Андрю вирна глава.

— Да не би да говориш за… „Златната орхидея“? Може вашите да са разстроени, но със сигурност не те мразят!

Спенсър потисна едно ридание и усети как нещо твърдо и тежко засяда в гърдите й.

— Те знаеха, че съм преписала есето за „Златната орхидея“ — избъбри тя, неспособна да го задържа повече. — Но ми казаха да не признавам. За тях щеше да е много по-лесно да излъжа и да нося вината до края на живота си, отколкото да ги направя да изглеждат като идиоти.

Коженият диван изскърца, когато Андрю ужасен се отпусна назад. Погледът му остана вперен в Спенсър няколко дълги минути.

— Шегуваш се.

Спенсър поклати глава. Почувства се така, сякаш ги е предала. Родителите й не й бяха забранили да казва на някого за това, че са знаели за измамата, но сигурно си мислеха, че ще си мълчи за това.

— И всъщност ти сама реши да си признаеш, че си преписала есето, въпреки тяхната забрана? — попита Андрю. Спенсър кимна. — Боже. — Той прокара ръка през косата си. — Правилно си постъпила, Спенсър. Надявам се, че го разбираш.

Спенсър се разплака — сякаш невидима ръка беше развъртяла кранчето в главата й.

— Бях толкова уплашена — избъбри тя. — Въобще не разбирах икономиката. Мислех си, че няма никакво значение дали ще открадна някакво си есе от Мелиса. Мислех си, че никой няма да разбере. Просто исках да получа шестица. — Гласът й секна и тя зарови лице в ръцете си.

— Няма нищо. — Андрю колебливо я потупа по гърба. — Успокой се.

Но Спенсър продължаваше да плаче. Тя се наведе напред, сълзите се стичаха по носа й, очите й подпухнаха, гърлото й се стегна, а тежестта в гърдите не я напускаше. Всичко й изглеждаше толкова безрадостно. Академичният й живот беше съсипан. Заради нея убиецът на Али се беше измъкнал. Семейството й я беше обезнаследило. Иън беше прав — тя наистина живееше жалък живот.

— Ш-ш-шт — прошепна Андрю, потривайки леко гърба й. — Нищо лошо не си направила. Всичко е наред.

Внезапно от малката сребриста чантичка на Спенсър, която лежеше върху масата, се разнесе звук. Спенсър вдигна глава. Беше телефонът й.

Тя примигна с насълзените си клепачи. Иън?

Погледна към прозореца. В задния им двор се виждаше само една жълтеникава лампа, която осветяваше голямата веранда. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Тя се напрегна в опит да чуе дали някой не се промъква в храстите под прозореца й, но нямаше нищо.

Телефонът иззвъня още веднъж. Андрю махна ръката си от гърба й.

— Няма ли да погледнеш кой звъни?

Спенсър облиза устни замислено. После бавно протегна ръка към чантата си. Тя трепереше толкова силно, че й беше трудно да отвори малката метална закопчалка.

Нямаше нов есемес, а имейл. Пред очите й изплува адресът на подателя. Обичам те. И заглавието на писмото: Имате подходящ кандидат.

— О, Боже! — Спенсър тикна телефона си под носа на Андрю. В хаоса на изминалата седмица почти беше забравила за уеб сайта. — Виж!

Андрю рязко си пое дъх. Спенсър отвори писмото и двамата се втренчиха в екрана. „С удоволствие ви съобщаваме, че в нашата база данни има човек, който отговаря на вашите условия — пишеше там. — В момента се свързваме с нея и тя ще ви се обади след няколко дни. Благодарим ви, от екипа на Обичам те“.

Спенсър прегледа бързо остатъка от съобщението, но вътре нямаше кой знае колко допълнителна информация. От сайта не разкриваха името на жената, нито с какво се занимаваше или къде живееше.

Спенсър пусна своя сайдкик в скута си, главата й пулсираше.

— Това… наистина ли се случва?

Андрю хвана ръцете й.

— Може би.

Устата на Спенсър постепенно се разшири в усмивка, а сълзите й продължаваха да се стичат по лицето й.

— О, Господи! — извика тя. — О, Господи! — Тя протегна ръце, прегърна Андрю и го притисна към себе си. — Благодаря ти!

— За какво? — Той изглеждаше объркан.

