— Всичките гаджета на мама се опитваха да се сприятелят с мен — продължаваше Ксавие. — Всеки ми носеше спортни принадлежности — бейзболни ръкавици, баскетболни топки, един дори ми подари хокейна униформа, заедно с наколенките и всичко останало. Ако наистина си бяха направили труда да се поинтересуват от мен, щяха да разберат, че бих предпочел миксер. Или формички за печене на сладкиши. Или тиган за палачинки.

Ариа го погледна заинтригувано.

— Тиган за палачинки ли?

Ксавие се усмихна смутено.

— Много обичах да готвя. — Той натисна спирачките пред пешеходната пътека и изчака група деца да преминат. — Така се успокоявах. Много добър бях в приготвянето на целувки. Това беше преди да открия изкуството. Бях единственото момче в клуба по готварство в училище. Всъщност оттам идва и името ми в сайта за запознанства — Волфганг. В гимназията бях обсебен от Волфганг Пък. Той имаше един ресторант в Лос Анджелис, наречен „Спаго“ и веднъж отидох там от Сиатъл, където учех, с надеждата, че просто ще вляза вътре без резервация. — Той завъртя очи. — Накрая се озовах на обяд в „Арбис“.

Ариа го погледна, отбелязвайки сериозното му изражение. После избухна в смях.

— Направо е трябвало да се родиш момиче!

— Знам. — Ксавие наведе глава. — Не бях много популярен в гимназията. Никой не ме харесваше.

Ариа прокара пръсти през дългата си черна опашка.

— И аз не бях особено популярна.

— Ти? — Ксавие махна с ръка. — Не го вярвам.

— Така беше — тихо отвърна Ариа. — Никой не можеше да ме разбере.

Тя се облегна назад и потъна в мислите си. Ариа твърдо избягваше да си спомня за самотните години без приятели, преди да се съберат с Али, но когато предишния ден видя онази черно-бяла снимка — от деня, когато бяха обявили началото на „Капсулата на времето“, — тя отпуши цял поток от спомени.

Когато беше в четвърти клас, всеки от класа й в „Роузууд дей“ си беше намерил приятелче сред останалите. Но в пети нещата внезапно… се промениха. Буквално за една нощ се сформираха групички и вече всеки си знаеше мястото. Сякаш играеха на „заеми свободния стол“: когато музиката спря, всеки играч седна на най-близкия до него стол, а Ариа продължи да обикаля наоколо.

После се опита да си намери приятелки. Веднъж се облече в черно, обу кубинки „Док Мартенс“ и се смеси с хулиганите, които обичаха да отмъкват разни неща от магазините „Уауа“ и пушеха цигари, скрити зад пързалката с форма на дракон пред училището. Но тя нямаше нищо общо с тях. Те презираха четенето, ненавиждаха дори такива забавни неща като „Нарния“. Друг път извади скъпите си дрехи и се опита да се смеси с онези предвзети кокошки, които обожаваха „Хелоу Кити“7 и намираха момчетата за възмутително груби. Но не можа да ги изтърпи. Едно от тях плака цели три часа, защото по невнимание беше стъпило в междучасието върху една калинка. Нито една групичка не й допадаше, така че в края на краищата Ариа спря да опитва. Прекарваше много време сама, без да обръща внимание на останалите, в което беше много добра.

Всъщност останалите, без Али. Разбира се, Али беше типично роузуудско момиче, но нещо в нея очароваше Ариа. В деня, когато Али излезе от училище и обяви, че ще спечели „Капсулата на времето“, Ариа не се стърпя и набързо скицира красивото й лице със сърцевидна форма и зашеметяващата усмивка. Завиждаше й колко лесно се оправя с момчетата — дори с по-големите като Иън. Но онова, което Ариа харесваше най-много в Али, беше красивият й, чувствителен по-голям брат.

В деня, когато Джейсън се сопна на Иън и му каза да остави Али на мира, Ариа вече беше безумно и окончателно влюбена в него. От седмици през всяко междучасие тя се промъкваше в гимназиалната библиотека, за да го наблюдава как учи немски. Криеше се зад дърветата, които растяха около игрището, за да го гледа как се покланя театрално след всеки вкаран гол. Понякога отиваше в стаята, където бяха изложени годишниците, и ги разлистваше в търсене на каквато и да е информация за него. Това беше един от малкото мигове, когато беше доволна, че няма приятели. Можеше спокойно да въздиша по несподелената си любов, без да се налага да я обяснява на когото и да било.

