— Искаш ли да се регистрираш? — Той започна да прибира учебниците в раницата си. — Ако не си осиновена, те просто няма да намерят майка ти. Ако си… може и да го направят.

— Ами… — Главата на Спенсър се завъртя. — Добре. Защо не?

Андрю тръгна през библиотеката към залата с компютри. Спенсър го последва. Голямата читалня беше почти празна, имаше само няколко закъснели ученици, две момчета се въртяха около ксерокса и очевидно размишляваха кое да снимат, задниците или физиономиите си, както и няколко жени на средна възраст, които като че ли присъстваха на събрание на някакъв култ — всяка от тях носеше синя шапка. Стори й се че зърна някой, който се бързо се скри зад рафтовете с автобиографични книги, но когато отново погледна натам, не видя никого.

Залата с компютрите се намираше в предната част на библиотеката, обградена от всички страни с големи стъклени стени. Андрю седна пред една конзола, а Спенсър си придърпа стол до него. Той размърда мишката и мониторът светна.

— Добре. — Андрю започна да пише, след което завъртя екрана леко към Спенсър. — Виждаш ли?

„Събиране на семейства“ гласеше украсеният с цветенца розов надпис най-отгоре на страницата. В лявата страна на екрана имаше поредица от снимки и благодарствени писма от хора, вече използвали услугата. Спенсър се зачуди дали снимката на малката гръцка приятелка на Андрю я има тук — и дали е красива. Не че ревнуваше или нещо…

Тя кликна на линка, който гласеше „Регистрирай се тук“. Отвори се нова страница, на която имаше най-различни въпроси за нея, които сайтът по-късно щеше да използва, за да открие потенциалната майка на Спенсър.

Погледът на Спенсър пробяга по благодарствените писма. „Мислех си, че никога няма да намеря сина си! — пишеше някоя си Сейди, на четирийсет и девет години. — Вече сме заедно и сме най-добри приятели!“. Анджела, момиче на двайсет и четири години, възкликваше: „Винаги съм се питала коя е истинската ми майка. Сега вече я открих и двете смятаме да започнем заедно търговия с аксесоари!“. Спенсър знаеше, че светът въобще не е толкова невинен и наивен — нещата не се получаваха толкова лесно. Но същевременно не можеше да не се надява.

Тя преглътна тежко.

— А ако наистина се получи?

Андрю пъхна ръце в джобовете на униформеното си сако.

— Ами това ще е добре, нали?

Спенсър потърка брадичката си, пое си дълбоко въздух и започна да пише името си, номера на мобилния телефон и адреса на електронната си поща. Попълни всички празни полета с данни за това къде и кога е била родена, какви здравни проблеми е имала и кръвната си група. Когато стигна до въпроса „Моля, обяснете защо провеждате това търсене“, пръстите й се поколебаха над клавиатурата, в търсене на подходящия отговор. „Защото семейството ми ме мрази“ — искаше да напише тя. „Защото не означавам нищо за тях.“

Андрю надникна над рамото й. „От любопитство“, написа най-накрая Спенсър. След това си пое дълбоко дъх и натисна „ИЗПРАТИ“.

От малките тонколонки се разнесе „лит лит калинке шаренокрила“, а по екрана се понесе анимираната фигурка на един щъркел, който лети по света в търсене на майката на Спенсър.

Спенсър изпука с пръсти, вцепенена от това, което току-що беше направила. Когато се огледа, внезапно всичко наоколо й се стори непознато. Беше идвала в тази библиотека през целия си живот, но никога не беше забелязала, че маслените картини по стените на компютърната зала всъщност бяха гористи пейзажи. Или че на голямата табела, залепена на гърба на вратата, пишеше:

„ДО ПОСЕТИТЕЛИТЕ В БИБЛИОТЕКАТА: КОГАТО ПОЛЗВАТЕ ИНТЕРНЕТ, КАТЕГОРИЧНО СЕ ЗАБРАНЯВА ВЛИЗАНЕТО В МАЙ СПЕЙС И ФЕЙСБУК!“.

Тя никога не се беше заглеждала в дървения паркет с цвят на пясък, нито в огромните лампи с форма на петоъгълник, които величествено висяха от тавана на библиотеката.

Когато след това погледна към Андрю, той също й се стори непознат — в добрия смисъл. Спенсър се изчерви, чувствайки се уязвима.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Андрю се изправи и се облегна на касата на вратата. — Намаля ли ти стресът?

