Ила сведе поглед към любимата си туника в патладжанов цвят. Тя имаше цветна бродерия около врата, която напомняше на бъркани яйца.

— Че какво й има?

Ариа се ококори и поклати отрицателно глава.

— Взех си я миналата година от онова страхотно рибарско селце в Дания — възмути се Ила. — Ти беше с мен! Онази беззъба старица ми я продаде.

— Трябва да ти намерим нещо друго — настоя Ариа. — И да си боядисаш косата. А аз ще те гримирам. — Тя присви очи, представяйки си тоалетното шкафче на майка си. Обикновено то беше претрупано с водни бои, тубички с терпентин и полузавършени проекти за бижута. — Ти имаш ли въобще гримове?

Ила отпи голяма глътка от бирата.

— Не смяташ ли, че би трябвало да ме хареса заради самата мен, без всичкото това… разкрасяване?

— Пак ще си ти. Само че по-хубава — окуражи я Ариа.

Майк въртеше очи от едната към другата и изведнъж лицето му се проясни.

— Знаете ли според мен какво прави жените по-хубави? Имплантите!

Ила събра чиниите и ги отнесе в умивалника.

— Добре — каза тя на Ариа. — Ще ти позволя да ме гримираш за моята среща. Но сега трябва да откарам Майк на неговата.

— Това не е среща! — изскимтя Майк, изхвърча от кухнята и хукна нагоре по стълбите.

Ариа и Ила се разкикотиха. Щом той изчезна, двете се спогледаха срамежливо и между тях премина нещо топло и неизказано. Последните няколко месеца не бяха от най-лесните. Освен всичко останало, Мона-или-А. беше казала на Ила, че Ариа е пазила тайната на баща си цели три години и известно време майка й дори не желаеше да я вижда в къщата си. Най-накрая й прости и Ариа даваше всичко от себе си, за да нормализира отношенията им. Все още не беше успяла съвсем. Имаше толкова много неща, които не смееше да спомене; почти не прекарваха време насаме; и Ила нито веднъж не сподели нещо с Ариа, както беше правила винаги. Но с всеки изминал ден нещата все повече се оправяха.

Ила повдигна вежди и бръкна в джоба на туниката си.

— Сетих се нещо. — Тя измъкна една правоъгълна карта с три пресичащи се сини линии от едната страна. — Тази вечер трябваше да отида на откриването на една изложба, но няма да имам време. Искаш ли да отидеш вместо мен?

— Знам ли? — сви рамене Ариа. — Уморена съм.

— Върви — започна да я увещава Ила. — Напоследък си все затворена вкъщи. Край на отчаянието.

Ариа отвори уста да възрази, но Ила имаше право. Тя беше прекарала цялата зимна ваканция затворена в стаята си, плетейки шалове и разсеяно взирайки се в главата на Шекспир, която Езра й беше подарил през ноември, преди да напусне Роузууд. Всеки ден живееше с надеждата, че ще получи някакви новини от него — имейл, есемес, каквото и да е — особено след като новините бяха пълни с истории за Роузууд, Али и дори за самата Ариа. Месеците бавно се изнизваха… и нищо.

Тя притисна ъгъла на поканата в свивката на дланта си. Щом Ила е достатъчно смела, за да се върне към контактите си със света, значи и тя би могла. И сега беше идеалният момент да постави началото.

* * *

По пътя си към изложбата Ариа мина по старата улица на Али. Видя къщата й, същата, както по-рано през деня. Домът на Спенсър се намираше в съседство, а имотът на семейство. Кавана беше от другата страна на улицата. Ариа се зачуди дали Джена е в къщата и дали се подготвя за първия си ден обратно в „Роузууд дей“. Беше чула, че тя ще има целодневни частни уроци.

Не минаваше и ден, без Ариа да не се замисли за последния — и единствен — път, когато двете с Джена бяха разговаряли. Това се случи в арт студиото на „Холис“, когато Ариа получи пристъп на паника по време на гръмотевична буря. Тя се беше опитала да се извини за онова, което бяха направили през ужасната нощ, в която Джена ослепя, но момичето й обясни, че всъщност двете с Али са били организирали изстрелването на фойерверките, за да могат завинаги да се отърват от заварения брат на Джена, Тоби. Али се беше съгласила с плана защото очевидно бе имала същите проблеми.

