Госпожа Фийлдс сви устни, придобивайки характерната за нея физиономия „на мен тия не ми минават“. Тя стисна ръката на Емили.

— Защо не дойдеш тази вечер с мен на благотворителната сбирка в „Света троица“?

Емили вдигна подозрително вежди.

— Искаш да дойда в църквата? — От досегашния си опит Емили беше стигнала до извода, че Църквата и лесбийките си подхождаха толкова, колкото райе и каре.

— Отец Тайсън пита за теб — каза госпожа Фийлдс. — И то не заради онази гейска история — побърза да добави тя. — Тревожи се за това как се справяш след всичко, което се случи с Мона през миналия срок. А и благотворителното събиране ще бъде забавно — ще има музика и мълчаливо наддаване. Може да ти подейства разпускащо.

Емили се отпусна с благодарност на рамото на майка си. Само преди няколко месеца тя дори не й говореше, камо ли да я покани на църква. Емили беше толкова щастлива отново да спи в удобното си легло в Роузууд, вместо на походното легло в проветривия чифлик на свръх пуританските й леля и чичо в Айова, където беше изпратена, за да се отърве от тъй наречените си гейски демони. Освен това се радваше, че Карълайн отново спи в общата им стая, без да се страхува, че ще прихване лесбийския бацил от Емили. Нямаше никакво значение, че Емили вече не беше влюбена в Мая. Нито че цялото училище знаеше, че е обратна и повечето от момчетата вървяха след нея с надеждата да я спипат как се натиска с момиче. Защото, нали се сещате, лесбийките го правят непрекъснато.

Важното беше, че семейството й постепенно я приемаше такава, каквато е. За Коледа Карълайн беше подарила на Емили постер на олимпийската шампионка Аманда Биърд с бански костюм „TYR“ в две части, който да замени стария плакат на Майкъл Фелпс в оскъдния му бански „Спийдо“. Бащата на Емили й беше подарил голяма кутия с жасминов чай, защото беше прочел в интернет, че „ъъъ… момичета като теб“ предпочитат чая пред кафето. Джейк и Бет, по-големите й брат и сестра, се бяха комбинирали и й бяха подарили дивиди дискове с всички сезони на „Ел връзки“. Те дори й предложиха да изгледат заедно няколко серии след коледната вечеря. Усилията им караха Емили да се чувства малко неловко — тя се стряскаше при мисълта, че баща й чете за лесбийките по интернет, — но също така я правеха много щастлива.

Завоят на сто и осемдесет градуса в отношението на семейството й накара и нея да започне да приема странностите им. А може би майка й имаше нещо на ум. Единственото, което Емили искаше, беше животът й да се върне в нормалното си русло, какъвто беше преди да се случи всичко онова с А. Семейството й посещаваше „Света троица“, най-голямата църква в Роузууд, откакто се помнеше. Може би наистина щеше да я накара да се почувства по-добре.

— Добре — каза тя, скачайки от леглото. — Ще дойда.

— Чудесно. — Госпожа Фийлдс грейна. — Тръгваме след четирийсет и пет минути. — След тези думи тя излезе от стаята.

Емили се изправи, приближи се до големия прозорец на спалнята си и се облегна на перваза. Луната се издигаше над дърветата, тъмните царевични полета зад къщата бяха завити със снежно одеяло и дебел пласт лед покриваше покрива на съседната къща.

Внезапно нещо бяло се стрелна между редиците изсъхнали царевични стебла. Емили се изправи с опънати нерви. Каза си, че сигурно е било елен, но нямаше как да разбере със сигурност. Защото когато се взря с присвити очи, видя само тъмнина.

* * *

„Света троица“ беше една от най-старите църкви в Роузууд. Сградата й беше изградена от натрошен камък, а надгробните камъни в малкото гробище зад нея бяха разпръснати неравномерно и напомняха на Емили за разкривени зъби. В седми клас, на Хелоуин, Али им беше разказала една страшна история за някакво момиче, което обсебило сънищата на по-малката й сестра. Тя предизвика Емили и останалите да се промъкнат в гробището в полунощ и да изрецитират „Костите на малката ми сестра“ двайсет поредни пъти без да изпищят, и след това да избягат. Единствено Хана, която бе готова да мине гола през столовата на „Роузууд дей“, само за да докаже, че е готина, беше готова да го направи.