— Не знам! — отвърна замаяно Спенсър. — За всичко!

После го пусна и двамата се усмихнаха един на друг. Тогава, внимателно и нежно, Андрю протегна ръка и я хвана за китката. Спенсър замръзна. Шумът от партито сякаш се изгуби, всичко в стаята изглеждаше уютно и интимно. Изминаха няколко дълги, бавни секунди, отчитани единствено от примигващите точки на цифровия часовник на дивиди плейъра.

Андрю бавно се наведе напред и допря устните си до нейните. Имаше вкус на ментов освежител за уста, а устните му бяха меки. Изведнъж всичко й се стори… естествено. Той я целуна продължително, привличайки я към себе си. Къде, за Бога, Андрю Кембъл се беше научил да се целува така?

Цялата работа продължи най-много няколко секунди. Когато Андрю се отдръпна от нея, Спенсър беше твърде шокирана, за да каже каквото й да било. Зачуди се дали вкусът й е бил на солени сълзи. А и лицето й сигурно изглеждаше ужасно, цялото подпухнало и червено от плача.

— Съжалявам — каза бързо Андрю и лицето му пребледня. — Не трябваше да го правя. Но ти изглеждаш толкова хубава тази вечер, а и толкова се зарадвах заради теб и…

Спенсър примигна няколко пъти, с надеждата омаята да освободи мислите й.

— Не се извинявай — каза най-накрая тя. — Но… Но не съм убедена, че съм го заслужила. — Тя подсмръкна. — Държах се толкова лошо с теб. На бала, например. Както и във всеки час, който карахме заедно. Бях абсолютна кучка. — Тя поклати глава и по бузата й се търкулна сълза. — Би трябвало да ме мразиш.

Андрю хвана кутрето й със своето.

— Наистина ти се ядосах заради бала, но това е само защото те харесвах. А относно останалото… ние просто се състезавахме. — Той мушна с пръст голото коляно на Спенсър. — Харесва ми, че си толкова амбициозна… упорита… и умна. Не бих искал нищо от това да се промени.

Спенсър започна да се смее, но скоро смехът й отново премина в хълцане. Защо плачеше, когато някой се държеше толкова мило с нея? Тя отново погледна към телефона си и затвори екрана му.

— Значи ще продължаваш да ме харесваш дори и да не съм истинска Хейстингс?

Андрю изсумтя.

— Не ми пука каква е фамилията ти. Освен това дори Коко Шанел е дошла от никъде. Била е сираче. А виж какво е постигнала.

Устата на Спенсър се изкриви в усмивка.

— Лъжец. — Откъде пристрастеният към четенето на книги Андрю ще знае нещо за дизайнерите на висша мода?

— Вярно е! — разпалено кимна Андрю. — Провери!

Спенсър изпиваше с поглед слабото, ъгловато лице на Андрю, порасналата му коса с цвят на зряла пшеница, която се къдреше покрай ушите му. През цялото време той е бил пред очите й, седял е до нея в час, бързал е да реши задачата на черната дъска преди нея, състезавал се е срещу нея за поста президент на класа и лидер на клуб „Модел на обединените нации“ — и тя никога не е забелязала колко е сладък. Спенсър отново се разтопи в ръцете му, мечтаейки да остане така цяла нощ.

Когато намести глава върху рамото на Андрю, погледът й отново попадна върху снимката на Али, облегната на Айфеловата кула. Изведнъж фотографията й се стори съвсем различна. Въпреки че устата на Али беше широко отворена за смях, в очите й се криеше обезпокоен, тревожен поглед. Сякаш се опитваше да изкрещи нещо на фотографа, да му изпрати някакво послание. Помогни ми, казваше блясъкът в очите й. Моля те.

Спенсър отново се сети за своя сън. Тя стоеше до Али точно край тази същата велосипедна рампа. По-младата Али се обърна към нея със същото ранимо изражение на лицето. И двете Али искаха Спенсър да намери нещо. Може би нещо, което беше съвсем близо.

„Не трябваше да го изхвърляш, Спенсър — извикаха двете в един глас. — Всичко, от което се нуждаеше, беше вътре. Всички отговори. От теб зависи, Спенсър. Ще трябва да го поправиш“.

Но какво беше изхвърляла напоследък? Как би могла да го оправи?

