— Готвя равиоли с гъби — каза госпожа Ейкърд, като подкани Ариа да се приближи и да помирише соса. — Шон каза, че си вегетарианка.

— Така е — каза меко Ариа, — но не е задължително да го правите заради мен.

— Няма проблем — каза топло госпожа Ейкърд. На масата имаше още картофени формички, доматена салата и един самун от скъпия хляб от седем вида брашно на „Фреш фийлдс“, на който Ила винаги се подиграваше, като казваше, че всеки, който плаща по десет долара и деветдесет и девет цента за брашно смесено с вода, трябва да иде да си прегледа главата.

Госпожа Ейкърд извади дървената лъжица от купата и я остави на плота.

— Двете с Алисън Дилорентис бяхте добри приятелки, нали? Видях вашето филмче в новините.

Ариа наведе глава.

— Точно така. — Усети как гърлото й се затъква. Али изглеждаше толкова жива в този клип и мъката по нея отново заля Ариа.

За нейна изненада госпожа Ейкърд я прегърна през раменете и лекичко я стисна.

— Толкова съжалявам — промърмори тя. — Не мога да си представя какво чувстваш.

Очите на Ариа се насълзиха. Колко хубаво бе да те прегърнат майчини ръце, нищо че не бяха на нейната майка.

На вечеря Шон седеше до Ариа и всичко бе пълна противоположност на онова, което ставаше в кухнята на Ариа. Семейство Ейкърд разгъваха салфетките върху скута си, наблизо не бърбореше включен телевизор и господин Ейкърд, който бе висок и оплешивяващ, но имаше чаровна усмивка, не четеше вестник на масата. По-малките близнаци Ейкърд, Колин и Ейдан, не облягаха лактите си на масата и не се мушкаха с вилиците си — Ариа можеше само да си представя какви ужасии би вършил Майк, ако имаше близнак.

— Благодаря — каза Ариа, след като госпожа Ейкърд й наля още мляко, въпреки че Байрън и Ила винаги казваха, че млякото съдържа синтетични хормони и причинява рак. Ариа бе разказала на Езра за отричането на млякото от нейните родители онази вечер преди няколко седмици, която бе прекарала в неговия апартамент Езра се бе засмял, и бе казал, че й неговото семейство е преживявало подобни странни периоди.

Ариа остави вилицата си на масата. От къде на къде Езра се бе набъркал в спокойните й мисли? Тя хвърли бърз поглед към Шон, който тъкмо пъхаше в устата си няколко картофа, набодени на вилицата му. Тя се наведе към него и го докосна по китката. Той й се усмихна.

— Шон ни каза, че посещаваш часовете за напреднали — рече госпожа Ейкърд, като си бодна едно морковче.

Ариа сви рамене.

— Само по литература и изкуство.

— Аз изучавах английска литература в университета — възкликна ентусиазирано госпожа Ейкърд. — Какво четете в момента?

— „Алената буква“.

— Обожавам тази книга! — извика госпожа Ейкърд, като си доля малко червено вино. — В нея много точно се описват ограниченията на пуританското общество. Горката Хестър Прин.

Ариа се ухапа от вътрешната страна на бузата. Само да бе имала възможността да поговори с госпожа Ейкърд, преди да дамгоса Мередит.

— Алената буква — господин Ейкърд постави показалец на долната си устна. — Не я ли бяха направили на филм?

— Аха — рече Шон. — С Деми Мур.

— Онзи, в който един мъж се влюби в много по-млада жена? — додаде господин Ейкърд.

— Какъв скандал.

Ариа затаи дъх. Тя се почувства така, сякаш всички бяха вперили очи в нея, но всъщност само Шон я гледаше. Очите му бяха широко отворени, с тъжно изражение. Изражението на лицето му казваше съжалявам.

— Не, Дейвид — тихо каза госпожа Ейкърд, а тонът на гласа й подсказваше, че донякъде е наясно с положението на Ариа. — Това е Лолита.

— А, да, вярно. — Господин Ейкърд сви рамене, очевидно, без да знае, че е направил гаф. — Непрекъснато ги обърквам.