Известно време Ариа размишляваше върху значението на израза „същите проблеми“. Тоби беше опипвал Джена — възможно ли е Джейсън да е постъпвал по същия начин с Али? Но Ариа въобще не искаше да мисли за това. Никога не беше усещала нещо нередно между Джейсън и Али; може би тя просто си го беше измислила, за да спечели доверието на Джена и да я накара да сподели проблемите си. Беше постъпила по същия начин и с Ариа, проявявайки съчувствие и възмущение, когато двете бяха хванали Байрън и Мередит да се натискат на паркинга на „Холис“. Щом научи тайната на Ариа, Али я тероризираше в продължение на месеци. Постъпваше така и с останалите си приятелки. Само че защо й пукаше за някаква си глупост, която Джена Кавана криеше?

Петнайсет минути по-късно Ариа стигна до галерията. Картините бяха изложени в стар величествен чифлик в гората. Тя паркира субаруто на Ила на чакълестия път, излезе навън и чу шумолене. Небето над главата й беше толкова черно.

От гората се разнесе странен крясък. А след това… ново шумолене. Ариа отстъпи назад.

— Ехо? — извика тихо тя.

Две любопитни очи се взираха в нея през процепите на разнебитената ограда. За миг сърцето й спря. Но след малко тя осъзна, че очите са обградени от бяла козина. Беше просто някаква си лама. Няколко други изтрополяха покрай оградата, примигвайки с невероятно дългите си мигли. Ариа се усмихна и въздъхна с облекчение — фермата сигурно разполагаше с цяло стадо. След като в продължение на месеци тя бе живяла в ужас от това, че някой я следи, сега й беше много трудно да се отърси от параноичното усещане, че е наблюдавана.

Вътрешността на чифлика миришеше на прясно опечен хляб и тихо звучеше песен на Били Холидей. Край нея мина сервитьорка, която разнасяше голяма табла с коктейли „Белини“. Ариа нетърпеливо грабна една чаша. След като я пресуши, тя огледа залата. По стените имаше поне петдесет картини с малки плочки, на които беше гравирано заглавието, името на художника и цената. Тъмнокоси слаби жени с асиметрични прически се тълпяха на групи покрай аперитивите. Един мъж с очила с тъмни рамки говореше нетърпеливо на закръглена жена с лилава коса на кок. Някакъв опулен мъж с разрошена сива коса отпи глътка бърбън от чашата си и прошепна нещо на жена си, която приличаше на Сиена Милър.

Сърцето на Ариа подскочи. Това не бяха обичайните местни колекционери, които посещаваха изложбите в Роузууд — хора като родителите на Спенсър, облечени в бизнес костюми и носещи хилядадоларови чанти на „Шанел“. Ариа беше убедена, че това са автентични хора на изкуството, дошли може би дори от Ню Йорк.

Изложбата включваше творби на трима художници, но повечето от гостите се бяха събрали около абстрактните картини на някой си Ксавие Рийвс. Ариа се приближи до едно от малкото му произведения, край което не се тълпяха хора, и зае най-добрата си поза на критик — хванала брадичка с едната си ръка и намръщена, сякаш потънала в размисъл. Картината представляваше голям пурпурен кръг с малък, по-тъмнолилав кръг в средата.

Интересно, помисли си Ариа. Но честно казано… приличаше й на гигантско зърно на гърда.

— Как намирате щрихите? — промърмори някой зад гърба й.

Тя се обърна и погледна в меките кафяви очи на висок мъж с рипсен черен пуловер и тъмносини дънки. Тялото й се разтърси от възбуда и пръстите на крака й изтръпнаха в меките сатенени обувчици. Със своите изсечени скули и късо подстригана коса с щръкнал бретон, той й напомняше за Сондре, един готин музикант, с когото се беше запознала в Норвегия. Двамата със Сондре прекарваха часове в една рибарска кръчма в Берген, пиеха домашно уиски и си измисляха истории за гигантската препарирана риба, която висеше на дървената стена.

Ариа отново се обърна към картината.

— Щрихите са много… енергични.

— Така е — съгласи се мъжът. — И емоционални.

