Сюзън Филипс - Мис Каприз

Нита погледна Клоуи със зле прикрито презрение.

- Не виждам абсолютно никаква прилика, Señora. И тя никога няма да бъде красива, ако не се научи да възпира вилицата си.

Клиентката на Нита повдигна ръката си, отрупана с няколко крещящи пръстена, и помаха на Клоуи.

- Ела тук, querida². Ела и дай на Евита целувка.

За момент Клоуи не помръдна, докато се опитваше да смели това, което бе казала жената. После се надигна колебливо от стола и прекоси салона, болезнено осъзнаваща дундестите си прасци, които се подаваха изпод ръба на памучната й лятна рокля. Когато стигна до жената, тя се наведе надолу и положи стеснителна, но въпреки това благодарна целувка върху леко ухаещата буза на Евита Перон.

- Фашистка кучка! - изсъска по-късно Нита Серитела, когато първата дама на Аржентина си тръгна през предната врата на салона. Мушна абаносовото цигаре между устните си, но рязко го отдръпна, оставяйки пурпурно петно в края му. -Потръпвам, когато я докосвам! Всички знаят, че няма и един нацист в Европа, който да не може да намери убежище при Перон и дружките му в Аржентина.

Спомените за германската окупация на Париж все още бяха пресни в паметта на Нита и тя изпитваше единствено презрение към симпатизантите на нацистите. От друга страна обаче, беше практична жена и Клоуи знаеше, че майка й не вижда смисъл да праща парите на Ева Перон, без значение колко безчестно бяха спечелени, на авеню „Монтен“, където властваше модна къща „Диор“.

След тази случка Клоуи започна да изрязва снимките на Ева Перон от вестниците и да ги лепи в албум с червени корици. В моментите, когато критиките на Нита ставаха особено хапливи, тя гледаше снимките и оставяше по някое случайно шоколадово петно по страниците, докато си спомняше как Евита Перон й бе казала, че някой ден ще стане голяма красавица.

През зимата, когато беше на четиринайсет, мазнините й чудодейно се стопиха заедно с апетита й за сладко и легендарните кости на Серитела най-сетне се очертаха ясно. Тя започна да прекарва часове, взряна в огледалото, омагьосана от елегантния и слаб образ в него. Сега, каза си, всичко ще бъде различно. Откакто се помнеше, се чувстваше отхвърлена в училище, но сега неочаквано се оказа част от вътрешния кръг. Не разбираше, че другите момичета са по-привлечени от новооткритата й самоувереност, отколкото от петдесет и шест сантиметровата талия. За Клоуи Серитела красотата означаваше приемане.

Нита изглеждаше доволна от отслабването й, така че, когато Клоуи се върна за лятната ваканция у дома в Париж, събра кураж да покаже на майка си няколко скици на рокли по неин дизайн с надеждата някой ден самата тя да стане модистка. Нита сложи рисунките на работната си маса, запали цигара и направи дисекция на всяка от тях с критичното око, което й бе донесло дизайнерската слава.

- Тази линия е нелепа. А пропорциите тук са напълно сбъркани. Виждаш ли как си съсипала тази с твърде много детайли? Къде ти е усетът, Клоуи? Къде ти е вкусът?

Клоуи сграбчи скиците и никога повече не повтори опита си.

Когато се върна в училище, се посвети на това, да стане по-красива, по-остроумна и по-популярна от всеки друг, решена никой да не заподозре, че непохватното дебело момиче все още живее в нея. Научи се да драматизира и най-тривиалното събитие в живота си с преувеличени жестове и екстравагантни въздишки и така всичко, което правеше, изглеждаше по-важно от онова, което останалите вършеха. Постепенно дори най-обикновеното събитие в живота на Клоуи Серитела се изпълваше с драма.

На шестнайсет отдаде девствеността си на брата на своя приятелка в градинската беседка срещу езерото Люцерн. Преживяването беше неловко и неудобно, но сексът накара Клоуи да се чувства елегантна. Тя бързо реши да го направи отново с някой по-опитен.

През пролетта на 1953 година, когато Клоуи беше на осемнайсет, Нита неочаквано почина от спукан апендикс. Клоуи беше зашеметена и смълчана по време на погребението на майка си, твърде вцепенена, за да разбере, че дълбочината на мъката й извира не толкова от смъртта, колкото от чувството, че никога не е имала майка. В ужаса си да остане сама, тя се озова в леглото на много по-възрастен от нея богат полски граф. Той й осигури временно убежище от страховете и шест месеца по-късно й помогна да продаде салона на Нита на зашеметяващо висока цена.