След вечеря Шон и близнаците се качиха на горния етаж, за да си напишат домашните, и Ариа ги последва. Стаята й бе тиха и гостоприемна. По някое време госпожа Ейкърд се бе качила в стаята и бе оставила кутийка със салфетки и ваза с лавандула на нощното й шкафче. Ароматът на цветята изпълваше цялата стая. Ариа седна на леглото, пусна си местните новини по телевизията, отвори лаптопа си и провери пощата си в Гугъл. Имаше ново писмо. Името на подателя бе смесица от цифри и букви. Ариа усети как сърцето й спира и кликна върху писмото, за да го прочете.

Ариа, не смяташ ли, че Шон трябва да знае за твоите извънкласни занимания с един учител по английски? Все пак нали истинските връзки се градят върху доверието.

А.

Точно в този момент централното отопление се изключи, и Ариа се напрегна. Отвън изпука клонче. После още едно. Някой я наблюдаваше.

Тя се промъкна до прозореца и надникна отвън. Боровите дървета хвърляха тежки сенки върху тенис корта. Охранителната камера, сложена на покрива, бавно се завърташе от ляво на дясно. Видя леко проблясване и после нищо.

Когато отново погледна към вътрешността на стаята, нещо на телевизора привлече вниманието й. Натрапникът отново е забелязан, гласеше надписът в дъното на екрана.

— Получихме съобщение, че няколко хора са видели роузуудския воайор — казваше репортерът, докато Ариа засилваше звука. — Останете с нас за повече подробности.

Пуснаха кадри с полицейска кола, спряла пред една грамадна къща с кули в средновековен стил. Ариа отново се обърна към прозореца — ето ги там. И наистина синята светлина на полицейския буркан се виждаше сред боровете.

Тя излезе в коридора. Вратата на Шон беше затворена; през вратата се чуваше музиката на „Блок парти“.

— Шон? — тя бутна вратата на спалнята му. Учебниците му бяха разпилени по бюрото, но столът му беше празен. Хлътналото място на леглото му показваше къде е лежал. Прозорецът му бе отворен и в стаята нахлуваше студен бриз, който караше завесите да танцуват като призраци.

Ариа не знаеше какво да прави, затова се върна в стаята си и отиде при компютъра. Тогава забеляза, че има нова поща.

П.П. Може и да съм гад, но не съм убиец. Ето една малка следа за непросветените: някой е искал нещо, което е принадлежало на Али. Убиецът е по-близо, отколкото предполагаш.

А.

12.

Ах, този дворцов живот

Вторник вечерта Хана се разхождаше безцелно из голямата зала на мола „Кинг Джеймс“ с мобилния си телефон ръка и размишляваше. Беше изпратила съобщение на Мона, в което питаше дали уговорката, че ще ходят заедно за роклята, остава, но все още не бе получила отговор.

Сигурно Мона все още се сърдеше заради Приятелницата, но какво да се прави. Хана се беше опитала да й обясни защо старите й приятелки бяха в дома й, но Мона я бе прекъснала още преди да започне, като заяви с възможно най-студения си глас:

— Видях те заедно с твоите дружки по новините. Поздравления за телевизионния ти дебют.

След това й затвори телефона. Определено беше страшно ядосана, но Хана знаеше, че тя не можеше да й се сърди дълго. Иначе коя щеше да й е Най-добрата Приятелка Завинаги?

Хана подмина „Рив Гош“, бирарията в мола, където предишния ден щяха да празнуват своята Приятелница. Тя бе пълно копие на „Балтазар“ в Ню Йорк, който пък бе копие на милиони кафенета в Париж. Тя зърна група момичета, които седяха на любимата им маса. Едното от момичетата беше Наоми. Другото бе Райли. А третото, което седеше с тях, беше… Мона.

Хана реагира със закъснение. Какво правеше Мона тук… с тях?

Въпреки че осветлението в „Рив Гош“ бе слабо и романтично, Мона бе сложила големите си слънчеви очила с розови рамки. Наоми, Райли, Кели Хамилтън и Никъл Хъдсън — гадните второкурснички, които се подмазваха на Наоми и Райли — я бяха обградили и една голяма, пълна с пържени картофки, купа седеше на масата пред тях. Изглежда, Мона им разказваше някаква история, защото оживено махаше с ръце и кокореше големите си, сини очи. Когато стигна до кулминационната точка, останалите се развикаха подигравателно.

Хана опна рамене. Втурна се през старомодната входна врата. Първа я забеляза Наоми. Тя смушка Кели и двете оживено си зашепнаха нещо.

