— Нали нямаш нищо против? — попита той. — За мен и майка ти?

— Не — отвърна бързо Ариа, въртейки в ръцете си лъжичката от капучиното. Дали я питаше, защото беше усетил, че го харесва? Или защото беше дъщеря на Ила и я питаше просто от учтивост?

Ксавие остави зеления молив обратно в купата и извади черен.

— Майка ти ми каза, че и ти си художничка.

— Има нещо такова — отвърна дистанцирано Ариа.

— Кои творци са ти оказали влияние?

Ариа прехапа устна, усещайки се в свои води.

— Харесвам сюрреалистите. Нали знаеш, Клее, Макс Ернст, Маргит, М. К. Ешер.

Ксавие направи гримаса.

— Ешер.

— Че какво не му е наред?

Той поклати глава.

— Всички от гимназията имаха постер на Ешер в спалните си, мислейки, че така изглеждат много потайни. Ау, птици, преливащи в риби. Ау, едната ръка рисува другата. Различни перспективи. Яко.

Ариа се наведе напред, развеселена.

— Какво, да не би да познаваш Ешер лично? Да не те е ритнал, когато си бил още малък? Да не ти е откраднал колелото?

— Той е починал в началото на седемдесетте — изсумтя Ксавие. — Не съм чак толкова стар.

— Аз пък си мислех друго — повдигна вежди Ариа.

Ксавие се ухили.

— Просто… Ешер е комерсиален.

Ариа поклати глава.

— Великолепен е! А и как може да си комерсиален, след като си вече мъртъв?

Ксавие я погледа мълчаливо известно време, след което устата му бавно се разтегна в усмивка.

— Добре тогава, госпожице Фенка на Ешер. Какво ще кажеш за едно състезание? — Той завъртя молива в ръцете си. — И двамата ще нарисуваме нещо от тази стая. Чиято рисунка е по-добра, значи той е прав за Ешер. И победителят получава последната бисквитка. — Той посочи с пръст към масата. — Забелязах, че я гледаш влюбено. Или не си я взела досега, защото си на диета?

Ариа изсумтя.

— Никога през живота си не съм била на диета.

— Така казват всички момичета. — Очите на Ксавие проблеснаха. — Но всичките лъжат.

— Сякаш знаеш всичко за момичетата! — извика Ариа и се засмя на закачката им. Чувстваше се като в любимия си филм, „Филаделфийска история“, където Катрин Хепбърн и Кари Грант непрекъснато се задяваха.

— Ще участвам в малкото ти състезание. — Ариа протегна ръка и взе червения молив. Винаги използваше момента, за да покаже уменията си. — Но нека приемем и лимит на времето. Да речем една минута.

— Съгласен съм. — Ксавие погледна към часовника във форма на домат, който висеше над бара. Дългата стрелка се намираше на дванайсет. — Старт.

Ариа огледа залата в търсене на нещо, което да скицира. Най-накрая се спря на един възрастен човек, който се беше прегърбил на бара, с керамична чаша пред себе си. Моливът й сръчно полетя по подложката, улавяйки неговото изморено, но умиротворено изражение. След като добави още няколко детайла, стрелката на часовника прескочи на следващото деление.

— Край! — извика тя.

Ксавие покри подложката си е ръка.

— Първо ти — каза той. Ариа бутна подложката си към него. Той кимна, впечатлен, и очите му започнаха да прескачат от рисунката към възрастния мъж. — Как успя да го направиш само за една минута?

— Години практика — отвърна Ариа. — Непрекъснато скицирах тайничко децата в училище. Това означава ли, че получавам бисквитката? — Тя побутна ръката на Ксавие, която все още покриваше подложката му. — Горкият господин Абстрактен Художник. Толкова ли е зле, че те е срам да я покажеш?

— Не… — Ксавие бавно отмести ръката си от подложката. На нея с меки линии и отсенки беше нарисувано красиво, тъмнокосо момиче. То имаше големи кръгли обеци, също като Ариа. И това не беше единствената, прилика.

— О! — преглътна тежко Ариа. Ксавие беше уловил дори мъничката бенка на бузата й и луничките по носа. Сякаш цялата вечер я беше изучавал в очакване на този момент.

