Колкото и да й се искаше да разкаже на семейството си за Айзък — по ирония на съдбата той беше идеалното момче, което да представи на родителите си, — тя се притесняваше. Ами ако не й повярват? Ако се разсмеят? Ами ако се ядосат? Беше им причинила доста тревоги миналата есен. А сега отново харесваше момче, просто ей така? А и бележката от А. я накара да се замисли. Тя нямаше представа колко консервативен е Айзък и как ще реагира на тайните от миналото й. Ами ако това го накара да се чувства неудобно и повече никога не й проговори?

Емили тресна вратата на шкафчето си, завъртя ключалката и грабна брезентовата си чанта.

— Успех — пропя безгрижно Карълайн, докато Емили излизаше от съблекалнята. — Вярвам, че тя ще те хареса. — Емили примигна, но не я поправи.

„Чайна роуз“ се намираше на няколко мили надолу по магистрала 30, приятна малка самотна сграда, в близост до съборената каменна структура, която някога беше фонтан. За да стигне дотам, Емили трябваше да прекоси паркинга на магазина за прежди „Кинко“ и пазара на амишите, където се продаваше домашно ябълково масло и картини на селскостопански животни в рамка от лакирано дърво. Когато излезе от колата, паркингът й се стори мистериозно тих. Твърде тих? Усети как косъмчетата на врата й се изправят. Всъщност Емили така и не се обади на Ариа онази вечер, за да обсъдят Новия А. Честно казано, Емили се страхуваше да говори с когото и да било за това и реши, че ако не мисли за него, може би той просто ще изчезне. Ариа също не се беше обадила. Емили се зачуди дали някогашната й приятелка не се опитва също да блокира мислите за него.

Боулинг залата на Роузууд също се намираше в бизнес комплекса, въпреки че вече беше затворена и бе в процес на превръщане в поредното заведение за бързо хранене.

Емили, Али и останалите момичета често ходеха да играят боулинг всяка петъчна вечер в шести клас, след като станаха приятелки. В началото Емили го намираше за странно. Тя си мислеше, че ще се мотаят в мола „Крал Джеймс“, където Али и старите й дружки обичаха да се шляят през уикендите. Но Али каза, че иска да си почине от „Крал Джеймс“ — и от всички останали в „Роузууд дей“. „Новите приятели имат нужда да поостанат насаме, не мислите ли? — ги беше попитала тя. — Никой от училище няма да ни намери тук“.

Точно в тази боулинг зала Емили беше задала на Али единствения си въпрос, свързан с „Капсулата на времето“ — и стряскащите думи, които Иън й беше казал онзи ден. Мотаеха се по алеите, пиеха безалкохолни от бара и се опитваха да свалят колкото се може повече кегли, като хвърляха гюллето между краката си. Емили се чувстваше по-смела онази вечер, по-склонна да се рови в миналото, което толкова усилено се опитваха да забравят. Когато дойде редът на Спенсър да хвърля, Хана и Ариа хукнаха към автомата за вафли. Тогава Емили се обърна към Али, която беше заета да рисува ухилени личица в белите полета на картата за отбелязване на резултата.

— Спомняш ли си как брат ти и Иън Томас се скараха в деня, когато обявиха началото на „Капсулата на времето“? — попита сякаш между другото Емили, като че не беше мислила само за това от седмици.

Али остави на масата изгризания молив и погледна Емили. Остана така повече от минута. После се наведе и завърза отново и без това здраво стегнатите връзки на обувките си.

— Джейсън е ненормален — промърмори тя. — Скъсах го от подигравки, докато ме караше към дома.

Само че Джейсън не я беше откарал вкъщи онзи ден — беше отпрашил нанякъде с една черна кола, а Али и приятелките й се бяха запътили към гората.

— Значи караницата им не те е разстроила?

Али я погледна и се усмихна.

— Спокойно, Убиец! Мога да се грижа за себе си! — Това беше първият път, когато Али я нарече Убиец — имайки предвид личния й пазач питбул — и прякорът така си и остана.

