Сюзън Филипс - Мис Каприз

Когато стигна до стаята си, беше пребледняла от гняв и видът на неоправеното легло подсили яростта й. Сграбчи грозната зелена лампа от тоалетната маса и я запрати през стаята в отсрещната стена. Разрушението не помогна, все още се чувстваше така, сякаш някой я беше ритнал в корема. Измъкна куфара си изпод леглото и натъпка дрехите, които беше разопаковала предната вечер, затръшна капака и седна върху него.

След като затвори насила ключалката, внимателно подреди къдриците, които се бяха измъкнали от прическата, гърдите й бяха мокри от пот. После си спомни, че все още носи ужасния розов костюм.

Почти изстена от разочарование, когато отново отвори куфара. За всичко беше виновен Ники! Когато се върнеше в Лондон, щеше да го накара да я заведе в Коста дел Сол, да лежи цял ден на проклетия плаж и да не прави нищо друго, освен да мисли как да го направи нещастен! Протегна се отзад и започна да се бори с кукичките, които придържаха горната част, но те бяха подредени в две редици, а корсетът беше толкова пристегнат, че не можеше да ги хване добре. Изви се още повече и изрече особено мръсна ругатня, но кукичките не се откачаха. Точно когато се примири, че ще трябва да извика някого да й помогне, си припомни изражението на дебелото самодоволно лице на Лу Стайнър, когато изстиска горчицата върху роклята. Почти се разсмя на глас. Нека да видим колко самодоволен щеше да е, когато видеше скъпоценния си костюм да изчезва от погледа му, помисли си с изблик на злостно веселие.

Нямаше кой да й помогне, така че трябваше да носи багажа си сама. Повлече куфара в едната си ръка, а козметичната си чантичка в другата и се затътри по пътеката, водеща към превозните средства, но когато стигна там, откри, че няма абсолютно никой, който да я откара до Гълфпорт.

- Съжалявам, госпожице Дей, но ни казаха, че всички коли им трябват - промърмори един от мъжете, без да я гледа в очите.

Тя изобщо не му повярва. Това беше работа на Лу Стайнър, последната му дребнава атака срещу нея!

Друг член на екипа беше по-услужлив.

- Недалеч по пътя има бензиностанция. - Той кимна с глава, за да укаже посоката. - Можете да позвъните от там някой да ви вземе.

Мисълта да върви по шосето беше достатъчно обезсърчаваща. Точно когато осъзнаваше, че ще трябва да преглътне гордостта си и да се върне в кокошарника да се преоблече, от една от колите излезе Лу Стайнър и й се подсмихна самодоволно и гадно. Реши, че ще умре, но няма да отстъпи и на милиметър. Отвърна на погледа му, вдигна куфара си и тръгна през тревата към шосето.

- Хей! Спри веднага! - изкрещя Стайнър след нея. - Да не си направила и крачка, докато не ми върнеш костюма!

Тя се обърна към него.

- Ако дори ме докоснеш, ще те съдя за нападение!

- А аз ще те съдя за кражба! Тази рокля ми принадлежи!

- Сигурна съм, че изглеждаш очарователно в нея. - Тя умишлено го блъсна в коленете с козметичната си чантичка, докато се извръщаше. Той извика от болка, а Франческа се усмихна на себе си, макар да й се щеше да го е ударила по-силно.

Това щеше да е последният й миг на удовлетворение за много, много дълго време.

- Изпусна отбивката. - Скийт смъмри Дали от задната седалка на колата. - Шосе деветдесет и осем, нали ти казах. Осемдесет и осем до петдесет и пет, петдесет и пет до двайсет, после нагласяш автопилота към Батън Руж.

- Като ми го кажеш час по-рано и след това заспиш, не ми помагаш много - изръмжа Дали. Той носеше нова шапка, тъмносиня, с американския флаг отпред, но тя не му вършеше работа срещу следобедното слънце, така че взе слънчевите очила от таблото и си ги сложи. От двете страни на двулентовия път се простираха борове. От мили не беше виждал нищо друго освен няколко ръждясали разбити коли и стомахът му започваше да къркори. - Понякога си просто безполезен - промърмори.

- Имаш ли дъвки? - попита го Скийт.

Неочаквано вниманието на Дали бе привлечено от проблясък на цвят в далечината, вихър от яркорозово, което се поклащаше бавно край пътя. Докато се приближаваха, формата постепенно стана по-различима.

Той свали слънчевите си очила.

- Не мога да повярвам. Виж това!

Скийт се наведе напред, опря ръка в предната седалка до шофьора и засенчи очите си.

- Ха, това е върхът! - прихна той.