От кухнята се донесе остра миризма на сос тахини и стомахът на Ариа се разбунтува. Погледната от една страна, рисунката на Ксавие беше много мила — приятелят на майка й се опитва да й се хареса. Но от друга… това не беше редно.

— Не ти ли харесва? — попита изненадано Ксавие.

Ариа отвори уста, за да отговори, но точно в този миг се чу звън от чантата й.

— Ъ-ъ-ъ… само секунда — промърмори тя. Извади триото от джобчето на чантата си и прочете:

Имате 2 нови есемеса.

После сви ръка над мъничкия дисплей, за да скрие отблясъците.

Ксавие продължаваше да я наблюдава внимателно, затова се опита да сдържи ахването си. Някой й беше изпратил снимка на тях двамата с Ксавие на изложбата в неделя. Бяха се навели един към друг, устните му почти докосваха ухото й. Втората снимка се отвори почти веднага, този път Ариа и Ксавие седяха на масата в „Зайко байко“. Ксавие покриваше рисунката си с ръка, а Ариа се беше навела над масата, като го сочеше закачливо, опитвайки се да го накара да я покаже. Фотоапаратът беше успял да улови за части от секундата момента, в който те сякаш щастливо докосваха ръцете си. Двете снимки обрисуваха доста убедителна картинка.

На всичкото отгоре втората снимка беше уловена само преди секунди. Със свито сърце тя огледа ресторанта. Видя Майк, който все още разговаряше по телефона пред ресторанта. Майка й току-що излизаше от тоалетната. Мъжът, когото беше нарисувала, се давеше в кашлица.

Телефонът й звънна още веднъж. С треперещи ръце Ариа отвори следващото си съобщение. То представляваше стихотворение.

Художниците обичат тройките,

току-виж допаднали на мама.

Но ако си мълчи за мен девойката,

и тайните й скрити ще останат.

 А.

Телефонът се изплъзна от пръстите на Ариа. Тя рязко се изправи, като едва не събори чашата си с вода.

— Трябва да вървя — избъбри тя, грабна рисунката на Ксавие и я пъхна в чантата си.

— Какво? Защо? — Ксавие я гледаше объркано.

— Просто… така. — Тя навлече палтото си и посочи последната останала бисквитка. — Твоя е. Добра работа. — След това се обърна рязко и едва не се сблъска със сервитьорката, която носеше голям поднос с панирано сирене тофу. Имитатор на А. или не, снимките доказваха едно нещо: колкото по-далеч стоеше от майка си и новата й връзка, толкова по-добре.

13.

Странна химия на химическия хълм

По същото време в сряда вечерта, когато луната се появи над дърветата и осветлението на големия паркинг на Холис се включи, Емили стоеше на върха на Химическия хълм, хванала шейната с облечената си в ръкавица ръка.

— Сигурен ли си, че искаш да се състезаваш с мен? — подразни тя Айзък, който държеше своята шейна. — Аз съм най-бързата в цял Роузууд.

— Кой го казва? — блеснаха очите на Айзък. — Досега не си се състезавала с мен.

Емили се хвана за дръжките на шейната.

— Първият, който стигне до онова голямо дърво долу, печели. Приготви се…

— Давай! — изпревари я Айзък, скочи в шейната и се плъзна надолу по хълма.

— Хей! — извика Емили, хвърли се по корем върху шейната си и спусна след него. Тя сви колене и вдигна ботушите си във въздуха, за да не се търкат по земята, и насочи шейната си към най-стръмната част от хълма. За съжаление Айзък насочваше шейната си в същата посока. Емили го застигна със страшна скорост и двамата се сблъскаха по средата на хълма, изтъркулвайки се в мекия сняг.

Шейната на Айзък продължи да се пързаля надолу по хълма без него, право към гората.

— Хей! — извика той, когато шейната му прелетя край дървото, което бяха определили за крайна точка. — Технически печеля!

— С измама — промърмори меко Емили. — Брат ми също обичаше да тръгва преди мен. Направо ме побъркваше.

— Това означава ли, че аз също те побърквам? — усмихна се дяволито Айзък.

