Хана сви юмруци в очакване. Знаеше си, че цялата „да простим и да забравим“ работа е твърде хубава, за да е истина.

Но Наоми просто й се усмихна меко. Райли цъкна с език.

— Късметлийка.

Слабата като манекенка сервитьорка остави в ъгъла на масата тефтерче със сметката. В другия край на залата една млада двойка около двайсетте седеше под любимия на Хана стар френски постер — зелен дявол, който танцува прегърнал бутилка абсент. Хана погледна към Наоми и Райли, момичетата, които й бяха врагове откакто се помнеше. Нещата, заради които двете с Мона им се подиграваха, вече като че ли не струваха. Любовта на Райли към клиновете всъщност се оказа предвестник на модата — тя беше започнала да ги носи още преди Рейчъл Зоуи да ги избере за Линдзи Лоън. А новата прическа на Наоми всъщност я правеше да изглежда шик, и тя наистина заслужаваше признание за това, че се е осмелила да се хвърли в тази авантюра.

Хана отново погледна към списанието, внезапно изпълнена с великодушие.

— Райли, ще изглеждаш зашеметяващо в тази „Фоули и Корина“ — рече тя, сочейки една смарагдово зелена рокля.

— И аз си мислех същото! — съгласи се Райли и плесна одобрително ръката й. Изведнъж на лицето й се изписа лукаво изражение. — Знаете ли, до затварянето на мола остава един час. Да отскочим ли до „Сакс“?

Хана внезапно се почувства така, сякаш някой я беше наметнал е голям, мек кашмирен шал. Тя отново седеше в „Рив Гош“ с група момичета, готови да полетят към любимите й магазини. Всичките й тревоги отлетяха за миг. Че кой ще хаби време в тревоги и съжаления, когато може да отиде на пазар с новите си най-добри приятелки? Тя си спомни за съня си в болницата, докато още беше в кома след инцидента. Тогава Али се беше навела над болничното й легло и й беше казала, че всичко ще бъде наред. Може би Али от сънищата й говореше точно за този момент.

Докато протягаше ръка, за да вземе чантата си и да тръгне след останалите, тя забеляза, че на дисплея на блекбърито й примигва съобщение за нов есемес. Хана бързо погледна към момичетата. Кейт тъкмо обличаше кожухчето си, Наоми подписваше сметката, а Райли си слагаше червило. Сервитьорките обикаляха из „Рив Гош“, вземаха поръчки и поднасяха чинии. Тя отметна коса през раменете си и отвори съобщението.

Мило малко прасенце. Онези, които забравят миналото, са обречени да го повторят. Помниш ли нещастния си „инцидент“? Ако разкажеш на някого за мен, този път ще се погрижа да не се събудиш повече. Но само за да ти покажа, че мога да се държа мило, ще ти подскажа нещичко: някой в живота ти не е такъв, какъвто изглежда. Обичкам те!

А.

— Хана?

Хана бързо покри дисплея на телефона си с ръка. Кейт се беше приближила на няколко крачки и я чакаше, облегната на мраморния бар.

— Наред ли е всичко?

Хана си пое дълбоко дъх и постепенно черните точки пред очите й започнаха да се разсейват. После бавно пусна телефона обратно в чантата си. Голяма работа. Майната му на тоя измислен А. — всеки може да е чул за малкото прасенце и инцидента. Тя отново беше на върха, където й беше мястото, и нямаше да позволи на някое глупаво хлапе да й съсипва живота.

— Всичко е наред — изчурулика тя, дръпвайки ципа на чантата. После се втурна през ресторанта и се присъедини към останалите.

15.

Дори в библиотеките не е безопасно

Спенсър наблюдаваше безизразно как парата от металната й термо чаша за кафе бавно се издига във въздуха. Андрю Кембъл седеше срещу нея, разлиствайки дебелия учебник по икономика. Той почука с пръст по една графика.

— Така, тук се обяснява как Федералният резерв контролира притока на пари — заяви той. — Например, ако Феда се разтревожи, че икономиката ни навлиза в рецесия, той намалява резерва и лихвите по заемите. Помниш ли, че говорихме за това в час?