Франческа упорито се насилваше да продължи, стъпка по стъпка, борейки се за всеки дъх в менгемето на корсета си. Прахта щипеше бузите й, гърдите й блестяха от пот, а само преди петнайсет минути едно от зърната й изскочи навън точно като коркова тапа. Тя бързо пусна куфара си и го натъпка обратно, но споменът я накара да потрепери. Ако можеше да промени само едно нещо в живота си, помисли си за стотен път, щеше да е моментът, в който реши да тръгне от плантацията „Уентуърт“ в тази рокля.

Обръчът се беше деформирал, подаваше се отпред и отзад и се беше смачкал отстрани от притискането на куфара и козметичната чантичка, които имаше чувството, че ще й измъкнат ръцете. Потрепваше при всяка стъпка. Мъничките й обувки с френски токчета й бяха направили пришки, а всеки горещ полъх на вятъра изпращаше вълна от прах в лицето й.

Искаше да седне край пътя и да заплаче, но не беше сигурна, че ще успее да се насили да стане отново. Ако само не беше толкова уплашена, щеше да е лесно да понесе физическия дискомфорт. Как можа да й се случи това? Вървеше вече мили, без да стигне никаква бензиностанция. Такава или не съществуваше, или беше объркала посоката, но не бе видяла нищо, освен някаква олющена дървена табела, рекламираща щанд за зеленчуци, който така и не се материализира. Скоро щеше да се стъмни, а тя беше в чужда държава и като нищо сред боровете край пътя можеше да се спотайва орда от свирепи зверове. Насили се да гледа право напред. Единственото, което я спираше да се върне в плантацията „Уентуърт“, беше абсолютната увереност, че не би могла да издържи обратния път.

Това шосе със сигурност водеше някъде, казваше си тя. Дори в Америка не строяха шосета заникъде, нали? Мисълта беше толкова плашеща, че тя започна малка умствена игра, за да продължи да върви напред. Докато стискаше зъби от болката в различни части на тялото си, си представяше любимите си места, всички на светлинни години от този прашен затънтен път край Мисисипи. Представяше си „Либърти“ на Риджънт Стрийт с чворестите греди и великолепните арабски бижута, парфюмите в „Сефора“ на Рю дьо Пас и всичко на Медисън Авеню, от „Адолфо“ до „Ив Сен Лоран“. В ума й изникна образът на ледена чаша „Перие“ с една капка лайм. Картината се задържа в горещия въздух пред очите й и беше толкова жива, че сякаш можеше да се протегне и да сграбчи студената запотена чаша в дланта си. Започваше да халюцинира, каза си, но образът бе толкова приятен, че не се опита да го прогони.

Чашата „Перие“ неочаквано се изпари в горещия въздух, когато осъзна, че чува звук на приближаващ се зад нея автомобил, а после и тихото скърцане на спирачки. Преди да успее да балансира тежестта на куфарите в ръцете си и да се обърне по посока на шума, до нея достигна мек провлачен говор.

- Хей, скъпа, никой ли не ти каза, че Лий се предаде?

Куфарът се блъсна в коленете й, а обръчът се разлюля откъм гърба, когато се обърна по посока на гласа. Успя да запази равновесие, а после премигна няколко пъти, без да е в състояние да повярва на гледката, която се беше материализирала право пред очите й.

През пътя, от прозореца на един тъмнозелен автомобил се подаваше мъж, който изглеждаше толкова поразително добре, беше толкова опустошително красив, че за момент си помисли, че всъщност е халюцинация, както перието с лайм. Докато дръжката на куфара се забиваше в ръката й, тя огледа класическите черти на лицето му, изваяните скули и челюст, идеално правия нос и после очите му, яркосини като на Пол Нюман и с гъсти мигли като нейните. Как можеше смъртен мъж да има подобни очи? Как можеше един мъж да има толкова невероятно пухкави устни и все пак да изглежда мъжествен? Гъстата тъмноруса коса, се къдреше по краищата на синята шапка с американския флаг. Можеше да види горната част на мощните му рамене, добре оформените мускули на загорилата му ръка и за един безразсъден момент изпита лудешки пристъп на паника.

Най-накрая беше срещнала някой красив колкото нея.

- Носиш ли някакви конфедеративни тайни под полите си? - попита я мъжът с усмивчица, която разкри зъби като от корица на списание, в състояние да предизвикат чувство на вина у всеки, който не бе използвал наскоро конец за зъби.

- Мисля, че янките са отрязали езика й, Дали.

Едва сега Франческа забеляза другия мъж, който се беше навел през задния прозорец. Докато оглеждаше страшното му лице и злокобно присвитите очи, в главата й зазвъняха тревожни камбани.

