Чао, моя красива нова звезда!

Франческа натъпка указанията в чантичката си заедно с бележката от Байрон. Помнеше колко изящно изглеждаше Мариса Беренсон и в „Кабаре“, и в „Бари Линдън“ и колко й завиждаше, когато я видеше в някой филм. Колко великолепен начин да изкарва пари.

После се намръщи, когато си спомни коментара на Байрон за възстановяването на пътните й разходи. Защо не го беше хванала по-рано, за да уреди билета. Сега трябваше да го плаща сама, а беше почти сигурна, че няма достатъчно пари за самолетен билет в сметката си. Нелепата ситуация с кредитната й карта временно беше изключила тази възможност, а след предишната нощ отказваше категорично да говори с Ники. Откъде щеше да вземе пари за самолетен билет? Погледна часовника на рецепцията и видя, че закъснява за часа при фризьора си. С въздишка хвана чантата под мишница. Щеше да измисли нещо.

- Извинете, господин Бодин. - Хубавичката стюардеса на „Делта“ спря до мястото на Дали. - Имате ли нещо против да ми дадете автограф за племенника? Той играе в гимназиалния отбор по голф. Казва се Матю и ви е голям почитател.

Дали огледа гърдите й с одобрителна усмивка и после насочи очи към лицето й, което не беше толкова хубаво като останалата част от нея, но все пак беше доста приятно.

- С удоволствие - отговори, като взе листа и химикалката, които тя му подаваше. - Надявам се, че играе по-добре, отколкото аз напоследък.

- Вторият пилот ми каза, че сте имали известни проблеми във Файърстоун преди няколко седмици.

- Захарче, аз създадох проблемите във Файърстоун.

Тя се разсмя кокетно, а после снижи глас, така че само той да я чува.

- Обзалагам се, че сте създавали проблеми на много места и извън голф игрището.

- Правя каквото мога. - Той й се усмихна лениво.

- Потърси ме следващия път, като си в Лос Анджелис, става ли? - Тя написа нещо на листа, който той й върна, скъса го и му го даде с усмивка.

Докато стюардесата се отдалечаваше, Дали набута хартията в джоба на джинсите си, където тя изшумоли заедно с листа на момичето от „Авис“, което му го беше пъхнало на заминаване от Лос Анджелис.

Скийт изсумтя към него от седалката до прозореца.

- Обзалагам се, че няма племенник, или ако има, той никога не е чувал за теб.

Дали отвори издание с меки корици на „Закуска за шампиони“ от Вонегът и се зачете. Мразеше да говори със Скийт в самолети. Той не обичаше да пътува, освен ако не се намираше върху четири гуми на междущатската магистрала. Редките пъти, в които се налагаше да изоставят ривиерата на Дали, за да летят през страната за някой турнир - като това пътуване от Атланта до Лос Анджелис и обратно - обикновено раздразнителният Скийт се вкисваше напълно.

Сега той погледна намръщено Дали.

- Кога най-сетне ще пристигнем? Мразя тези проклети самолети и не искам да започваш отново със законите на физиката. Ти знаеш и аз знам, че между нас и земята няма нищо освен въздух, а от въздуха не се очаква да задържа нещо толкова голямо.

Дали затвори очи и каза благо.

- Млъквай, Скийт.

- Не ми заспивай. По дяволите, Дали, сериозен съм! Знаеш колко много мразя да летя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да останеш буден и да ми говориш.

- Уморен съм. Миналата нощ не спах достатъчно.

- Нищо чудно. Пирува до два сутринта, а после доведе онова краставо псе с теб.

Дали отвори очи и погледна косо Скийт.

- Не мисля, че на Астрид ще й хареса да я наричат краставо псе.

- Не тя! Кучето, глупако! По дяволите, Дали, можех да чуя как онзи помияр скимти през стените на мотела.

- А какво трябваше да направя? - попита Дали, като се обърна, за да срещне намръщеното изражение на Скийт. - Да го оставя да умре от глад край магистралата?

- Колко даде на служителите на рецепцията на мотела, преди да тръгнем днес?

Дали промърмори нещо, което Скийт не чу добре.

- К’во каза? - попита той войнствено.

- Казах сто! Сто сега и сто другата година, когато се върна и намеря кучето в добро състояние.

- Проклет глупак - промърмори Скийт. - Ти и твоите бездомници. Имаш псета, настанени в мотелите на трийсет щата. Дори не знам как не им губиш бройката. Кучета. Избягали деца...

- Дете. Само едно е и го качих на автобуса още същия ден.

