Вратата на библиотеката се отвори и една позната фигура излетя навън. Майк беше облечен с тъмносив костюм, разкопчана риза с черни и лилави райета и лачени обувки. Едно дребничко, бледо момиче вървеше след него. Двамата стигнаха до Ариа и се спряха.

— Ето те и теб — изломоти Майк. — Исках да те запозная със Савана.

— А, здрасти. — Ариа протегна ръка на Савана, шокирана, че Майк наистина я запознава с приятелката си. — Аз съм Ариа. Сестрата на Майк.

— Приятно ми е да се запознаем. — Усмивката на Савана беше широка и мила. Дългата й къдрава коса с цвят на шоколад падаше по гърба й, а розовите й бузи просто плачеха да бъдат пощипнати. Беше облечена в красива черна прилепнала рокля, а малката й червена чантичка нямаше лого.

Тя изглеждаше… нормално. Ариа нямаше да се изненада толкова, ако Майк се беше появил с някой тюлен от зоопарка във Филаделфия. Дори и с исландски кон, като стана въпрос.

Савана докосна рамото на Майк.

— Отивам да взема нещо за хапване, става ли? Скаридите изглеждат страхотно.

— Добре — отвърна Майк и се усмихна като истинско човешко същество. Когато Савана се отдалечи, Ариа подсвирна тихо и скръсти ръце на гърдите си.

— Я виж ти, Майки! — похвали го тя. — Изглежда много мила!

Майк сви рамене.

— Мисля да я задържа, докато любимата ми стриптийзьорка не се върне в града. — Той се изсмя похотливо, но Ариа усети, че не го прави от сърце. Той не сваляше очи от Савана, докато тя отмъкваше няколко хапки от подноса на минаващата покрай нея сервитьорка.

Тогава Майк забеляза някой в другия край на стаята. Той смушка Ариа.

— Хей, Ксавие е тук!

Стомахът на Ариа нервно се сви. Тя се изправи на пръсти, за да погледне над тълпата. И наистина, Ксавие стоеше край бара, облечен с елегантен черен костюм.

— Ила е на работа тази вечер — промърмори подозрително тя. — Какво прави той тук?

Майк се изсмя.

— Може би защото това е благотворителна сбирка на нашето_ училище_? Защото наистина харесва мама и иска да ни подкрепи? Защото му споменах за събирането и той прояви интерес към него? — Той постави ръце на кръста си и се втренчи в Ариа. — Какъв ти е проблемът? Защо го мразиш толкова?

Ариа преглътна тежко.

— Не го мразя.

— Тогава иди да поговориш с него — изсъска Майк през зъби. — Извини му се за онова, което си му сторила. — Той нежно я смушка в гърба. Тя го погледна раздразнено — защо Майк автоматично приемаше, че тя е направила нещо? — но вече беше твърде късно. Ксавие ги беше видял. Той се отдръпна от бара и тръгна към тях. Ариа заби нокти в дланите си.

— Ще ви оставя насаме, за да можете да се целувате и да се натискате на спокойствие — рече Майк и тръгна към Савана. Ариа остана озадачена и смутена от избора му на думи. Тя погледна към Ксавие, който се приближаваше все повече и повече, докато най-накрая не застана до нея. Кафявите му очи изглеждаха почти черни на фона на тъмносивия му костюм. На лицето му беше изписано странно, смутено изражение.

— Здрасти — каза й той, играейки си с перлените си ръкавели. — Добре изглеждаш.

— Благодаря — отвърна Ариа, махайки невидим конец, залепнал на роклята й. Внезапно тя се почувства толкова официална и смешна с косата си, направена на глупав френски кок, и дългия шал от изкуствена ангора на майка й, който беше увила около раменете си.

Не можеше да стои там и да се държи учтиво с него. Не и сега.

— Трябва да… — избъбри тя, след което се врътна и хукна по стълбите към втория етаж. Спалнята на Спенсър беше първата врата вляво. Тя беше отворена и слава Богу, вътре нямаше никой.

Ариа се шмугна в стаята и си пое дълбоко дъх. Бяха минали поне три години от последния път, когато беше влизала тук, но като че ли Спенсър не беше променила нищо. Стаята ухаеше на свежи цветя, поставени във вази из цялата стая. Античното махагоново огледало все още стоеше на стената, а четирите големи кресла, които се разгъваха в легла и вършеха идеална работа при гостуванията им с преспиване, бяха подредени в малък интимен кръг около тисовата масичка за кафе. Театралните червени плюшени завеси ограждаха големия прозорец, който предлагаше изглед към старата спалня на Али. Спенсър злорадстваше, че двете с Али могат тайно да си общуват нощем, като си святкат с фенерчета.