В края на краищата графът се върна при жена си и Клоуи устрои живота си с наследството. Беше млада, богата, без семейство и бързо започна да привлича бездейни младежи, които се заплитаха като позлатени нишки в тъканта на международното общество. Клоуи стана нещо като колекционерка, прелиташе от един на друг в търсене на мъжа, който да й даде безусловната любов, която никога не беше получила от майка си, мъжа, който щеше да я накара да спре да се чувства като нещастно дебело момиче.

Джонатан Дей, или Блек Джак, нахлу в живота й от срещуположната страна на рулетката в един хазартен клуб на Бъркли Скуеър. Дей беше получил прякора си Блек Джак не заради външния си вид, а заради склонността си към хазарта. На двайсет и пет вече беше унищожил три високоскоростни спортни коли и значителен брой жени. Той беше порочно красив американски плейбой от Чикаго, с кестенява коса, която падаше на немирни къдрици по челото му, и закачлив мустак. В много отношения не се различаваше от другите млади хедонисти, които съставяха голяма част от живота на Клоуи. Пиеше джин, носеше изискано ушити костюми и сменяше игралното поле всеки сезон. Но другите мъже не притежаваха склонността му към безразсъдност и способността му да рискува всичко -дори състоянието, което бе наследил от Американските железници - с едно-единствено завъртане на рулетката.

Напълно съзнаваща погледа му върху себе си, докато рулетката се въртеше, Клоуи наблюдаваше как малкото топче от слонова кост преминава от червено към черно и обратно, преди най-накрая да се установи на 17 черно. Тя си позволи да погледне нагоре и откри, че Джонатан Дей се взира в нея през масата. Усмивката накъдри мустака му. Тя също му се усмихна, уверена, че изглежда в най-добрия си вид в сребристосивата рокля на „Жак Фат“ от сатен и тюл, която подчертаваше тъмната й коса, бледността на кожата й и зелените дълбини на очите й.

- Изглежда, тази вечер не може да изгубиш - каза му тя. -Винаги ли имаш такъв късмет?

- Не винаги - отвърна той. - А ти?

- Аз? - Тя изпусна една от своите дълги драматични въздишки. - Тази вечер губя във всичко. Je suis misérable³. Никога нямам късмет.

Той извади цигара от сребърна табакера, докато очите му обхождаха арогантно тялото й.

- Разбира се, че имаш. Нали срещна мен. Тази вечер ще те заведа у дома.

Клоуи беше заинтригувана и възбудена от дързостта му и ръката й инстинктивно стисна ръба на масата за подкрепа. Почувства се така, сякаш потъмнелите му сиви очи прогаряха роклята й и се впиваха в най-съкровените кътчета на тялото й. Без да може да определи точно какво различава Блек Джак от останалите, тя усети, че само най-изключителната жена може да спечели сърцето на този мъж с върховна самоувереност и ако тя се окажеше тази жена, можеше завинаги да спре да се тревожи за дебелото момиченце в себе си.

Но колкото и да го желаеше, Клоуи се въздържа. През изминалата от смъртта на майка й година тя бе започнала да разбира мъжете по-добре, отколкото себе си. Беше наблюдавала безразсъдния блясък в очите им, докато топчето тракаше из отделенията на рулетката, и подозираше, че Блек Джак няма да оцени високо нещо, което е придобил твърде лесно.

- Съжалявам - отвърна тя хладно. - Имам други планове. -И преди да успее да й отговори, хвана чантичката си и напусна помещението.

Той се обади по телефона на следващия ден, но тя бе наредила на икономката си да каже, че я няма. Забеляза го в друг хазартен клуб седмица по-късно и след като му позволи един мъчителен поглед към себе си, се измъкна, преди да успее да я приближи. Дните минаваха и тя откри, че не може да мисли за друго, освен за младия плейбой от Чикаго. Той позвъни още веднъж и тя отново отклони разговора. По-късно същата нощ го видя в театъра и го дари само с кимване и полуусмивка, преди да се настани в ложата си.

Третия път, когато позвъни, тя прие разговора, но се престори, че не помни кой е. Той се изсмя сухо и й каза:

- Идвам при теб след половин час, Клоуи Серитела. Ако не си готова, няма да се видим повече.

- Половин час? Не е възможно... - Но той вече беше затворил.

