- Това ли искаш? Още един брак като този е Холи Грейс? Ти ще си живееш твоя живот, а аз моя и на всеки няколко месеца ще се събираме, за да гледаме футбол и да си организираме състезания по плюене. Няма да ти бъда другарче, Далас Бодин.

- Франси, с Холи Грейс никога не сме си организирали състезания по плюене, а и не мога да не отбележа, че на практика нашият син е копеле.

- Също като баща си - изсъска тя.

Дали незабавно затвори кутийката е пръстена и я пъхна обратно в джоба си.

- Добре. Няма нужда да се женим. Това беше просто предложение.

Тя го загледа. Секундите се нижеха. Дали хапна от пилето и бавно го задъвка.

- Това ли е всичко? - попита тя.

- Не мога да те накарам насила.

Гневът и болката се надигнаха толкова силно в нея, че помисли, че се задушава.

- Това е всичко, значи? Казвам „не“ и ти си събираш играчките и се прибираш вкъщи?

Той си пийна сода, а изражението в очите му беше толкова абстрактно, колкото и сребърните й обеци.

- Какво искаш да направя? Сервитьорът ще ме изхвърли, ако падна на колене.

Сарказмът му за нещо толкова важно беше като забит до дръжката нож.

- Не знаеш ли как да се бориш за нещо, което искаш? - прошепна свирепо Франческа.

Мълчанието, което ги обгърна, беше толкова съвършено, че тя знаеше, че е уцелила оголен нерв. Неочаквано се почувства така, сякаш погледът й се беше прояснил. Това беше. Точно за това й говореше Скийт.

- Кой е казал, че те искам? Приемаш всичко толкова на сериозно, Франси.

Той я лъжеше, лъжеше и себе си. Тя чувстваше копнежа му, сякаш беше неин. Той я искаше, но не знаеше как да я получи, и по-важно, нямаше дори да опита. Какво очакваше от мъж, попита се горчиво, който беше изиграл някои от най-добрите откриващи кръгове в турнирния голф, но накрая винаги се проваляше?

- Ще имаш ли място за десерт, Франси? Тук приготвят онова шоколадово нещо. Мен ако питаш, можеха да добавят и две лъжици бита сметана отгоре, но и така става.

Неприязънта, която изпита в този миг към него, граничеше с антипатия. Сега любовта й се струваше потискащо тежка, твърде тежка, за да я понесе. Протегна се през масата, хвана китката му и я стисна, докато ноктите й не се забиха в кожата му. Сега вече знаеше със сигурност, че ще я изслуша внимателно. Думите й бяха сурови и обвинителни, думи на боец.

- Толкова ли те е страх от провал, че не се бориш поне за едно нещо, което искаш? Турнира? Сина ти? Мен? Това ли те е възпирало през цялото време? Толкова се страхуваш, че няма да успееш, че дори не се опитваш?

- Не знаеш какво говориш. - Дали се опита да издърпа ръката си, но хватката й беше толкова здрава, че не можеше да го направи, без да привлече вниманието към тях.

- Дори не си се отлепил от стартовите дупки, нали, Дали? Готов си да участваш в играта, стига да не се измориш твърде много и докато можеш да подхвърляш смешките си, така че всички да смятат, че всъщност не ти пука.

- Това е най-глупавото...

- Но на теб ти пука, нали? Толкова много искаш да победиш, че почти можеш да усетиш вкуса на победата. Искаш и сина си, но стоиш настрани от него, в случай че Теди не те приеме. Моето чудесно малко момче, което не може да крие чувствата си и което би дало всичко на света за баща, който го уважава.

Лицето на Дали пребледня, кожата му под пръстите й се изпоти.

- Аз го уважавам - рече той остро. - И докато съм жив, няма да забравя как ме нападна, защото мислеше, че те наранявам.

- Ти си мрънкало, Дали, но го правиш с толкова стил, че всички те оставят да се измъкнеш. - Франческа го пусна, но не беше свършила с него. - Е, номерът ти се изтърка. Остаряваш и вече не можеш да се измъкваш само с красотата и чара си.

- Какво, по дяволите, знаеш ти за това?

Гласът му беше тих и леко дрезгав.

- Знам всичко за това, защото и аз започнах със същите недостатъци. Но пораснах и сритах живота си по задника, докато не получих каквото исках.

- Може би за теб е било по-лесно - тросна се Дали. - Може би си имала по-малко препятствия на пътя си. Аз бях самичък, когато бях на петнайсет. Докато ти си се разхождала из Хайд Парк с майка си, аз се криех от юмруците на баща ми. Знаеш ли какво правеше с мен, когато бях съвсем малък и той се напиеше? Обръщаше ме с главата надолу и държеше главата ми, потопена в тоалетната чиния.