Тя кимна.

— Да, намаля.

— Добре. — Андрю се усмихна и погледна часовника си. — Трябва да вървя, но ще се видим утре в училище.

Спенсър го проследи с поглед как прекосява библиотеката, махва на госпожа Джеймисън, библиотекарката, и излиза през въртящата се врата. След това се върна на компютъра и влезе в електронната си поща. Сайтът за осиновени й беше изпратил писмо за добре дошла, в което заявяваше, че тя най-вероятно може да очаква резултати от търсенето както през следващите няколко дни, така и през следващите шест месеца. Тъкмо се накани да излезе и в кутията се появи ново писмо. Името на подателя представляваше комбинация от букви и цифри, а заглавието гласеше „Аз наблюдавам“.

По гърба й пробягаха тръпки. Тя отвори писмото и се взря в думите.

Мислех, че сме приятели, Спенс. Аз ти пращам мило съобщение, а ти звъниш на ченгетата… Какво да направя, за да ви затворя устата, момичета? Всъщност, по-добре не ме предизвиквайте!

А.

— О, Господи! — прошепна Спенсър.

Край нея се разнесе трополене. Тя се обърна вдървено. В компютърната зала нямаше никой. Лампата в задния двор на библиотеката светна, но върху блестящия бял сняг не се виждаше нито един отпечатък. В този миг Спенсър забеляза нещо от външната страна на един от прозорците — бързо изчезващото запотяване от нечий дъх.

Кръвта й се вледени. „Аз наблюдавам“. Само преди секунди пред прозореца беше имало някой… а тя въобще не го беше усетила.

16.

Особняците се привличат

На следващата сутрин Ариа тръгна да слиза по стълбите, като разтъркваше сънено очи. Миризмата на органичното кафе, което Ила беше купила от пазара — едно от малкото неща, за които плащаше луди пари, без да се оплаква, — я примами към кухнята. Ила вече беше тръгнала за работа, но Майк седеше край масата, надвесен над купа мюсли с плодове, и общуваше с приятелите си в Туитър по айфона си. Щом Ариа видя кой седи до него, тя изписка стреснато.

— Ох! — Ксавие я погледна разтревожено. — Здравей.

Беше облечен с обикновена бяла тениска и едно много познато карирано долнище на пижама. В първия момент Ариа помисли, че Байрън го е забравил, но след това осъзна, че това е пижамата на Ила. Старата любима чаша за кафе на Байрън стоеше на масата пред Ксавие, заедно с днешния брой на „Филаделфия инкуайърър“. Ариа целомъдрено притисна ръка към гърдите си. Въобще не й беше минало през ума, че ще трябва да си сложи сутиен, преди да слезе в кухнята за закуска.

Отвън се разнесе звукът на автомобилен клаксон. Столът на Майк изскърца гневно, когато той се изправи с капещо от брадичката му мляко.

— Това е Ноъл. — Той грабна огромната си чанта с екипа за лакрос и се обърна към Ксавие. — До довечера, нали?

— Там съм — отвърна Ксавие.

Ариа погледна към часовника си.

— Седем и половина е. — Училището започваше след час и Майк обикновено се мотаеше до последната минута.

— Искаме да заемем най-удобните места в „Стийм“, за да видим Хана Мерин и готината й доведена сестра. — Очите на Майк се ококориха. — Виждала ли си я тая Кейт? Не мога да си представя, че те двете живеят заедно! Понякога разговаряш с Хана — знаеш ли дали спят в едно легло?

Ариа го погледна вбесено.

— Наистина ли очакваш да ти отговоря?

Майк метна чантата си през рамо и тръгна бавно по коридора, плесвайки с ръка огромния тотем с жабешко лице, който Ила беше намерила в един турски магазин. Входната врата се затръшна тежко. Ариа чу как автомобилният двигател изръмжа… и после нищо.

Къщата беше влудяващо тиха. Единственото нещо, което Ариа чуваше, беше музиката, изпълнявана на индийска цитра, която Ила слушаше всяка сутрин преди работа — често я оставяше да свири по цял ден, твърдейки, че действа успокояващо на котката им Поло и на цветята.

— Искаш ли да ти дам част от вестника? — наруши мълчанието Ксавие.

Подаде й предната страница. На нея е големи букви пишеше „ИЪН ТОМАС СЕ КЪЛНЕ, ЧЕ ЩЕ ОТКРИЕ ИСТИНСКИЯ УБИЕЦ НА ДИЛОРЕНТИС ПРЕДИ УТРЕШНИЯ ПРОЦЕС“. Ариа потръпна.