Ръката й се разтрепери, докато поставяше слушалката на вилката. Пред очите й се мярна въртящата се рулетка, топчето от слонова кост, преминаващо от червено на черно, от черно на червено в играта, която играеха заедно. С треперещи ръце облече тясна бяла вълнена рокля с маншети от оцелот, после добави малка шапка с воал от прозрачен тюл. Отвори сама вратата точно половин час по-късно.

Той я поведе на разходка със спортната си червена кола „Изота-Фраскини“, която сам подкара с изумителна скорост по улиците на Найтсбридж, като управляваше кормилото само с пръстите на дясната си ръка. Тя се взираше в него с периферното си зрение, наслаждаваше се на къдриците на кестенявата му коса, които падаха толкова безгрижно над челото, както и на факта, че той е американец с гореща кръв, а не някакъв предсказуем европеец.

Най-накрая спряха пред един усамотен ресторант, където Блек Джак докосваше ръката й всеки път когато тя посегнеше към виното си. Клоуи изгаряше от желание по него. Под напрегнатия поглед на неспокойните му сребристи очи се чувстваше неустоимо красива и слаба не само външно, но и вътрешно. Всичко в него раздвижваше чувствата й - начинът, по който вървеше, звукът на гласа му, миризмата на тютюн в дъха му. Джак Дей беше върховният трофей, последното потвърждение на собствената й красота.

Когато напуснаха ресторанта, той я притисна към дънера на един чинар и я целуна, съблазнително, порочно. Пъхна ръката си зад нея и я плъзна по дупето й.

- Желая те - промърмори в устата й.

Тялото й беше толкова изпълнено с желание, че изпита истинска болка да не му се отдаде.

- Твърде бърз си за мен, Джак. Трябва ми време.

Той се разсмя и щипна брадичката й, сякаш изпитваше особено удоволствие от начина, по който го разиграва. После стисна гърдите й точно когато една възрастна двойка излизаше от ресторанта и поглеждаше към тях. По пътя към дома я забавляваше с вицове и не каза нищо за повторна среща.

Когато два дни по-късно икономката й обяви, че Джак я търси по телефона, Клоуи поклати глава и отказа да приеме разговора. После изтича в стаята си и изпадна в пристъп на плач от страх, че го отблъсква твърде силно и рискува той да загуби интерес. Следващия път когато го видя, на откриване на галерия, на ръката му висеше някаква червенокоса танцьорка. Клоуи се престори, че не забелязва.

На следващия следобед той се появи на вратата й и я заведе на разходка из провинцията. Тя заяви, че е ангажирана и не може да вечеря с него.

Хазартната им игра продължи и Клоуи не можеше да мисли за нищо друго. Когато Джак не беше с нея, тя го призоваваше във въображението си - неуморните движения, безгрижните къдрици, закачливия мустак. Едва можеше да мисли от плътното влажно напрежение, което задушаваше тялото й, но все още отблъскваше сексуалните му аванси.

Той я провокираше жестоко, като проследяваше формата на ухото й с устни и шепнеше:

- Не мисля, че си подходящата жена за мен.

В отговор тя обвиваше с ръка врата му.

- Не мисля, че си достатъчно богат за мен.

Топчето от слонова кост тракаше по рулетката, червено -черно, черно - червено... И Клоуи знаеше, че скоро ще спре.

- Тази вечер - каза Джак, когато вдигна телефона. - Бъди готова за мен в полунощ.

- Полунощ? Не ставай смешен, скъпи. Това е невъзможно.

- Полунощ или никога, Клоуи. Играта свърши.

Тази нощ тя облече черен кадифен костюм е кристални копчета над копринена блуза в цвят шампанско. Очите й проблеснаха ярко насреща й от огледалото, докато решеше тъмната си коса и подвиваше краищата й навътре. Блек Джак Дей се появи издокаран в смокинг на прага й точно в дванайсет. При вида му вътрешностите й се втечниха като парфюмирания лосион, който беше нанесла върху кожата си. Вместо към изота-фраскини, той я поведе към даймлер с нает шофьор и обяви, че отиват в „Хародс“.

Тя се разсмя.

- Не е ли малко късно за пазаруване в полунощ?

Той не каза нищо, а само се усмихна, докато се настаняваше на меките кожени седалки, и започна да говори за понито, което мисли да купи от Ага Хан. Не след дълго даймлерът отби край зелено-златния вход на „Хародс“. Клоуи погледна приглушеното осветление, което се виждаше през вратите на празния магазин.

- Изглежда, „Хародс“ не е отворен, Джак, дори и за теб.

- Ще видим, мила.