— Какво правите тук, момичета? — попита тя, стрелвайки с поглед Райли и Наоми.

Мона се наведе напред, облегнала лакти на масата.

— Я, каква изненада. Не знаех, че все още искаш да бъдеш част от дворцовата свита, след като си толкова заета със старите си приятелки. — Тя отметна косата си назад и отпи от диетичната си кола.

Хана завъртя очи и седна на ръба на тъмночервената дървена пейка:

— Естествено, че ще искам да бъда в свитата ти, царицо на драмите.

Мона мило й се усмихна.

— Добре, Дундакинс.

— Кучка — не й остана длъжна Хана.

— Курва — каза Мона. Хана се захили… както й Наоми, Райли и останалите. Понякога двете с Мона обичаха да си разменят подобни обиди на шега, въпреки че обикновено нямаха публика.

Мона усука един рус кичур около пръста си.

— Както и да е, аз все пак реших, че колкото повече, толкова по-весело. Малките свити са скучни. А аз искам моето парти да е върхът.

— Толкова сме развълнувани — възкликна Наоми.

— С нетърпение очаквам да пробвам роклите на Зак Посен, които Мона ни избра.

Хана се усмихна принудено. В това наистина нямаше никакъв смисъл. Всички в Роузууд знаеха, че Райли и Наоми говорят зад гърба й. А миналата година Мона се закле, че ще презре Наоми завинаги, защото тя бе пуснала слуха, че Мона е получила кожни обриви. Хана се престори, че е скарана с Мона, спечели доверието на Наоми и успя да отмъкне от тетрадката й пошлото любовно писмо, което Наоми бе написала на Мейсън Байърс. На следващия ден го пусна анонимно по вътрешната мрежа на „Роузууд дей“, всички много се смяха, и всичко си дойде на мястото.

Внезапно Хана прозря истината. Разбира се! Мона се преструваше. Сега вече всичко придоби смисъл. Тя се почувства малко по-добре, осъзнавайки какво всъщност става, но все пак предпочете да се увери в това със сигурност. Тя погледна Мона.

— Хей, Мон, може ли да поговорим за секунда? Насаме?

— Сега не мога. Хан — Мона погледна към своя часовник „Мовадо“. — Ще закъснеем за пробата. Да вървим.

След тези думи Мона хукна към вратата на ресторанта, като потракваше с тънките си токчета по блестящия дървен под. Останалите я последваха. Хана се пресегна да вземе огромната си чанта „Гучи“, но ципът й се бе отворил и цялото й съдържание се изсипа на пода под масата. Всичките й гримове, портмонето, витамините, шишенцето хидроксикат, което бе откраднала преди векове от клиниката, но все още се страхуваше да го изпробва… всичко. Хана клекна, за да ги прибере, като не сваляше очи от Мона и останалите, които се отдалечаваха. Тя коленичи на пода, трескаво събирайки всичко в чантата си колкото се може по-бързо.

— Хана Мерин?

Хана се стресна. Над нея стоеше наведе един познат, висок сервитьор с рошава коса.

— Лукас — напомни й той, въртейки едно от копчетата на бялата си униформа. — Може би не ме позна, защото в тези дрехи твърде много приличам на французин.

— О — каза Хана с досада. — Здрасти. — Тя отдавна познаваше Лукас Бийти. В седми клас той бе много популярен — и странно, но за известен период си падаше по Хана. Беше се разнесъл слух, че Лукас се кани да прати на Хана червена кутия с бонбони във формата на сърце на училищния Бонбонен ден. Когато момче ти изпрати такава кутия, означава, че е влюбено в теб, затова Хана много се развълнува.

Но изведнъж, няколко дни преди Бонбонения ден, нещо се промени. Лукас внезапно се превърна в глупак. Приятелите му започнаха да го избягват, момичетата започнаха да му се смеят и из училището се разнесе слухът, че той е хермафродит. Хана не можеше да повярва на късмета си, но тайно се чудеше дали пък не се е превърнал от най-популярното момче в пълен загубеняк, само защото я е харесал. Въпреки че беше приятелка на Али Д., тя си оставаше дебелата, смотана, тромава загубенячка. Когато той й изпрати бонбоните, Хана ги скри в своето шкафче и не му благодари.