Сега, като се замисли, Емили се зачуди дали Али не се беше срещнала с Иън същия ден, и дали не бе прикрила този факт с лъжата си, че Джейсън я е откарал вкъщи. Тя тръсна глава, отпъждайки всички мисли за Али от главата си, затръшна вратата на волвото, сложи ключовете в джоба си и тръгна по тясната тухлена пътека към входа на „Чайна роуз“. Вътрешността на ресторанта беше декорирана така, че да наподобява колиба със сламен покрив — таванът беше покрит с бамбукови рогозки, а до стената стоеше един огромен аквариум, пълен с охранени блестящи златни рибки. Емили премина край бара, откъдето се вземаше храната за вкъщи, и миризмата на джинджифил и зелен лук погъделичка носа й. Група готвачи сновяха напред-назад около огромните дълбоки тигани в откритата кухня. За щастие не забеляза никой от „Роузууд дей“.

Айзък й махна с ръка от една маса в дъното на залата. Емили му махна в отговор, чудейки се дали нервността й може да се прочете по лицето й. Тя тръгна колебливо към него, като внимаваше да не се блъсне в разположените нагъсто маси.

— Здрасти — каза Айзък. Той носеше тъмносиня риза със столче яка, която подчертаваше цвета на очите му. Беше отметнал косата си назад, разкривайки изсечените си скули.

— Здравей — отвърна Емили. Докато сядаше, тя се усмихваше напрегнато.

— Благодаря ти, че дойде — произнесе Айзък тържествено.

— Моля. — Емили се опитваше да звучи свенливо и скромно.

— Липсваше ми — додаде той.

— О! — изписука Емили, без да има представа какво да му отговори. Тя отпи от чашата с вода, за да си спести думите.

Появи се сервитьорката, която им даде менюта и кърпи за ръцете. Емили разположи кърпата върху китките си, опитвайки се да се успокои. Усещането за влажна топлина върху кожата й напомни за есента, когато двете е Мая ходеха да плуват в потока Марвин. Водата се беше нагряла от обедното слънце и усещането беше като в гореща вана.

Изтракването на тиган в кухнята откъсна Емили от мислите й. Откъде, за Бога, се сети за Мая? Айзък я гледаше с любопитство, сякаш знаеше за какво си мисли. Това я накара да се изчерви още повече.

Тя наведе поглед към подложките на масата, върху които беше изрисуван китайският зодиак, опитвайки се да разкара Мая от главата си. Покрай ръбовете на подложките бяха изрисувани и обикновените зодии.

— Ти коя зодия си? — изведнъж рече тя.

— Дева — веднага отговори Айзък. — Щедри, свенливи и перфекционисти. Ти коя си?

— Телец.

— Значи си пасваме — усмихна й се леко Айзък.

Емили го погледна изненадано.

— Интересуваш ли се от астрология?

— Леля ми е много запалена — обясни той, забърсвайки дланите си с горещата кърпа. — Идва вкъщи много често и няколко пъти в годината ми прави хороскоп. Знам всичко за лунния и слънчевия ми знак още откакто бях на шест. Ако искаш, и на теб може да направи хороскоп.

Емили се усмихна развълнувано.

— С удоволствие!

— А знаеш ли, че всъщност ние не сме точно астрологичните знаци, които си мислим, че сме? — Айзък отпи глътка от зеления си чай. — Гледах едно предаване по научния канал. Хората са създали зодиака преди хиляди години, но досега Земята постепенно е изместила оста си. Съзвездията от зодиака и месеците, през които се появяват в небето, вече не са синхронизирани с един определен зодиакален знак. Не можах да схвана цялата логика, но технически ти не си телец. Ти си овен.

Мислите на Емили се объркаха. Овен? Това не беше възможно. Целият й живот беше построен така, че да отговаря точно на телеца, като се започне с цветовете на дрехите, които носи, и се стигне до това кой е най-подходящият стил на плуване. Али обичаше да се подиграва, че зависимите, упорити телци винаги имат най-отегчителните хороскопи, но Емили харесваше зодията си. Единственото, което знаеше за овните, беше, че са нетърпеливи, искат да са в центъра на вниманието и понякога са кучки. Спенсър беше овен. Али също. Или всъщност са били риби?

Айзък се наведе напред, отмествайки встрани ръката, с която държеше менюто.

— А аз съм лъв. И пак си пасваме. — Той остави менюто на масата. — Така, след като разнищихме астрологичната ни съвместимост, какво още трябва да знам за теб?