— Определено. — Ариа беше развълнувана от това, че обсъжда картина като истински критик, особено с някой, който е толкова симпатичен. Освен това й беше приятно да бъде далеч от роузуудските среди и да не слуша непрекъснато за предстоящия процес на Иън. Тя се зачуди какво още да каже. — Кара ме да си мисля за…

Мъжът се наведе към нея и се подсмихна:

— За сукане, може би?

Ариа изненадано се ококори. Значи тя не беше единствената, която бе забелязала приликата.

— Наистина прилича, нали? — изкикоти се тя. — Но мисля, че от нас се очаква да го приемаме насериозно. Картината се нарича „Невъзможността на междинното пространство“. Ксавие Рийвс сигурно е имал предвид самотата. Или пролетарската борба.

— Глупости. — Мъжът се беше приближил до нея и тя усещаше дъха му с мирис на канелена дъвка и „Белини“. — Тогава онова отсреща, което се нарича „Умело движещото се време“, не е пенис, така ли?

Една възрастна жена с очила с цветни рамки погледна изненадано към тях. Ариа покри устата си с ръка, за да не се разсмее, забелязвайки бенката с форма на полумесец над лявото ухо на новия й познат. Само да не беше облякла сплъстения си зелен пуловер, с който бе изкарала цялата зимна ваканция. Поне да беше изпрала окапаното със сос деколте.

Той довърши остатъка от питието си.

— Та как ти е името?

— Ариа. — Тя срамежливо задъвка пръчицата за разбъркване на коктейли, която получи заедно с „белинито“.

— Приятно ми е да се запознаем, Ариа. — До тях се приближи групичка хора, която принуди новия приятел на Ариа да се приближи още повече към нея. Когато ръката му се удари леко в кръста й, тя усети как бузите й пламват. Случайно ли я беше докоснал… или нарочно?

Той грабна още две питиета и й подаде едното.

— Тук ли работиш или си още ученичка?

Ариа отвори уста, разколебана. Запита се каква ли е възрастта му. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент, и тя можеше да си го представи как живее в една от онези елегантно занемарени викториански къщи край колежа „Холис“. Но тя си беше помислила същото и за Езра.

Преди Ариа да успее да каже нещо, една жена с пепитен костюм се промуши между тях. С щръкналата си черна коса тя ужасяващо наподобяваше Крюела ДеВил от „Сто и един далматинци“.

— Нали нямате нищо против да ви го отнема? — Крюела го хвана под ръка. Той леко я потупа по рамото. — Ксавие е много търсен, знаете.

Ксавие? Стомахът на Ариа се преобърна. Тя го хвана за ръката.

— Вие сте… художникът?

Новият й приятел се спря. В очите му проблясваха дяволити искри.

— Спипахте ме — каза той и се наведе към нея. — Между другото, това на картината наистина е гърда.

След тези му думи Крюела задърпа Ксавие напред. Той тръгна с нея и прошепна нещо закачливо в ухото й. И двамата се засмяха, преди да хлътнат сред тълпата членове на арт елита, които го засипаха с излияния колко гениални и вдъхновяващи са картините му. Докато Ксавие се усмихваше и стискаше ръцете на почитателите си, Ариа си мислеше колко хубаво би било на пода да има капак, през който да успее тихомълком да се измъкне. Беше нарушила кардиналното правило на всяка една изложба — не обсъждай представените творби с непознати, защото не се знае кой кой е. И не обиждай, за Бога, шедьоврите на преуспяващи художници.

Но съдейки по леката усмивчица, с която Ксавие току-що я беше дарил, може би той въобще не се беше засегнал от интерпретацията на Ариа. Което наистина я направи много, много щастлива.

4.

Последна в класа

В понеделник сутринта Спенсър Хейстингс се беше навела над чина си в кабинета по английска литература и дописваше още няколко изречения към есето си, озаглавено „Място под слънцето“. Тя искаше да добави един-два цитата от Хемингуей, с надеждата да спечели още няколко точки от учителката си, госпожа Станфърд. Напоследък се нуждаеше от всичко, което можеше да й помогне в училище.

Високоговорителят над вратата пропука.

— Госпожо Станфърд? — разнесе се гласът на госпожа Уагнър, секретарката на училището. — Бихте ли изпратили Спенсър Хейстингс в кабинета ми?