— Няма нужда. — Тя бързо си наля кафе и тръгна обратно към стълбището.

— Чакай — викна Ксавие. Ариа се спря толкова рязко, че част от кафето й се разля по пода. — Съжалявам, ако снощи в ресторанта съм те накарал да се чувстваш неудобно — произнесе сериозно той. — Това е последното нещо, което бих искал да направя. Освен това смятах да си тръгна, преди да слезеш долу. Знам колко особено ще се почувстваш.

Ариа искаше да го попита дали има предвид, че ще е особено, защото знае, че тя се интересува от него, или защото се среща с нейната все още неразведена майка.

— Всичко е… наред. — Ариа остави чашата с кафе на масичката в коридора, върху която стоеше телефонът. Тя беше затрупана с рекламни материали от последните изложби на Ксавие — Ила сигурно се беше разровила из творбите му. След това поотпусна твърде късите сиви панталонки на пижамата си. Искаше й се да не беше обличала точно тези, които имаха огромен розов Пегас на задничето.

Тя се сети за съобщението на А., което беше получила предишната вечер в „Зайко байко“. Уайлдън беше обещал, че ще й се обади веднага, щом проследи източника на последния есемес от А. Надяваше се, че той ще я потърси още днес, за да може най-накрая да остави всичко зад гърба си.

Ариа обмисляше да покаже снимките си с Ксавие на Ила преди А. да успее да го направи. Опита се да си представи как ги обяснява. Работата е там, че аз си харесах Ксавие много преди да започнеш да излизаш с него, би могла да каже. Но вече не ме интересува! Така че ако някой ти изпрати съобщение или снимки, просто не им обръщай внимание, става ли?

Всъщност Уайлдън най-вероятно беше прав. Съобщението сигурно беше от някое глупаво хлапе. А и нямаше за какво да се сърди на Ксавие — той просто я беше скицирал, и то много добре. Това е. Дори Ила да види снимките, които А. беше изпратил на Ариа, Ксавие можеше да се намеси и да каже, че не е имало нищо. Той може би дори не е осъзнал посланието, което изпраща, когато е скицирал толкова подробно Ариа. Все пак Ксавие беше художник, а художниците не са от най-опитните в общуването същества на света. Ето Байрън, например: когато организираше коктейли за студентите си, той често се скриваше в спалнята и оставяше Ила да ги забавлява.

Ксавие се изправи и избърса брадичката си със салфетка.

— Какво ще кажеш да ти се реванширам? Отивам да се облека и после ще те закарам на училище.

Ариа отпусна рамене. Сутринта Ила беше отишла на работа с колата и предложението му определено звучеше по-добре от пътуването с училищния автобус, който беше пълен с ученици от началното училище, които не се уморяваха да си устройват състезания по надпърдяване.

— Добре — съгласи се тя. — Благодаря.

Двайсет минути по-късно Ариа се появи на входната врата, облечена в черното си букляно палто, което си беше купила в Париж. Колата на Ксавие, идеално реставрирано БМВ 2002 от края на шейсетте, я чакаше на алеята. Ариа се плъзна на предната седалка, възхищавайки се на лъскавия хромиран интериор.

— Ето така трябва да изглеждат старите автомобили. — Тя подсвирна, впечатлена. — Виждала ли си древната хонда на майка ми? Седалките й са плесенясали.

Ксавие се засмя.

— Когато бях малък, баща ми караше една такава. — Той даде на заден ход в алеята. — След като родителите ми се разведоха и той се премести в Орегон, колата ми липсваше повече от него.

Той погледна към Ариа съучастнически.

— Наистина разбирам колко особена е тази ситуация. Майка ми тръгна по срещи веднага, след като се разведе. Ненавиждах я за това.

Значи това е имал предвид. Ариа упорито се загледа в противоположната посока, към двама ученици от долните класове на общественото училище, които тромаво прескачаха започналите да се топят преспи на път към автобусната спирка. Последното нещо, което би искала да чуе, е поредната история от типа „и аз съм го преживял“. Шон Ейкърд, с който беше излизала известно време през есента, беше споделил колко трудно е преживял смъртта на майка си и повторния брак на баща си. А Езра се оплакваше, че когато техните се развели, той изпушил тонове марихуана. Иха, животът на всички е гаден! Това не правеше проблемите й по-лесни.