В главата на Емили се обади един тъничък гласец, който заяви, че има много неща, които Айзък трябва да знае, но тя просто сви рамене.

— Защо не ми кажеш първо ти?

— Добре… — Айзък отпи глътка вода, размишлявайки. — Амиии, освен на китара свиря и на пиано. От тригодишна възраст ходя на уроци.

— Леле! — Емили се ококори. — Аз също ходех на уроци, но ги намирах за много скучни. Нашите винаги ми се караха, защото не се упражнявах.

Айзък се усмихна.

— Нашите също ме караха да се упражнявам. Е… какво още. Баща ми притежава кетъринг компания. И тъй като съм добро момче и негов син, съответно евтина работна ръка, поработвам доста за него.

Емили се ухили.

— Значи можеш да готвиш?

Айзък поклати глава.

— Не, безнадежден случай съм — дори препечена филийка не мога да докарам. Мога само да сервирам. Другата седмица ще бъда на благотворително събиране в някаква опожарена рехабилитационна клиника. Там е имало и болница за пластична хирургия, но да се надяваме, че няма да се събират пари и за това. — Той направи пренебрежителна физиономия.

Емили ококори очи. Наблизо имаше само една опожарена рехабилитационна клиника, включваща пластична хирургия.

— За „Уилиам Атлантик“ ли става въпрос?

Айзък кимна и се усмихна въпросително.

Емили отвърна поглед и се втренчи безизразно в големия бронзов гонг до входа. Някакво малко момче с два липсващи предни зъба се опитваше отчаяно да го срита, докато баща му го дърпаше назад. „Уилиам Атлантик“ — или „Бил Бийч“, както я наричаха доста хора — беше мястото, където Джена Кавана лекуваше изгарянията си, след като Али случайно я ослепи с фойерверк. Или може би Али го беше направила нарочно… Емили вече не знаеше кое е истина. Мона Вандерваал също беше лекувала там изгарянията си, които беше получила същата онази нощ.

Айзък се намръщи.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

Емили сви рамене.

— Аз, ъъъ, познавам момчето, чийто баща е основал изгорялата клиника.

— Познаваш сина на Дейвид Ейкърд?

— Той учи в моето училище.

Айзък кимна.

— Вярно. „Роузууд дей“.

— Уча там със стипендия — бързо каза Емили. Последното нещо, което искаше той да си мисли за нея беше, че тя е едно от привилегированите, разглезени богаташки деца.

— Сигурно си много умна — забеляза Айзък.

Емили наведе глава.

— Не.

Край тях мина сервитьорката, която балансираше няколко чинии с „пилешкото на генерал Тсо“.

— Баща ми е поел и кетъринга на благотворителното събиране на „Роузууд дей“ в събота. В някакво имение с десет спални.

— Така ли? — Стомахът на Емили се преобърна. Очевидно Айзък говореше за събитието, което щеше да се проведе в къщата на Спенсър — тази сутрин бяха обявили провеждането му. Почти всички родители присъстваха на благотворителните събития, които се посещаваха и от много ученици, тъй като никой не можеше да пропусне възможността да покаже новите си тоалети и да отмъкне някоя чаша шампанско, докато родителите му не гледат.

— Ще се видим ли там? — Лицето на Айзък грейна.

Емили притисна зъбците на вилицата към дланта си. Ако отидеше, хората със сигурност щяха да задават въпроси защо са заедно. Но ако не отидеше и Айзък започнеше да разпитва за нея, някой можеше да му каже истината. Някой като Ноъл Кан или Майк Монтгомъри, или дори Бен, бившето й гадже. Може би новият А. също щеше да е там.

— Ами сигурно ще се видим — най-накрая реши тя.

— Страхотно — усмихна се Айзък. — Аз ще бъда облечен в сервитьорски смокинг.

Емили се изчерви.

— Може пък лично да ме обслужваш — реши да пофлиртува тя.

— Съгласен — отвърна Айзък. Той стисна ръката й и сърцето й подскочи.

Внезапно Айзък погледна над главата й и се усмихна на някой зад гърба й. Когато Емили се обърна, сърцето й падна в петите. Тя примигна няколко пъти с надеждата, че момичето, което стоеше там, е просто мираж.