- Ти и проклетите ти бездомници.

Дали огледа бавно Скийт от главата до петите.

- Да - каза той. - Аз и моите проклети бездомници.

Това накара Скийт да замълчи за малко, а точно от това имаше нужда Дали. Той отвори книгата си за втори път и от нея в скута му изпаднаха три сини листа. Разгъна ги, като огледа канта с лудуващи Снупита в горната част и редицата от целувки в долната, и после започна да чете.

Скъпи Дали,

Лежа край басейна на Роки Хали, а от скандалността ме дели само един миниатюрен бански. Помниш ли Сю ЛуисДжеферсън, малкото момиче, което работеше в „Деъри Куин “ на бара с шейковете и разочарова родителите си, като замина на север, вместо в Източнотексаската баптистка църква, защото искаше да е мажоретка на „Бойлмаркър “, но вместо това забременя след щатския мач в Охайо от един лайнбекър? („Пардю “ загубиха 21 на 13). Както и да е, припомних си дните преди няколко години, когато Сю Луис все още беше в Уайнет и се чувстваше като царица, а гаджето й започваше да й омръзва. Веднъж си поръчах ванилов шоколад с пръчици отгоре, а тя ми каза: „Струва ми се, че животът е като сладоледа, Холи Грейс. Или е толкова вкусен, че те побиват тръпки, или се разтапя в ръката ти и целият се омазваш“.

Животът се разтапя, Дали.

След като надскочих нормата с петдесет процента за онези кръвопийци в „ Спортс Екуипмънт Интернешънъл“, миналата седмица новият вицепрезидент ме извика в кабинета си и ми каза, че повишават друг за регионален мениджър продажби. Тъй като този Някой Друг се оказа мъж и едва си беше изпълнил нормата за миналата година, побеснях и го заплаших с процес за равнопоставеност на половете. Той отвърна: „Хайде сега, скъпа. Вие, жените, сте толкова чувствителни към подобни неща. Искам да ми имаш доверие “. На което му отвърнах, че напълно му вярвам, че ще се възбуди в дом за възрастни жени. Последваха още няколко разгорещени размени на реплики, което е причината сега да лежа под номер 22 край басейна, а не да живея по летищата.

Добрите новини - направих си прическа като на Фара Фосет и изглеждам просто забележително, а файърбърдът се движи без грешка. (Беше от карбуратора, точно както ти каза.)

Не прави никакви глупости, Дали, и продължавай да правиш бърдита.

С обич,

Холи Грейс

П.П. Измислих си част от нещата за Сю Луис Джеферсън, така че, ако я видиш следващия път в Уайнет, не й споменавай нищо.

Дали се усмихна, сгъна писмото на четири и го прибра в джоба на ризата си, най-близкото място до сърцето му.

6

Лимузината беше „Шевролет“, модел 1971-ва без климатик. Това бе особено неприятно за Франческа заради плътната тежка жега, която сякаш оформяше пашкул около нея. Макар че до този момент пътуванията й в САЩ бяха ограничени до Манхатън и Хамптънс, тя беше твърде заета със собствените си погрешни преценки, за да покаже какъвто и да е интерес към непознатия пейзаж, който прекосяваха, откакто напуснаха Гълфпорт преди час. Как можеше толкова да сбърка при подбора на гардероба си? Взря се с отвращение в тежкия си бял вълнен панталон и дългия светлозелен кашмирен пуловер с ръкави, който прилепваше толкова неудобно към кожата й. Беше първият ден на октомври! Кой би предположил, че ще е толкова горещо?

След почти двайсет и четири часово пътуване очите й се затваряха от умора, а тялото й беше покрито с мръсотия. Летя от „Гетуик“ до „Джей Еф Кей“, от там до Атланта, а след това до Гълфпорт, където температурата беше трийсет и три градуса на сянка и единственият шофьор, когото успя да наеме, имаше кола без климатик. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе да се добере до хотела, да си поръча хубав джин, да си вземе дълъг студен душ и да спи през следващите двайсет и четири часа. Веднага щом се свържеше с филмовата компания и откриеше къде е настанена, щеше да направи точно това.

Отлепи пуловера от влажния си гръден кош и се опита да мисли за нещо, с което да се развесели, докато стигне до хотела. Това щеше да е абсолютно разбиващо приключение, каза си. Макар че нямаше никакъв опит като актриса, беше много добра имитаторка и щеше да работи упорито по филма, така че критиците да решат, че е чудесна, и всички най-добри режисьори да пожелаят да я ангажират. Щеше да ходи по великолепни партита, да направи успешна кариера и да спечели купища пари. Точно това бе липсващата част в живота й, онова изплъзващо се „нещо“, което никога не успяваше да определи. Защо досега не се беше сетила?