Лицето й не изрази никакво съчувствие.

- Кофти работа.

Видя, че студенината й го вбесява, но не се отказа. Съжалението й нямаше да му помогне. В някакъв момент хората или трябваше да превъзмогнат раните от детството си, или да живеят трайно осакатени.

- Ако искаш да се отдаваш на самосъжаление, изборът е твой, но не очаквай от мен да играя игричките ти. - Тя се изправи и после го изгледа отгоре, а гласът й беше безразличен и презрителен. - Реших да се омъжа за теб.

- Забрави - рече той студено, побеснял от гняв. - Не те искам. Не бих те взел, дори да си опакована като подарък.

- О, напротив, искаш ме. И не просто заради Теди. Искаш ме толкова силно, че това те плаши. Но се страхуваш да се бориш. Шубе те е да заложиш на нещо от страх, че главата ти отново ще бъде потопена в тоалетната. - Тя се наведе леко напред, подпирайки се с една ръка на масата. - Реших да се омъжа за теб, Дали. - Тя го гледа дълго и преценяващо. - Ще се омъжа за теб в деня, в който спечелиш „Юнайтед Стейтс Класик“.

- Това е най-тъпото...

- Ще трябва да спечелиш, копеле - изсъска тя. - Не трето, не второ, а първо място.

Той се изсмя презрително и несигурно.

- Ти си луда.

- Искам да знам от какво тесто си замесен - отвърна Франческа презрително. - Искам да знам дали си достатъчно добър за мен, достатъчно добър за Теди. От дълго време не съм се примирявала с второто място и няма да започна да го правя и сега.

- Имаш страхотно високо мнение за това, колко струваш.

Тя хвърли салфетката си в гърдите му.

- Абсолютно си прав. Ако искаш да ме получиш, ще трябва да ме спечелиш. А аз не съм евтина, господинчо.

- Франси...

- Положи трофея в краката ми, проклет кучи сине, или не си прави труда да ме доближаваш отново!

Тя грабна чантата си, мина край стреснатите посетители на предните маси и изхвърча през вратата. Нощта беше застудяла, но гневът й гореше толкова силно, че не усещаше студа. Вървеше по тротоара, тласкана от ярост, болка и страх. Очите й пареха и не успяваше да премигне достатъчно бързо, за да сдържи сълзите си. Две блестящи капчици се събраха върху покритите й с водоустойчив туш мигли. Как можа да се влюби в него? Как позволи това абсурдно нещо да се случи? Зъбите й започнаха да тракат. Почти единайсет години не беше чувствала нищо повече от силна привързаност към неколцина мъже, бегло подобие на любов, която се изпаряваше почти толкова бързо, колкото се и появяваше. Но сега, точно когато животът й се подреждаше, отново беше позволила на един второкласен голф играч да разбие сърцето й.

Прекара следващата седмица с осъзнаването, че нещо ярко и чудесно си е отишло от живота й. Какво беше направила? Защо го предизвика толкова жестоко? Не беше ли половин торта по-добра от нищо? Но знаеше, че не може да се задоволи с половината, а не искаше и Теди да живее по този начин. Дали трябваше да започне да поема рискове или щеше да е безполезен и за двама им - човек, на когото не биха могли да разчитат. С всяка глътка въздух, която поемаше, тя оплакваше загубата на любимия си и на тяхната любов.

Следващия понеделник, докато наливаше на Теди чаша портокалов сок преди училище, тя се опита да намери утеха в мисълта, че Дали е толкова нещастен, колкото и тя. Но й беше трудно да повярва, че някой, който държи емоциите си така добре защитени, може да изпитва толкова дълбоки чувства.

Теди изпи сока си и после натъпка учебника по правопис в раницата си.

- Забравих да ти кажа. Снощи Холи Грейс се обади и ми каза да ти предам, че утре Дали ще играе на „Ю Ес Класик“.

Франческа тъкмо бе започнала да налива сок и за себе си, но рязко вдигна глава.

- Сигурен ли си?

- Така каза тя. Не виждам какво толкова има. Той пак ще се провали. И, мамо, ако получиш писмо от госпожица Пиърсън, не му обръщай внимание.

Каната с портокалов сок увисна във въздуха над чашата на Франческа. Тя затвори очи за момент, за да отклони мислите си от Дали Бодин и да се концентрира върху онова, което Теди й казваше.

- Какво писмо?

Теди закопча ципа на раницата си изцяло съсредоточен в действието, за да не се налага да я поглежда.

- Може да получиш писмо, в което се казва, че не използвам потенциала си...

- Теди!