Ариа продължи да разглежда стаята. По стените й висяха все същите безвкусни картини фотографии в рамки, а в рамката на голямото антично огледало беше подпъхната все същата снимка на тях петте. Ариа се приближи към нея, изпълнена с копнеж. На снимката Ариа, Али, Спенсър, Емили и Хана се намираха на яхтата на чичото на Али в Нюпорт, Роуд Айлънд. Бяха облечени в еднакви бански на „Джей Крю“ и носеха еднакви сламени шапки. Али изглеждаше самоуверена и спокойна, а Спенсър, Хана и Емили се усмихваха еуфорично. Снимката им беше направена само няколко седмици след като станаха приятелки — еуфорията от това, че са част от личната клика на Али, още не беше отшумяла.

Ариа, от друга страна, изглеждаше стресната, сякаш вярваше, че всеки момент Али ще я бутне в пристанището на Нюпорт. Всъщност Ариа наистина беше разтревожена онзи ден. Тя все още мислеше, че Али знае какво се е случило с откраднатото й късче от знамето на „Капсулата на времето“.

Но тя никога не я попита за него. А Ариа никога не си призна какво е направила. Беше очевидно какво ще се случи, ако признае на Али истината — лицето на Алисън щеше да се сбърчи смутено, след което бавно да се изкриви от гняв. Тя щеше да зареже Ариа завинаги, точно когато Ариа беше започнала да свиква, че има приятелки. А след като октомври свърши и започна ноември, тайната на Ариа постепенно започна да избледнява. „Капсулата на времето“ беше просто една глупава игра, нищо повече.

Ксавие се прокашля в коридора.

— Хей! — Той надникна в стаята. — Може ли да поговорим?

Ариа усети как стомахът й се свива.

— Ами… добре.

Ксавие се приближи бавно до леглото на Спенсър и седна. Ариа се настани в едно от креслата и наведе поглед към скута си. Изминаха няколко дълги, смущаващи секунди. Отдолу се носеха звуците на купона, гласовете на гостите се сливаха в едно буботене. Някакво малко куче яростно лаеше.

Най-накрая Ксавие въздъхна и я погледна.

— Направо ме убиваш, Ариа.

Тя вдигна глава и го погледна объркано.

— Моля?

— Един мъж трудно може да разбере толкова противоречиви сигнали.

— Противоречиви… сигнали? — повтори Ариа. Може би това беше някакъв странен художнически начин за разчупване на леда. Тя зачака кулминацията.

Ксавие се изправи и бавно се приближи до нея. Облегна се на дръжките на креслото и горещият му остър дъх опари шията й. Като че ли беше пил доста. Внезапно Ариа се запита дали тук въобще ставаше дума за разчупване на леда. Главата й започна да пулсира.

— Флиртуваше с мен на изложбата, но след това започна да се държиш странно, когато те нарисувах в ресторанта — обясни той с нисък глас. — Слизаш на закуска с прозрачна блузка и шорти, разкриваш си душата, започваш бой с възглавници… но когато те целувам, откачаш. А сега бягаш и се криеш в спалнята. Убеден съм, че си знаела, че ще те последвам.

Ариа рязко се изправи и се облегна на огледалото на Спенсър. Старото дърво изскърца под тежестта й. Дали той намекваше онова, което тя си мислеше, че намеква?

— Не съм искала да ме последваш! — извика тя. — И не съм изпращала никакви сигнали!

Ксавие повдигна вежди.

— Не ти вярвам.

— Истина е! — изхленчи тя. — Не съм искала да ме целуваш. Ти излизаш с майка ми! Мислех, че ще дойдеш да се извиниш!

В стаята изведнъж стана толкова тихо, че Ариа можеше да чуе тиктакането на часовника си. Тази вечер в Ксавие имаше нещо, което го правеше да изглежда много по-грамаден, суров и могъщ.

Той въздъхна и очите му се напрегнаха.

— Не се опитвай да обърнеш нещата и да ме изкараш виновен. Пък и ако наистина си била толкова шашната от целувката, защо не си казала на никого? Защо майка ти продължава да приема обажданията ми? Защо брат ти ме кани у вас да играя „Уии“ с него и приятелката му?

Ариа примигна безпомощно.

— Аз… Не исках да създавам още проблеми. Не исках никой да ми се ядосва.

