни филмови звезди?

Може би прехвърлям тежестта твърде бързо, помисли си Дали. Може би заради това имаше проблеми с айрън номер две. Или пък беше заради замаха.

Скийт продължи.

- Каза, че изглежда като жена, която не би се здрависала с теб, освен ако не носиш розов диамантен пръстен. Спомняш ли си?

Дали изсумтя.

- Както и да е, изглежда, миналата седмица майка й е била блъсната от такси. Тук има нейна снимка на погребението с ужасното заглавие: „Съкрушената Франческа Дей оплаква хайлайф майка си“. Откъде мислиш, че си съчиняват подобни неща?

- Какви неща?

- „Съкрушена“, ей такива думи.

Дали премести тежестта върху единия си хълбок и порови в задния джоб на дънките си.

- Тя е богата. Ако беше бедна, щяха просто да кажат, че е тъжна. Имаш ли още дъвки?

- Пакетче „Джуси Фрут“.

Дали поклати глава.

- След няколко мили има паркинг за камиони. Да се поразтъпчем.

Спряха и пиха кафе, после отново се качиха в колата. Стигнаха до Хатисбърг навреме и Дали лесно се квалифицира за турнира. По-късно следобед, на път за мотела, двамата се отбиха в градската поща, за да проверят пощенската си кутия. Чакаха ги купчина сметки заедно с няколко писма, едно от които сложи началото на спор, продължил чак до мотела.

- Не се продавам и не искам да слушам нищо повече за юва - тросна се Дали, докато махаше шапката си и я хвърляше па леглото, а после съблече тениската си през глава.

Скийт вече закъсняваше за срещата, която си бе уредил с една къдрокоса сервитьорка, но вдигна поглед от писмото, което държеше в ръка, и огледа гръдния кош на Дали, широките му рамене и добре очертаните мускули.

- Ти си най-упоритото копеле, което познавам - заяви той. - Точно сега красивото ти лице заедно с тези свръхразвити гръдни мускули могат да ни донесат повече пари, отколкото всеки ръждясал айрън ти е спечелил за целия сезон.

- Няма да позирам за педалски календари.

- О Джей Симпсън се съгласи - изтъкна Скийт, - както и Джо Намат, и онзи френски скиор. По дяволите, Дали, ти си единственият голф играч, когото са питали.

- Няма да го направя! - извика Дали. - Не се продавам.

- Но направи онези реклами за „Фут Джой“.

- Това беше различно, сам го знаеш. - Дали отиде в банята и тръшна вратата, после извика от там: - „Фут Джой“ правят дяволски добри обувки за голф!

Скийт чу водата да потича и поклати глава. Като мърмореше под нос, прекоси коридора до своята стая. От дълго време насам за мнозина беше очевидно, че външният вид на Дали можеше да му осигури еднопосочен билет за Холивуд, но глупакът не се възползваше от външността си. Търсачите на таланти започнаха да му звънят отвсякъде още след първата му година по турнирите, но Дали просто ги наричаше „кръвопийци“ и после пускаше унизителни забележки за майките им, което не беше толкова лошо само по себе си, като се изключеше това, че им го казваше в очите. На Скийт му се щеше да знае какво толкова ужасно има да се спечелят малко лесни пари. Докато Дали не започнеше да печели големите турнири, никога нямаше да получи шестцифрена сума, каквато получаваха момчета като Тревино, да не говорим за сладките сделки, които правеха Никлаус и Палмър.

Скийт се среса и смени една памучна тениска с друга. Не виждаше какво толкова нередно има в позирането за календар, дори ако трябва да е близо до красиви момчета като Дж. У. Намат. Дали притежаваше това, което търсачите на талант наричаха „сексуален магнетизъм“. Мамка му, дори някой сляп можеше да го види. Без значение колко надолу в класацията беше, винаги го следваше цяла тълпа и осемдесет процента от публиката му носеше червило. В мига, в който напуснеше терена, тези жени му се лепваха като мухи на мед. Холи Грейс казваше, че жените обичат Дали, защото знаят, че той не съчетава цветово бельото си и не притежава записи на Уейн Нютън. В случая с Далас Бодин, както подчертаваше Холи Грейс, става въпрос за последния истински тексаски мъжкар.

Скийт грабна ключа за стаята и се изхили сам на себе си. Последния път, в който беше говорил с Холи Грейс по телефона, тя бе казала, че ако скоро Дали не спечели голям турнир, Скийт ще трябва да го застреля, за да го отърве от мъките му.