Скоро след като беше обявено началото на „Капсулата на времето“, Ариа пъхна в раницата си Байръновата „Кланица пет“ с автограф от Вонегът — едно от нещата, които беше прочела за Джейсън в един стар годишник беше, че е голям почитател на писателя. Сърцето й тупкаше силно, докато го чакаше да излезе от часа по „Принципи на журналистическото писане“. Щом го зърна, тя бръкна в чантата си за книгата, с надеждата, че ще успее да му я покаже, когато минава край нея. Когато Джейсън разбереше, че Ариа също харесва Вонегът, може би щеше да осъзнае, че са другарчета по душа.

Но госпожа Уогнър, секретарката на директора, се появи в последната минута, и хвана Джейсън за ръката. Търсели го по телефона, важно било. „Някакво момиче“ — обясни госпожа Уогнър. Лицето на Джейсън потъмня. Той прелетя край Ариа, без дори да я погледне. Тя смутено прибра книгата обратно в чантата си. Момичето, което се обаждаше на Джейсън, сигурно беше на неговата възраст и зашеметяващо красиво, а Ариа беше просто някаква си странна шестокласничка. На следващия ден Ариа, Емили, Спенсър и Хана се озоваха едновременно в задния двор на Али. Очевидно всички имаха едно на ум: да откраднат парчето от знамето за „Капсулата на времето“. Всъщност Ариа не се интересуваше особено от него — просто търсеше нова възможност да види Джейсън. Тогава още не знаеше, че желанието й ще се изпълни.

Ксавие натисна спирачката на старото БМВ и рязко върна Ариа в действителността. Намираха се на паркинга пред „Роузууд дей“.

— Все още имам чувството, че хората не ме приемат — завърши Ариа, загледана във величествената тухлена сграда на училището. — Дори и сега.

— Може би защото си художничка — меко отвърна Ксавие. — Художниците винаги се чувстват неразбрани. Но точно това те прави специална.

Ариа прокара пръсти по чантата си, направена от кожа на як.

— Благодаря — отвърна тя, наистина поласкана от думите му. След това добави с усмивка: — Волфганг.

Ксавие трепна.

— До после. — Той й махна с ръка и потегли.

Ариа проследи с поглед как колата му излиза от паркинга и тръгва по пътя. Изведнъж чу нещо, което й прозвуча като хихикане, близко до ухото й. Обърна се рязко, опитвайки се да разбере откъде идва, но никой не гледаше към нея. Паркингът беше пълен с деца. Девън Арлис и Мейсън Байърс се опитваха да се избутат един друг в една кална локва. Скот Чин, фотографът на годишника, беше насочил обектива към изкривените клони на дърветата, а зад него, на хлъзгавия тротоар, стояха Джена Кавана и нейното куче водач. Тя държеше главата си вдигната, бледата й кожа блестеше, а тъмната й коса се беше разпиляла върху червеното й вълнено палто. Ако не беше бялото бастунче и кучето, Джена можеше да мине за типично роузуудско момиче.

Тя се спря само на няколко ярда от Ариа, сякаш се взираше в нея.

Ариа се обърна към нея.

— Здравей, Джена — произнесе тихо тя.

Джена вдигна глава — не я беше чула и със сигурност не я виждаше, — след което дръпна кучето за каишката и продължи напред по тротоара към училището.

Ариа усети как космите по ръцете й настръхват и я побиват студени тръпки от главата до петите. И въпреки че навън беше мразовито, тя беше повече от сигурна, че не времето е причината за това.

17.

Ох, популярността иска жертви

— Има нещо дебело в Кирстен Калън — прошепна Наоми в ухото на Хана. — Дали не са ръцете й?

— Определено — изсъска в отговор Хана. — Но така става, когато пиеш калорична бира на коледните партита. — Тя проследи с поглед Сиена Морган, красива второкурсничка, която мина край тях, метнала на рамо скъпата си чанта „Луи Вюитон“ с монограм. — Мацки, а знаете ли истината за чантата на Сиена? — Тя се обърна към тях и замълча, за да постигне по-драматичен ефект. — Купила си я е от аутлет!

Наоми притисна длан към устата си. Райли изплези език с отвращение. Кейт преметна косата си през рамо и бръкна в собствената си оригинална чанта „Вюитон“ за червило.