Отлепи косата от слепоочията си с върховете на пръстите и се поздрави за това, че е успяла да се справи толкова добре с намирането на пари за самолетни билети. Всъщност дори беше забавно, след като първоначалният шок от идеята отмина. Много хайлайф дами носеха дизайнерските си дрехи в специализирани магазини, които ги изкупуваха за препродажба. Не знаеше защо не беше направила същото още преди месеци. С парите от продажбата си купи билет за първа класа и уреди най-спешните си сметки. Хората правеха финансовите въпроси толкова ненужно сложни, осъзнаваше сега тя, а всичко, което им беше нужно, за да решат затрудненията си, бе малко инициатива. Франческа се отвращаваше да носи дрехи от предишния сезон, а така можеше да си купи напълно нов гардероб веднага щом филмовата компания й възстановеше разходите за път.

Колата пое по дълга алея, обточена с дъбове. Тя проточи врат, докато завиваха, и видя възстановена плантаторска къща пред себе си - триетажна постройка от дърво и тухли с шест колони с канелюри, изящно крепящи предната веранда. Докато се приближаваха, Франческа забеляза съвременни камиони и ванове, паркирани близо до къщата. Превозните средства изглеждаха не на място, също като членовете на екипа, които се щураха наоколо в къси панталони и тениски, голи до кръста или с изрязани потници.

Шофьорът спря и се обърна към нея. Имаше голяма кръгла значка, закачена за яката на жълто-кафявата му униформена риза. Надписът от горната й част беше „1776-1976“, а в центъра и отдолу пишеше „АМЕРИКА“ и „СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ“. Откакто слезе от самолета, Франческа навсякъде виждаше знаци, посветени на двестагодишнината на Америка. Сувенирните щандове бяха отрупани с възпоменателни значки и евтини пластмасови модели на Статуята на Свободата. Когато преминаха през Гълфпорт, дори видя противопожарни кранове, боядисани като опълченци от освободителната война. За някой, който идваше от страна като Англия, цялото това празнуване на някакви си двеста години изглеждаше прекадено.

- Четиресет и осем долара - обяви шофьорът, но с толкова силен акцент, че тя едва го разбра.

Франческа порови из доларите, които бе купила със своите английски паунди, когато кацна на ,Джей Еф Кей“, и му подаде повечето от парите си заедно с щедър бакшиш и усмивка. После се измъкна от таксито, вземайки и козметичния си куфар.

- Франческа Дей? - От страничната морава към нея се приближи млада жена с къдрава коса и висящи обеци.

- Да.

- Здрасти. Аз съм Сали Калаверо. Добре дошла на края на света. Опасявам се, че ще ми трябваш в гардеробната незабавно.

Шофьорът остави куфара „Вюитон“ в краката на Франческа. Тя огледа намачканата индийска пола на Сали и кафявото горнище, което тя неуместно беше избрала да носи без сутиен.

- Това е невъзможно, мис Калаверо - отвърна. - Веднага щом се видя с господин Байрон, ще отида в хотела и после в леглото си. Единственият ми сън за последните двайсет и четири часа беше в самолета и съм страхотно изтощена.

Изражението на Сали не се промени.

- Е, опасявам се, че ще трябва да те задържа за известно време, макар че ще направя всичко възможно да приключа по-бързо. Лорд Байрон промени снимачния график и сега трябва да приготвим костюма ти за утре сутринта.

- Но това е абсурдно. Утре е събота. Ще ми трябват няколко дни да се възстановя. Той едва ли очаква от мен да започна да работя в мига, в който пристигна.

Любезният маниер на Сали се изпари.

- Това е шоубизнес, скъпа. Обърни се към агента си. - Тя погледна куфара „Вюитон“ и после помаха на някой зад гърба ма Франческа. - Хей, Дейви, моля те занеси нещата на госпожица Дей към кокошарника.

- Кокошарника! - възкликна Франческа, която започваше да изпитва истинско притеснение. - Не знам за какво става въпрос, но искам да отида незабавно в хотела си.

- Аха, с всички ни е така. - Сали се усмихна почти нахално па Франческа. - Не се притеснявай, не е истински кокошарник. Къщата, където всички сме настанени, е точно до този имот. Преди няколко години е била санаториум, болничните легла все още си стоят. Всички го наричаме „кокошарника“, защото на това прилича. Ако не те притесняват хлебарките, не е лошо.