Годишното парти на Миранда Гуинуик, което винаги се провеждаше в последната седмица на септември, беше в разгара си и домакинята със задоволство изучаваше платата със средиземноморски червени скариди, бейби артишок и омари в тесто. Миранда, авторка на известната феминистка книга „Жената като войн“, обичаше да се забавлява добре, ако не за друго, поне за да докаже на света, че феминизмът и изтънченият живот не се изключват взаимно. Личните й схващания не й позволяваха да носи рокли или грим, но забавленията й даваха възможност да упражни нещо, което в книгата си бе нарекла „домашност“ - по-цивилизованата страна на човешката природа, както мъжка, така и женска.

Очите й се плъзнаха по отличителната група гости, които беше събрала между гравираните стени на дневната си, прясно предекорирана през август като подарък за рождения й ден от брат й. Музиканти и интелектуалци, няколко представители на аристокрацията, известни писатели и актьори, няколко шарлатани за пикантност - бяха точно видът стимулираща компания, които обичаше да събира заедно. После се намръщи, когато видя една от пословичните мухи в кацата с меда на задоволството й - тъпичката Франческа Серитела Дей, облечена импозантно и както винаги, център на мъжкото внимание.

Наблюдаваше как Франческа прелита от разговор на разговор - изглеждаше скандално красива в копринения си тюркоазен костюм. Тръскаше облака на блестящата си кестенява коса, сякаш светът беше личната й перлена стрида, макар че всички в Лондон знаеха, че е напълно разорена. Каква ли изненада е било за нея да открие дълговете на Клоуи.

Над любезния шум на партито Миранда чу щедрия смях на Франческа и се заслуша как поздравява няколко мъже със своя задъхан, обещаващ глас, безгрижно подчертавайки най-невзрачните думи по начин, който вбеси Миранда. Но едно по едно глупавите копелета се разтапяха в малки локвички в краката й. За жалост, едно от тези тъпи копелета беше нейният обичан брат Ники.

Миранда се намръщи и си взе една макадамия от купа „Лалик“, украсена с водни кончета. Никълъс беше най-важният човек в живота й, великолепно чувствителен мъж и просветлена душа. Ники я беше насърчил да напише „Жената като войн“. Той й беше помогнал да изчисти мислите си, носеше й кафе късно през нощта и най-важното, беше я закрилял от критиките на майка й, която недоумяваше защо нейната дъщеря с годишен доход от сто хиляди паунда трябва да се занимава с подобни глупости. Миранда не можеше да понесе идеята да стои бездейно, докато Франческа Дей разбива сърцето на брат й. От месеци наблюдаваше как тя прелита от мъж на мъж и се връща при Ники между отделните обожатели. И всеки път той приветстваше завръщането й - може би малко по-наранен и с не толкова голямо нетърпение - но все пак я приемаше отново.

- Когато сме заедно - беше обяснил на Миранда, - тя ме кара да се чувствам, сякаш съм най-умният, най-духовитият, най-схватливият мъж на света. - А после беше добавил сухо: - Освен ако не е в лошо настроение, тогава ме кара да се чувствам като пълно лайно.

Как го правеше? - чудеше се Миранда. Как някой, толкова интелектуално и духовно ялов, привличаше толкова много внимание? Беше сигурна, че това се дължеше най-вече на необикновената й красота. Но част от причината бе в жизнеността й, в начина, по който самият въздух около нея сякаш пращеше от живот. Евтин будоарен трик, помисли си с отвращение, защото Франческа Дей със сигурност нямаше и една оригинална мисъл в главата си. Само я вижте! Беше едновременно разорена и безработна и все пак се държеше така, сякаш нямаше никакви грижи. А може и да нямаше, помисли си Миранда неспокойно, не и с Ники Гуинуик и неговите наследствени милиони.

Макар да не го знаеше, Миранда не бе единственият умислен човек на партито тази вечер. Въпреки привидната си веселост, Франческа беше нещастна. Предишния ден тя имаше среща със Стюарт Бесет, управител на най-престижната модна агенция в Лондон, за да го помоли за работа. Макар че нямаше желание да гради кариера, в нейния социален кръг моделството беше приемлив начин за печелене на пари и тя бе решила, че това може да е поне временен отговор на смущаващите й финансови проблеми.

Но за нейно смайване, Стюарт й беше казал, че е твърде ниска.

- Без значение колко е красив моделът, ако иска да дефилира, трябва да е над метър и седемдесет и два. Докато ти си само метър и петдесет и седем. Разбира се, мога да ти дам някаква друга работа, например като фотомодел, обаче първо ще трябва да направим няколко пробни снимки.