— Аха — промърмори неясно Спенсър. Единственото нещо, което знаеше за Федералния резерв беше, че когато той намали лихвите, родителите й започват да се вълнуват, защото това означава, че акциите им ще скочат до небето и майка й ще може да предекорира хола — отново! Но Спенсър въобще не можеше да си спомни кога са говорили за това в час. Тя се чувстваше все така отчаяно безпомощна по икономика, както когато сънуваше, че е затворена в някаква подземна стая, която бавно се пълни с вода. Всеки път, когато се опиташе да набере 911, бутоните на телефона започваха да се въртят около нея. След това се превръщаха в гумени мечета и водата изпълваше устата и носа й.

Беше малко след осем часа в сряда вечерта и Спенсър и Андрю седяха в една от залите за четене на Роузуудската обществена библиотека и преговаряха последния дял от учебника по икономика. Тъй като тя беше изплагиатствала есето си по икономика, от „Роузууд дей“ бяха обявили, че ако този срок не завърши с шестица, ще бъде изключена завинаги от класа. Родителите й със сигурност нямаше да се изръсят за частен учител — те дори все още не бяха разблокирали кредитните й карти — затова Спенсър се примири и се обади на Андрю, който имаше най-високите оценки в класа. Странно, но той с удоволствие се съгласи да се срещне с нея, въпреки тоновете домашни, които имаха по английски, висша математика и химия.

— Освен това тук се прилага и уравнението на Фишер — продължи Андрю, почуквайки с пръст по учебника. — Спомняш ли си го? Нека да го използваме при разрешаването на някои проблеми в този раздел.

Кичур от гъстата руса коса на Андрю падна над очите му, когато се протегна, за да вземе калкулатора. Тя си помисли, че усеща кестеновия аромат на „Килс Фейшъл Фюъл“, любимият й мъжки балсам за лице. Винаги ли го беше използвал, или отскоро? Беше повече от сигурна, че последния път, когато беше близо до него, на бала, той си беше сложил нещо по-различно.

— Ехо, Земята вика Спенсър! — Андрю размаха ръка пред лицето й.

Спенсър примигна.

— Извинявай — заекна тя.

Той сгъна ръка върху учебника и се облегна на нея.

— Чу ли въобще нещо от това, което ти казах?

— Разбира се — увери го Спенсър, въпреки че когато се опита да си спомни, в главата й се завъртяха съвсем различни мисли. Като съобщението на А., което получиха, след като Иън беше пуснат под гаранция. Или новинарските репортажи за процеса срещу него, който започваше в петък. Или как майка й планира благотворителното събитие без нейно участие. Или намекът, че може би Спенсър не е родена Хейстингс.

Мелиса не разполагаше с кой знае какво в подкрепа на теорията си, която беше изказала във вторник вечерта. Всъщност единственото й доказателство, че може би Спенсър е осиновена, беше това, че братовчед им Смит я беше подигравал някога, когато бяха още малки. Женевиев го беше напляскала и го беше изпратила в стаята му. И освен това, като се замисли, Мелиса не можеше да си спомни майка си да е била бременна цели девет месеца със Спенсър.

Това не беше много, но колкото повече разсъждаваше Спенсър, толкова повече й се струваше като важно парче от пъзела, паднало точно на мястото си. Като се изключат мръснорусите коси, двете с Мелиса въобще не си приличаха. Освен това Спенсър винаги се беше чудила защо майка й се ядосваше толкова много, когато я хващаше заедно с Али и останалите да играят на „Ние сме тайни сестри“ в шести клас. Фантазираха си, че рождената им майка всъщност е някаква богата светска дама с много връзки, която изгубила петте си красиви дъщери на летището в Куала Лумпур (най-вече защото им харесваше как звучат думите Куала Лумпур), защото била шизо (най-вече защото им харесваше звученето на думата шизо). Обикновено госпожа Хейстингс се преструваше, че Спенсър и приятелките й все едно не съществуват. Но когато чу с какво се занимават, тя бързо се намеси с думите, че въобще не е забавно човек да се шегува с психиатричните заболявания или с изоставените от майките си деца. Ама, чакай! Това беше просто игра.