Ксавие докосна ръката й и доближи лицето си до нейното.

— Или пък все още не си искала майка ти да ме изрита.

Той се наведе още по-напред и устните му започнаха да се отварят. Ариа се измъкна и изтича до полуотворения гардероб, като едва не се спъна в дългата си рокля.

— Просто… стой далеч от мен — каза тя с възможно най-твърдия си глас. — И от майка ми.

Ксавие изцъка няколко пъти с език.

— Добре. Щом искаш, така да бъде. Но знай — аз няма да изчезна. И ако искаш всичко да е наред, по-добре не споменавай нищо на майка си. — Той отстъпи назад и щракна с пръсти. — Нали знаеш колко лесно могат да се изкривят нещата, а и ти си също толкова виновна, колкото и аз.

Ариа примигна невярващо. Ксавие продължи да се усмихва, сякаш казаното от него беше много смешно. Стаята се завъртя пред очите й, но тя се опита да запази спокойствие.

— Хубаво — изтърси тя. — Щом не смяташ да си вървиш, значи аз си тръгвам.

Той не изглеждаше впечатлен.

— И къде ще отидеш?

Ариа прехапа устни и се обърна. Това беше много правилен въпрос — къде би могла да отиде? Оставаше само едно място. Тя затвори очи и си представи надутия корем на Мередит. Гърбът й започна да я боли, когато си представи неудобното легло в студиото-спалня.

Щеше да е болезнено да наблюдава как Мередит и Байрън поставят началото на новото им семейство. Но Ксавие се беше изразил съвсем ясно. Нещата можеха толкова лесно да се изкривят, а той изглеждаше готов да ги изкриви, ако се наложи. А Ариа би направила всичко, за да не съсипе отново семейството си.

29.

Цялата покъртителна истина

Спенсър имаше предимство пред останалите, които искаха да напуснат сбирката, без Уайлдън да ги забележи — това беше нейният дом и тя познаваше всички тайни изходи. Уайлдън може би дори не знаеше, че гаражът има задна врата, която водеше право към задния двор. Тя се спря само за да грабне малкото фенерче от шкафчето за градински инструменти на майка й, да облече един зелен дъждобран, който висеше на стената, и да нахлузи чифт ботуши за езда, които се търкаляха по пода до стария ягуар XKE на баща й. Ботушите не бяха маркови, но щяха да топлят краката й повече, отколкото високите й обувки.

Небето беше пурпурночерно. Спенсър хукна през двора покрай замръзналите боровинкови храсти, които разделяха техния имот от старата къща на Али. Тъничкият лъч на фенерчето танцуваше върху неравната земя. За неин късмет снегът почти се беше стопил, така че не беше трудно да намери мястото, където бяха закопали торбичката.

Някъде по средата на пътя Спенсър чу тихо тупване и замръзна. После бавно се обърна.

— Ехо? — прошепна тя.

Тази вечер нямаше луна и небето беше зловещо ясно, изпъстрено със звезди. Някъде далече зад гърба й се чу трясването на автомобилна врата.

Спенсър прехапа силно устни и продължи да върви напред. Ботушите й шляпаха в кишата. Хамбарът вече беше съвсем наблизо. Мелиса беше оставила лампата над вратата светната, но останалата част тънеше в мрак. Спенсър стигна до вратата и се спря. Дишаше тежко, сякаш бе пробягала шест мили с отбора по хокей на трева. Оттук домът й изглеждаше толкова малък и далечен. Прозорците светеха с жълта светлина и през стъклата се виждаха сенките на хората вътре. Андрю беше там, както и някогашните й приятелки. Също и Уайлдън. Може би трябваше да го остави той да се заеме с това? Но вече беше твърде късно.

Слаб вятър подухна по врата й и голия й гръб. Дупката, която бяха изкопали, за да заровят торбичката, се намираше на няколко стъпки вляво от хамбара, близо до криволичещото калдъръмче. Спенсър потрепери, връхлетяна изведнъж от лошото предчувствие за дежа вю. Гостуването с преспиване в седми клас беше в също такава безлунна нощ. След като се скараха, Спенсър беше последвала Али навън и беше настояла да се прибере вътре. След това беше последвал онзи глупав спор за Иън. Спенсър беше потискала този спомен дълго време, но сега той отново изплува на повърхността и тя беше сигурна, че до края на живота си няма да забрави изкривеното лице на Али. Али й се беше присмяла за това, че е приела целувката на Иън на сериозно.