- ...но не се тревожи. Крайният срок за социалния ми проект е другата седмица и съм планирал нещо толкова върховно, че госпожица Пиърсън ще ми напише милион шестици и ще ме моли да остана в класа й. Джери каза...

- О, Теди. Налага се да поговорим по въпроса.

Той грабна раницата си.

- Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

Преди да успее да го спре, той излетя от кухнята и Франческа чу тръшването на входната врата. Искаше да се върне в леглото, да се завие презглава, за да може да мисли, но имаше насрочена среща за след час. В момента не можеше да помогне с нищо на Теди, но ако побързаше, щеше да има време да се отбие набързо в студиото, където се снимаше „Чайна Колт“, за да се увери, че той правилно е разбрал съобщението на Холи Грейс. Наистина ли Дали щеше да играе на „Ю Ес Класик“? Наистина ли думите й му бяха повлияли?

Холи Грейс вече беше заснела първата си сцена за деня, когато Франческа отиде при нея. В допълнение към разкъсаната при деколтето рокля, която разкриваше горната част на гърдите й, тя имаше и изкуствена синина на челото.

- Тежък ден? - попита Франческа, приближавайки се към нея.

Холи Грейс вдигна поглед от сценария, който изучаваше.

- Бях нападната от оная побъркана проститутка, която се оказа травестит психопат. Снимаха на забавен каданс към края, когато му пускам два куршума право в силиконовите импланти.

Франческа почти не я слушаше.

- Холи Грейс, вярно ли е, че Дали ще играе в „Класик“?

- Така ми каза и точно сега не съм много доволна от теб. -Тя хвърли сценария на един стол. - Дали не ми сподели подробностите, но доколкото разбрах, си го зарязала.

- Може и така да се каже - отвърна предпазливо Франческа.

По лицето на Холи Грейс се изписа неодобрение.

- Не си избрала най-подходящия момент, знаеш ли? Много ли щеше да ти коства да изчакаш да мине турнирът, преди да му играеш номера? И да искаше, не знам дали можеше да намериш по-добър начин да го провалиш.

Франческа започна да й обяснява, но после, шокирана, осъзна, че тя разбира Дали по-добре от Холи Грейс. Мисълта за това беше толкова нова, толкова шокираща, че едва успя да я приеме. Направи няколко уклончиви коментара, осъзнавайки, че и да се опита да обясни, Холи Грейс няма да я разбере. Погледна часовника си и се престори, че бърза.

Докато напускаше студиото, в ума й цареше бъркотия. Холи Грейс беше най-добрият приятел на Дали, първата му любов, сродната му душа, но двамата бяха толкова еднакви, че бяха слепи за недостатъците на другия. Всеки път когато Дали загубеше турнир, Холи Грейс му измисляше оправдания, съчувстваше му и в общи линии се отнасяше с него като с дете. Колкото и добре да го познаваше, тя не разбираше как страхът от загубата разваля играта му. А щом не разбираше това, никога не би разбрала, че същият страх му съсипва и живота.

32

От първото му провеждане през 1932 година „Юнайтед Стейтс Класик“ беше натрупал престиж и сега бе сред петте основни турнира - редом с „Мастърс“, „Бритиш Оупън“, ПГА и „Ю Ес Оупън“. Игрището, на което се провеждаше, имаше легендарна слава - място, което се споменаваше редом с „Огъста“, „Сайпрес Пойнт“ и „Мериън“. Голф играчите го наричаха „Стария завет“, и с основание. То беше едно от най-красивите в Юга, тучно, с борове и древни магнолии. От дъбовете провисваха бради от испански мъх, които служеха за фон на малките идеално подрязани храсти, а бункерите бяха пълни с искрящо бял, мек като пудра пясък. Когато денят беше тих, а слънцето - ярко, феъруеят блестеше с толкова чиста светлина, че изглеждаше божествен. Но естествената красота на игрището беше и част от коварството му. Макар да стопляше сърцето, можеше да заблуди сетивата, така че заслепеният играч да не осъзнае, преди да е станало твърде късно, че „Старият завет“ не прощава грешките.

Голф играчите го проклинаха и се кълняха, че никога повече няма да стъпят на него, но най-добрите винаги се връщаха, защото онези героични осемнайсет дупки им осигуряваха нещо, което самият живот не би могъл да им даде. Те им даваха съвършената справедливост. Добрият удар винаги се възнаграждаваше, лошият бе следван от светкавично, ужасно наказание. Тези осемнайсет дупки не даваха втори шанс, нито време за отлагане и никаква възможност за сделки. „Старият завет“ подчиняваше слабите, а силните награждаваше с вечна слава и почести. Или поне до следващия път.