Това обясняваше и много други неща. Защо родителите й винаги фаворизираха Мелиса пред нея. Защо винаги бяха толкова разочаровани от Спенсър. А може би това въобще не беше разочарование — може би просто се отнасяха към нея с презрение, защото тя не беше истинска Хейстингс. Но защо не й го бяха казали още преди години? Осиновяването не беше нещо скандално. Кирстен Кълън беше осиновена; рождената й майка беше от Южна Африка. В началото на всяка учебна година Кирстен носеше снимки от лятното си пътуване до Кейптаун, където беше родена, и всяко момиче в класа на Спенсър си умираше от завист. Някога Спенсър също си беше мечтала тайно да е осиновена. Това й изглеждаше толкова екзотично.

Тя гледаше разсеяно през малкото прозорче на читалнята към огромната синя арт инсталация, която висеше от тавана на библиотеката.

— Извинявай — обърна се тя към Андрю. — Малко съм стресирана.

Андрю се намръщи.

— Заради икономиката ли?

Спенсър си пое дълбоко дъх, готова да му се сопне, че това въобще не му влиза в работата. Само че той я гледаше толкова пламенно, а и наистина й помагаше. Тя отново се сети за онази ужасна нощ на благотворителния бал. Андрю беше толкова развълнуван от мисълта, че те излизат заедно, но когато откри, че Спенсър всъщност го е използвала, много се обезсърчи и ядоса. Всичките истории с А. и Тоби Кавана се случиха точно след като Андрю разбра, че тя излиза с друг. Всъщност тя дали въобще му се извини за това?

Спенсър започна да затваря цветните си маркери и да ги прибира в калъфчето им, като внимаваше да ги подрежда с капачетата нагоре. Точно когато прибра електриковосиния маркер, изведнъж всичко в нея започна да съска, сякаш тя беше миниатюрен вулкан, готов всеки момент да изригне.

— Вчера получих покана за участие в лятната програма на Йейл и майка ми я изхвърли, преди да успея да я погледна — изтърси тя. Не можеше да разкаже на Андрю за Иън или А., но се почувства добре, след като поне успя да каже нещо. — Каза ми, че за нищо на света от Йейл няма да ме приемат в тяхната лятна програма. Освен това… родителите ми подготвят благотворителното събиране на „Роузууд дей“ този уикенд, а майка ми дори не ми спомена за това. Обикновено й помагам при подготовката на подобни събития. После пък баба ми почина в понеделник и…

— Баба ти е починала? — очите на Андрю се разшириха. — Защо не каза нищо?

Спенсър примигна, изумена. Защо да казва точно на Андрю, че баба й е починала? Да не би да са приятели?

— Не знам. Както и да е. Оставила е завещание, в което не съм включена — продължи тя. — Първо си помислих, че е заради историята със „Златната орхидея“, но после сестра ми спомена за това, че в завещанието бил използва изразът „законни внуци“. В началото не й повярвах, но след това се замислих. В това има смисъл. Трябваше да се досетя.

— Я по-бавно — рече Андрю, поклащайки тава. — Нещо не разбирам. Трябваше да се досетиш… за какво?

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— Извинявай — произнесе меко тя. — Законни внуци означава, че някой от нас не е роден в семейството. Означава, че съм… осиновена.

Спенсър почука с нокти по голямото махагоново бюро в читалнята. Някой беше издълбал с ножче върху него. „Анджела е кучка“. Беше й много странно да произнесе на глас думите „аз съм осиновена“.

— Може да е за добро — продължи да размишлява на глас Спенсър, протягайки дългите си крака под масата. — Може би истинската ми майка се интересува от мен? Може би ще успея да се измъкна от Роузууд?

Андрю мълчеше. Спенсър го погледна, чудейки се дали не е казала нещо обидно. Най-накрая той се обърна и я погледна право в очите.

— Обичам те — обяви той.

Спенсър се ококори.

— Моля?

— Това е един уеб сайт — продължи Андрю, без да трепне. Столът му изскърца, когато се облегна назад. — Обичам те точка ком. Или може би беше слято „обичам те“, не съм съвсем сигурен. Сайтът помага на осиновени деца да се съберат с рождените си майки. По време на пътуването ми до Гърция се запознах с едно момиче, което ми разказа за него. Писа ми на следващия ден, за да ми каже, че се е получило. Щяла да се срещне с истинската си майка следващата седмица.

— О… — Спенсър се развълнува и се престори, че изпъва и без това идеално изгладената си пола. Разбира се, тя нито за миг не си беше помислила, че Андрю всъщност казва, че обича нея или нещо такова.