Вътрешността на църквата миришеше по същия начин, както я помнеше Емили — странна смесица от плесен, задушено месо и котешка урина. Същите красиви, но леко плашещи прозорци със стъклопис, представяща библейски истории, покриваха стените и тавана. Емили се зачуди дали Господ, който или която и да е той, ги наблюдава отгоре, ужасен, че Емили е влязла в това свято място. Тя се надяваше, че той няма да изсипе върху Роузууд напаст от скакалци заради това. Госпожа Фийлдс махна с ръка на отец Тайсън, вежливият белокос свещеник, който беше кръстил Емили, беше я научил на десетте божи заповеди и я беше запалил по трилогията „Властелинът на пръстените“. След това грабна две кафета от барчето, което беше подредено до огромна статуя на Дева Мария, и поведе Емили към сцената.

Двете застанаха зад един висок мъж и двете му малки деца и госпожа Фийлдс отвори програмата.

— Следва една група, наречена „Карпе дием“3. Забавно е! Членовете й са ученици от академията „Света троица“.

Емили изпъшка. Между четвърти и пети клас родителите й я бяха изпратили в „Лонг пайнс“, скучен религиозен лагер. Джефри Кейн, един от учителите, имаше група, която изнесе представление в последния ден от лагера. Изпълниха кавъри на „Крийд“, а Джефри правеше такива глупави физиономии, сякаш беше получил божие прозрение. Можеше да си представи как би изглеждала група от католическо училище, наречена „Карпе дием“.

Залата се изпълни с дрънкащи звуци. Един голям усилвател им пречеше да виждат добре сцената, така че Емили успя да зърне само някакво рошаво момче, което биеше барабани. Инструменталът продължи, „Карпе дием“ звучаха повече като емо рок, отколкото като „Крийд 2“. А когато вокалистът запя, Емили с изненада установи, че гласът му е… добър.

Тя пристъпи напред и застана до мъжа с двете деца, за да види групата по-добре. Пред микрофона стоеше върлинесто момче, увесило китара с цвят на мед пред гърдите си. Беше облечено с овехтяла жълтеникава тениска, черни дънки и същите тъмночервени кецове, каквито носеше Емили. Това беше наистина приятна изненада — тя беше очаквала певецът да бъде клонинг на Джефри Кейн.

Момичето до Емили започна да си припява. Заслушвайки се в текста, Емили веднага позна, че групата свири кавър на любимата й песен на Аврил Лавин „Ничий дом“. Беше я слушала непрекъснато в самолета, когато се прибираше от Айова, чувствайки се така, сякаш тя е обърканото, лишено от чувства момиче, за което пее Аврил.

Когато групата свърши песента, вокалистът пристъпи напред и се взря в тълпата. Ясните му сини очи се спряха на Емили и той се усмихна. Внезапно електрическа мълния като че ли премина през нея, тръгвайки от главата и стигайки до петите й. Сякаш кафето й беше напомпано с десет пъти повече кофеин.

Емили се огледа скришом. Майка й се въртеше около кафе-бара и разговаряше с приятелките си от хора, госпожа Джеймисън и госпожа Харт. Групичка по-възрастни дами седеше на църковните пейки, сякаш се намираха на служба, и гледаха объркано към сцената. Отец Тайсън стоеше до изповедалнята и се смееше на нещо, което някакъв по-възрастен мъж беше казал. Странно, че никой не беше обърнал внимание на онова, което се беше случило току-що. Тя беше усещала подобен електрически удар само два пъти досега. Първия беше, когато целуна Али за пръв път в седми клас, в нейната дървесна къщичка. А втория — когато целуна Мая във фото кабинката в двора на Ноъл Кан миналата есен. Но това сигурно беше резултат от интензивните тренировки по плуване днес следобед или алергична реакция към новия вид шоколадов десерт „Пауър бар“, който беше изяла преди тренировката.

Певецът остави китарата си на стенда и махна на тълпата.

— Аз съм Айзък, а това са Кийт и Крис — каза той, посочвайки с ръка към останалите членове на групата. — Сега ще си отдъхнем за миг, но скоро пак сме тук. — Айзък се отдръпна встрани, погледна отново към Емили и пристъпи към нея. Сърцето й заби лудо, тя вдигна ръка, за да му махне, но точно тогава барабанистът изпусна един от цимбалите си. Айзък се обърна към групата си.