Емили погледна надолу към червените си ръкавици.

— Не знам — отвърна тя с тих глас. — Може би.

И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. Още щом спря колата си на паркинга до червената сграда на факултета по химия и зърна Айзък, изправен до пикапа си, хванал двете шейни, сърцето й започна лудо да бие. Облечен в зимните си дрехи и готов за игра в снега, Айзък изглеждаше дори още по-сладък, отколкото с дънките и рокаджийската си тениска. Морскосинята му вълнена шапка беше нахлупена ниско над веждите, сплескваше косата му над ушите и правеше очите му да изглеждат още по-сини. Ръкавиците му имаха избродирани еленчета на дланите. Той срамежливо си призна, че всяка година майка му му изплита по един нов чифт. Имаше нещо много сладко в това как беше преметнал два пъти шала си около врата, покривайки всеки сантиметър кожа — така изглеждаше уязвим и я изкушаваше да го гушне.

Емили искаше да си мисли, че чудните силни емоции, които бушуваха в гърдите й, са просто вълнение от сдобиването с нов приятел… или просто реакция в резултат на остра хипотермия, тъй като малкият термометър във волвото на майка й показваше, че навън е седем градуса под нулата. Но в действителност тя нямаше представа какво се случва с чувствата й.

— От години не съм идвала тук — наруши мълчанието тя, загледана в тухлената сграда на Химическия факултет в подножието на хълма. — Брат ми и сестра ми откриха това място. Сега учат в колеж в Калифорния. Направо не мога да разбера как са могли да отидат на място, където никога не вали сняг.

— Голяма си късметлийка да имаш братя и сестри — каза Айзък. — Аз съм единствено дете.

— Преди си мечтаех да бъда сама — изсумтя Емили. — Вкъщи винаги се мотаеха много хора. И никога не ми купуваха нови дрехи — все доизносвах тези на сестра ми.

— Не, много е самотно да си единствено дете — рече Айзък. — Когато бях малък, семейството ми живееше в квартал, в който нямаше много деца, така че трябваше сам да се забавлявам. Разхождах си се съвсем сам, представях си, че съм изследовател. Разказвах сам на себе си какво правя. Сега Великият Айзък прекоси един мощен поток. А сега Великият Айзък откри планина. Убеден съм, че който ме е чул, си е помислил, че съм луд.

— Великият Айзък, а? — изхили се Емили, намирайки го за изключително сладко. — Честно, роднините не са кой знае какво. Не съм чак толкова близка с братята и сестрите ми. Напоследък имахме доста сблъсъци, всъщност.

Айзък се обърна с лице към нея и се облегна на лакът.

— Защо?

Снегът беше започнал да прониква през дънките на Емили и да гъделичка кожата й. Тя имаше предвид начина, по който семейството й беше реагирало на новината, че харесва Мая. Не само Карълайн откачи, Джейк и Бет дори я извадиха от имейл списъка си за известно време.

— О, обичайните семейни разправии — пророни тя най-накрая. — Нищо кой знае колко интересно.

Айзък кимна с глава, после се изправи и обяви, че слиза в гората, за да спаси шейната си, преди да е станало твърде тъмно. Емили го проследи с поглед как се спуска по хълма и усети как я изпълва едно неспокойно, мъчително усещане. Защо просто не му разкри каква е всъщност? Защо й се струваше толкова… трудно?

След това погледът й се премести към празния паркинг на факултета по химия. Една кола тъкмо завиваше в него и паркира под светлините в подножието на хълма Холис, недалеч от мястото, където двамата с Айзък се сблъскаха. Отстрани на колата пишеше „Роузуудска полиция“. Емили тихо изписка, разпознавайки кестенявата коса на шофьора. Беше полицай Уайлдън.

Челото му беше набръчкано от тревога и той излая нещо в телефона си. Емили продължи да го наблюдава. Когато беше малка, двете с Карълайн отмъкваха малкия телевизор от кухнята в тяхната стая и до късно през нощта гледаха хорър филми, намалили звука до край. Умението й да чете по устните се беше поизгубило, но тя бе повече от сигурна, че току-що е хванала Уайлдън да казва на някого по телефона да стои надалеч.