- Или това, или е шпионка на Севера - продължи той. - Никоя южнячка няма да мълчи толкова дълго.

- Шпионка на янките ли си, скъпа? - попита господин Великолепен и невероятните му зъби проблеснаха. - Измъкваш тайните на Конфедерацията с красивите си зелени очи?

Франческа внезапно осъзна колко е уязвима - пътят беше пуст, слънцето залязваше, тези мъже бяха напълно непознати, тя беше в Америка, а не в безопасност у дома си в Англия. В Америка хората носеха заредени оръжия по пътя за черквата, а престъпниците се разхождаха свободно из улиците. Погледна нервно мъжа на задната седалка. Изглеждаше й като човек, който би измъчвал дребни животни за забавление. Какво трябваше да направи? Нямаше кой да я чуе, ако изпищи, и нямаше как да се защити.

- Мамка му, Скийт, плашиш я. Скрий си грозната глава, ако обичаш.

Главата на Скийт се прибра, а великолепният мъж със странно име, което не можеше да чуе добре, вдигна една от перфектните си вежди и я зачака да каже нещо. Тя реши да бъде смела - дори дръзка - и при никакви обстоятелства да не им дава да видят колко отчаяна е всъщност.

- Опасявам се, че съм малко объркана - каза тя, като остави куфара си. - Имам чувството, че се загубих. Ужасна неприятност, разбира се.

Скийт подаде глава от прозореца.

Господин Великолепен се ухили.

Тя продължи твърдо.

- Вероятно можете да ми кажете колко остава до следващата бензиностанция. Или къде бих могла да намеря телефон.

- Ти си от Англия, нали? - попита Скийт. - Дали, чуваш ли смешния начин, по който говори? Това е английска лейди.

Франческа буквално усещаше как господин Великолепен -възможно ли бе някой наистина да се казва Дали? - плъзна поглед по розово-белите волани на роклята й.

- Обзалагам се, че имаш страхотна история за разказване, захарче. Скачай в колата. Ще те закараме до телефон.

Тя се поколеба. Да се качи в кола с двама непознати мъже, не й се струваше най-мъдрото решение, но не можеше да измисли друго. Стоеше на пътя, с волани в прахта и куфар в краката, а от необичайната комбинация от страх и несигурност й се гадеше.

Скийт се подаде през прозореца и протегна глава, за да погледне Дали.

- Тя се страхува, че си някакъв пропаднал изнасилван, който се готви да я нападне. - После се обърна към Франческа: -Хубавичко огледай лицето на Дали, мадам, и после ми кажи смяташ ли, че на мъж с подобно лице му се налага да насилва нежелаещи жени.

Определено имаше право, но Франческа не се почувства успокоена. Мъжът, на име Дали, не беше този, от когото се страхуваше.

Дали сякаш прочете мислите й, което, предвид обстоятелствата, вероятно не беше особено трудно.

- Не се тревожи за Скийт, скъпа - каза той. - Скийт е закоравял мизогин¹⁵.

Тази дума, излязла от устата на човек, който въпреки невероятния си вид имаше акцента и маниерите на не особено грамотен, я изненада. Все още се колебаеше, когато вратата на колата се отвори и чифт прашни каубойски ботуши докоснаха земята. Мили боже... Тя преглътна шумно и погледна нагоре. Нагоре и нагоре.

Тялото му беше перфектно, също като лицето.

Носеше морскосиня тениска, която покриваше мускулите на гърдите му и очертаваше бицепсите и трицепсите му и така нататък, както и джинси, дотолкова изтъркани, че бяха почти бели освен по протритите шевове. Коремът му бе плосък, хълбоците му - тесни, беше строен и дългокрак, почти два метра и направо й спря дъха. Помисли си объркано, че сигурно всичко, което казваха за американците и таблетките с витамини, е вярно.

- Багажникът е пълен, така че ще трябва да сложа куфара ти на задната седалка при Скийт.

- Добре, където и да е.

Докато той вървеше към нея, тя му се усмихна с цялото си умение. Не можеше да се сдържи, откликването й беше автоматично, програмирано в гените на Серитела. Да не се появи във възможно най-добрия си вид пред мъж като този, въпреки че беше дръвник от затънтен край, изведнъж стана по-болезнено от пришките на краката й. В този момент би дала всичко само за да разполага с половин час пред огледалото със съдържанието на козметичната си чантичка и с бялото бельо от „Мери Макфадън“, което висеше в магазина за препродажби на „Пикадили“, точно до синьо-лилавата й пижама.