Внезапно Спенсър се изтръгна от ръцете на Андрю.

— Торбичката за отпадъци!

— Какво? — Андрю изглеждаше объркан.

Спенсър погледна към задния прозорец. Миналата събота психоложката ги беше накарала да заровят всичките боклуци на Али — всъщност да ги изхвърлят. Това ли имаха предвид двете Али от съня? Възможно ли е там да беше останало нещо, което да е ключът към разгадаването на всичко?

— О, Господи! — прошепна Спенсър и се надигна, олюлявайки се.

— Какво? — попита отново Андрю и също се изправи. — Какво има?

Спенсър го погледна, след това отново обърна глава към прозореца и впери поглед в хамбара, край който бяха заровили торбата с вещите на Али. Вероятността беше малка, но тя трябваше все пак да се увери.

— Кажи на полицай Уайлдън да ме потърси, ако не се върна до десет минути — рече бързо тя и изтича навън, оставяйки след себе си един много объркан Андрю.

27.

Кралица Хана Мерин

Когато Хана и Лукас стигнаха до дома на семейство Хейстингс, голямата приемна вече беше пълна с народ. Струнният квартет тъкмо бе приключил с изпълнението си и една джаз група заемаше мястото му. Сервитьорките разнасяха аперитиви, а барманите разливаха уиски, G&T и червено вино в големи чаши. Хана усещаше алкохола в дъха на почти всеки, който минаваше край нея. Изглежда бяха ужасени от случката с Иън. Преди изчезването на Али най-страшното престъпление, на което бяха ставали свидетели, беше когато един от съседите им беше тихомълком привикан на разпит от данъчните.

Лукас свали капачката от обектива на своя „Олимпус SLR“ — той отговаряше за фотографската част при отразяването на събитието в училищния вестник.

— Искаш ли да ти донеса питие?

— Още не — отвърна Хана, мислейки си за всички калории, които се съдържаха в алкохола. Тя нервно прокара пръсти по яркочервената си парти рокля от шифон и коприна, творение на Катрин Маландрино. Предишната седмица копринената лента около кръста й прилепваше идеално, а сега съвсем лекичко я стягаше. Тя се беше покрила цял ден, опитвайки се да не обръща внимание на непрекъснатите обаждания и есемеси от Кейт, Наоми и Райли, и поканата за събирането в дома на Наоми преди партито, за да се наконтят заедно. Най-накрая не издържа и се обади, за да им каже, че е твърде разстроена от бягството на Иън, за да се конти.

— Здравейте, деца. — Госпожа Хейстингс се спусна към тях, очевидно раздразнена от това, че ги вижда в стаята. — Младите са се събрали в библиотеката. Оттук.

Тя започна да ги побутва към библиотеката, сякаш бяха някакви досадни вещи, които трябва да бъдат натикани в дрешника. Хана хвърли безпомощен поглед към Лукас. Все още не беше готова да се изправи срещу Кейт.

— Не трябва ли да направиш снимки и на възрастните? — отчаяно изписука тя.

— За това си имаме светски фотографи — сопна й се госпожа Хейстингс. — Вие снимайте само приятелите си.

В момента, в който госпожа Хейстингс отвори големите двойни врати към библиотеката, някой извика: „Мамка му“. В стаята настана суматоха и шушукане, след което всички устремиха очи към майката на Спенсър с широки усмивки на лицата и изражения, които казваха: „Аз не пия“. Едно момиче от квакерското училище тихомълком се изсули от скута на Ноъл Кан. Майк Монтгомъри се опита да скрие чашата с вино зад гърба си. Шон Ейкърд — който най-вероятно наистина не пиеше — разговаряше с Джема Кърън. Кейт, Наоми и Райли се бяха скупчили в ъгъла. Кейт беше облякла бяла рокля без презрамки; Наоми носеше шарена рокля с връзки за врата, която й стигаше до коленете; а Райли се кипреше в зелената „Фоули и Корина“, която Хана й беше избрала от „Тийн воуг“.

Госпожа Хейстингс затвори вратата и всички отново наизвадиха бутилките и чашите с вино и шампанско. Кейт, Наоми и Райли още не я бяха забелязали, но скоро щяха да я зърнат.

„Моментът почти настъпи! — беше казала през смях Кейт. — Чакам го с нетърпение!“.