— Глупчо! — изсмя се Айзък и тупна барабаниста по рамото, преди да се скрие заедно с останалите зад бледорозовата завеса, която водеше към импровизираната съблекалня.

Емили стисна зъби. Защо му беше махнала?

— Познаваш ли го? — разнесе се изпълнен със завист глас зад гърба й.

Емили се обърна. Две момичета, облечени в униформи на академията „Света троица“ — бели блузи и плисирани черни поли — се бяха вторачили в нея.

— Ами, не — отвърна Емили.

Двете момичета се спогледаха доволно.

— Айзък е в моя клас по математика — каза русата на приятелката си. — Толкова е потаен. Дори не знаех, че има група.

— Има ли си гадже? — промърмори тъмнокосата.

Емили пристъпи от крак на крак. Те представляваха копия на Хана Мерин: свръх слаби, с дълги, блестящи коси, идеален грим и еднакви чанти „Коуч“. Емили докосна изтощената си, накъдрена от хлора коса, и приглади късите си панталонки „Олд нейви“, които й бяха поне с един номер по-големи. Внезапно съжали, че не си беше сложила никакъв грим — не че по принцип си слагаше.

Естествено, нямаше никаква причина да се състезава с тези момичета. Не че харесваше този тип Айзък. Онова електрическо усещане, което беше преминало през тялото й и все още се усещаше в пръстите на краката й, беше просто… случайност. Да, точно така. В този миг Емили усети нечия ръка на рамото си. Подскочи стреснато и се обърна.

Беше Айзък. И той й се усмихваше.

— Здрасти.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза Емили, игнорирайки пърхането в гърдите си. — Аз съм Емили.

— Айзък. — Отблизо той ухаеше на портокалов шампоан „Боди шоп“ — същия, който Емили използваше от години.

— Страшно ми хареса кавъра ти на „Ничий дом“ — избъбри Емили, преди да успее да се спре. — Тази песен много ми помогна да издържа едно пътуване до Айова.

— Айова, а? Чувал съм, че нещата там са доста грубички — пошегува се той. — Веднъж ходих заедно с младежката си група. Ти защо беше там?

Емили се поколеба, почесвайки се по врата. Усещаше погледите на момичетата от католическото училище. Може би сбърка, като спомена Айова — или че я свързва с толкова тъжни, отчаяни думи.

— А, просто отидох на гости — отвърна най-накрая тя, като си играеше с пластмасовия капак на чашата с кафе. — Имам чичо и леля, които живеят край Де Мойн.

— Ясно — кимна Айзък. Той отстъпи встрани, за да пропусне групичка деца, които играеха на гоненица. — В началото, когато започнах да пея за момиче, много ми се подиграваха, но според мен тази песен се отнася за всички. Всички тези чувства… „Къде е моето място?“ и „Защо не мога да намеря човека, с когото да споделям всичко?“. Според мен всеки ги изпитва понякога.

— И аз мисля така — съгласи се Емили, изпълнена с благодарност, че има и други, които се чувстват като нея. Тя погледна през рамо към майка си. Тя беше потънала в разговор с приятелките си до кафе-бара. Което беше добре — Емили не беше уверена, че точно в този момент ще успее да издържи майчиния си поглед.

Айзък потропа с пръсти по облегалката на съседната пейка.

— Ти не учиш в „Света троица“.

Емили поклати глава.

— В „Роузууд дей“.

— Аха. — Айзък сведе срамежливо поглед. — Виж, трябва да вървя отзад, но може би ще се съгласиш да поговорим пак за музика и други работи някой път? Или пък да вечеряме? Да се разходим? Нали се сещаш, като на среща.

Емили едва не се задави с кафето. Като… среща? Искаше да го поправи — тя не излизаше с момчета, — но като че ли мускулите в устата й не знаеха как да оформят тези думи.

— Разходка, в това време? — избъбри вместо това Емили, махвайки с ръка към снежните преспи, които се виждаха през прозорците.

— Защо не? — сви рамене Айзък. — Може да се попързаляме. Имам две гумени шейни, а зад „Холис“ има чуден хълм.

Емили разшири очи.

— Имаш предвид големия хълм зад факултета по химия?

Айзък отметна косата от челото си и кимна.