— Чувам, че нещата, които се продават в аутлетите, са фалшиви — промърмори тя.

Беше четвъртък сутринта, преди училище, и Хана седеше заедно с Кейт, Наоми и Райли на най-хубавата маса в „Стийм“. През тонколоните се разнесе класическа музика, което означаваше, че е време да тръгват към класните си стаи. Хана и Кейт се изправиха и се хванаха за ръце, а Наоми и Райли тръгнаха след тях. Процесията от четирите момичета пое напред, следвана от малък антураж от момчета. Кестенявата коса на Хана сияеше. Наоми изглеждаше изключително модерна с тревистозелените си боти. Обикновено плоскогърдата Райли днес изглеждаше доста закръглена, благодарение на сутиена „Уондърбра“, който я бяха накарали да купи предишния ден в мола „Кинг Джеймс“. Хана отдавна не си беше прекарвала толкова приятно по време на пазаруване. Нищо чудно, че малката групичка второкурснички край гишето за изгубени и намерени вещи ги гледаше завистливо. Нищо чудно, че Ноъл Кан, Майк Монтгомъри, Джеймс Фрийд и останалите от отбора по лакрос ги бяха гледали влюбено от масата си в дъното на кафенето. Бяха минали само няколко часа откакто Хана се беше извинила на Наоми и Райли, но вече всички в училище разбираха, че те са хората, на които трябва да се завижда, които трябва да се познават. Усещането беше адски приятно.

Внезапно Хана усети как някой я хваща за ръката.

— Имаш ли минутка?

Спенсър се беше подала между шкафчетата. Мръсно русата й коса беше опъната назад и очите й се стрелкаха наляво и надясно. Сякаш малкото механично ключе на гърба й беше твърде пренавито.

— Ами заета съм — отвърна Хана, опитвайки се да я подмине.

Но Спенсър я придърпа в нишата на фонтанчето. Кейт погледна през рамо и изненадано повдигна вежди, но Хана й махна да върви. После се обърна към старата си приятелка.

— Господи, сега пък какво? — сопна й се тя.

— Снощи получих ново съобщение. — Спенсър тикна сайдкика си под носа на Хана. — Виж.

Хана мълчаливо прочете есемеса. Мислех си, че сме приятелки, Спенс! Ала-бала.

— И какво? — тросна й се тя.

— По това време бях в библиотеката. А когато се обърнах, видях че прозорецът е замъглен. От нечий дъх. Кълна се в Бога, това е Иън! Той ни следи!

Хана подсмръкна. Може би сега беше подходящият момент да спомене за своето съобщение от А., което беше получила предишния ден, но това означаваше да признае, че съобщенията са нещо, от което трябва да се страхуват.

— Уайлдън каза, че явно става въпрос имитатор — прошепна тя. — Не е Иън.

— Трябва да е той! — извика толкова силно Спенсър, че група по-малки момичета, облечени в зимните униформи на мажоретки, ги погледнаха изплашено. — Пуснаха го от затвора. Той не иска да свидетелстваме срещу него, затова е решил да ни изплаши. В това има смисъл, нали?

— Иън е под домашен арест — напомни й Хана. — Сигурно е някое смотано хлапе от Роузууд, което те е видяло по новините, решило е, че си готина и мисли, че по този начин ще успее да привлече вниманието ти. И знаеш ли какво? Наистина е успял. Спечелил е. Най-доброто, което можеш да направиш, е просто да не му обръщаш внимание.

— Ариа също е получила ново съобщение. — Спенсър подаде глава навън и огледа коридора, сякаш Ариа щеше изведнъж да се появи като по чудо отнякъде. — Споменала ли ти е нещо? Знаеш ли дали Емили е получавала?

— Защо не занимаеш Уайлдън с това? — отвърна бързо Хана и отстъпи назад.

— Смяташ ли, че трябва? — Спенсър замислено опря пръст на брадичката си. — В съобщението пише, че трябва да си мълча.

Хана изсумтя.

— Толкова си смотана — промърмори тя. — Това е фалшивият А.

След тези думи тя сви пренебрежително рамене и си тръгна. Спенсър изписка невярващо, но Хана въобще не й обърна внимание. Нямаше да позволи на Имитатора А. да я манипулира — вече нямаше да бъде така уплашена, нямаше да е страхливото малко момиче от преди няколко месеца. Животът й вече беше различен.