Sara Shepard - Мис Съвършенство

Същата вечер, някъде към седем и петнайсет, Емили паркира колата пред дома си. След като избяга от басейна, тя се разхожда в продължение на часове в Убежището за птици на Роузууд. Живо чуруликащите врабци, щастливите малки патета и питомните дългоопашати папагали я успокоиха. Мястото бе идеално за бягство от действителността… и от една уличаваща я снимка.

Всички лампи в къщата светеха, включително онази в стаята на Емили и Карълайн. Какво обяснение да даде на родителите си за снимката? Искаше й се да каже, че снимката е била шега, че някой й е скроил номер. Ха-ха, целуването на момичета е неприлично.

Но това не беше вярно и тя усети как сърцето я заболя.

Къщата бе топла и гостоприемна, ухаеше на смесица от кафе и екзотични аромати. Майка й бе включила музикалното шкафче със статуетки в коридора. Малките фигурки на момче, което доеше крава и момиченце, облечено в традиционна носия, което бута ръчна количка, бавно се въртяха. Емили тръгна по облепения с цветни тапети коридор към всекидневната. И двамата й родители седяха на дивана. На двойното канапе седеше непозната възрастна жена.

Майка й я погледна със сълзлива усмивка.

— Добре дошла, Емили.

Емили примигна няколко пъти.

— Ами, здрасти. — Тя отмести поглед от родителите си към непознатата на канапето.

— Искаш ли да дойдеш при нас? — попита майка й. — Един човек е дошъл да те види.

Възрастната жена, която бе облечена в спортни панталони с висока талия и тъмнозелен жакет, се изправи и протегна ръка.

— Аз съм Едит — каза тя и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Емили. Защо не седнеш?

Бащата на Емили отиде в трапезарията и донесе още един стол аз нея. Тя се настани колебливо в него, като се чувстваше доста неспокойна. Същото усещане я обземаше, когато със старите й дружки играеха Играта с възглавници — едната от тях се разхождаше из дневната със завързани очи и изведнъж всички започваха да я замерят с възглавници. Емили не обичаше тази игра — мразеше онзи напрегнат момент преди всички да започнат да я удрят — но винаги се включваше в играта, защото Али я обожаваше.

— Аз съм от програмата „Дървесна корона“ — каза Едит. — Родителите ти ми разказаха за твоя проблем.

Емили се почувства страшно неудобно на дървения кухненски стол.

— Проблем ли? — Стомахът й се сви. Имаше усещането, че разбира много добре какъв е този проблем.

— Разбира се, че е проблем — възкликна майка й с възмутен глас. — Онази снимка — с момичето, което ти забранихме да виждаш. Случвало ли се е повече от веднъж?

Емили нервно докосна белега на лявата си длан, който бе получила, когато Карълайн, без да иска я промуши с градинските ножици. През целия си живот се бе старала да бъде колкото се може по-послушна и с добро поведение, и не можеше да лъже родителите си — или ако опиташе, винаги я хващаха.

— Предполагам, че се е случвало повече от веднъж — промърмори тя.

Майка й издаде кратък, болезнен хленч.

Едит сви сбръчканите си, начервени устни. От нея се носеше характерната за възрастните дами миризма на нафталин.

— Това, което чувстваш, не е постоянно. Това е болест, Емили. Но ние от „Дървесна корона“ можем да те излекуваме. От началото на програмата сме рехабилитирали много бивши гейове.

От устата на Емили се разнесе къс, лаещ смях.

— Бивши… гейове? — Светът около нея се завъртя и леко започна да избледнява. Родителите й я гледаха с лицемерно съчувствие, обвили с ръце чашите си с кафе.

— Интересът ти към младите жени не е генетично или научно обоснован, а е резултат от средата, в която се движиш — обясни Едит. — С подходящите напътствия ще ти помогнем да пропъдиш своите… пориви, така да ги наречем.

Емили се вкопчи в облегалките на стола.

— Това ми звучи… твърде невероятно.

— Емили! — сопна й се майка й — тя бе научила децата си на уважение към възрастните. Но Емили бе твърде объркана, за да се смути от това.

— Не е невероятно — изчурулика Едит. — Не се притеснявай, ако не можеш веднага да го разбереш. Повечето от новите ни членове не могат. — Тя погледна към родителите на Емили. — Резултатите от дейността ни в района на Филаделфия са превъзходни.

Емили изпитваше желания да повърне. Рехабилитация? Тя погледна към родителите си, но лицата им не изразяваха нищо. После погледна през прозореца към улицата. „Ако следващата кола, която мине оттук, бъде бяла, това не се случва наистина — помисли си тя. — Ако е червена, значи се случва.“ Мина кола. И естествено беше червена.

Едит постави чашката с кафе в чинийката.

— Ще изпратим един от нашите възпитатели да се срещне с теб. Някой, който лично е усетил резултата от програмата. Тя е второкурсничка в гимназията „Роузууд“ и се казва Бека. Много е мила. Просто ще поговорите. А след това ще обсъдим подробно присъединяването ти към програмата. Става ли?

Емили погледна към родителите си.

— Нямам време да говоря с когото и да било — заяви тя. — Сутрин и след училище ходя на тренировки по плуване, а след това си пиша домашните.

Майка й се усмихна напрегнато.

— Ще намериш време. Какво ще кажете за утре по обяд?

Едит кимна.

— Сигурна съм, че няма да има проблем.

Емили почеса пулсиращата си глава. Тя вече мразеше Бека, а дори още не я беше виждала.

— Хубаво — съгласи се тя. — Кажете й, че ще се срещнем в параклиса Лорънс. — В никакъв случай нямаше да се среща с малката мис „Дървесна корона“ в училищното кафене. И без това следващия ден в училище се очертаваше да е достатъчно ужасен. Едит изтупа ръце и се изправи.

— Ще уредя всичко.

Емили остана до стената на фоайето, докато родителите й подаваха палтото на Едит и й благодаряха за посещението. След това тя излезе от къщата и се запъти към колата си. Когато родителите й се обърнаха към нея, на лицата им бе застинало сериозно изражение.

— Мамо, татко… — започна Емили.

Майка й се разфуча.

— Тази Мая май крие доста номера в ръкава си, а?

Емили отстъпи.

— Мая не е раздала снимките.

Госпожа Фийлд я погледна внимателно, след което седна на дивана и подпря главата си с ръце.

— Емили, какво ще правим сега?

— Какво имаш предвид?

Майка й я погледна.

— Не разбираш ли, че това ще окаже влияние върху всички ни?

— Да не би аз да съм го обявила на всички? — защити се Емили.

— Няма никакво значение кой го е направил — прекъсна я майка й. — Важното е, че вече всички знаят. — Тя се изправи, взе една декоративна възглавничка и я удари с юмрук няколко пъти, за да й придаде пухкав вид. Постави я обратно на дивана и взе следващата, като повтори процедурата. Бух. Тя ги удряше по-силно от необходимото.

— Когато видяхме тази твоя снимка, Емили, наистина изпаднахме в шок. Ужасен шок. А когато чухме, че си го правила повече от веднъж, тогава…

— Съжалявам — изхленчи Емили. — Но може би не е…

— Някога замисляла ли си се колко трудно ще е за нас? — прекъсна я госпожа Фийлдс.

— Всички бяхме. Карълайн се прибра у дома, плачейки. И брат ти, и сестра ти ми се обадиха с предложението да хванат самолета и да се приберат.

Тя взе поредната възглавничка. Бух. Бух. Няколко перца хвръкнаха във въздуха и, леко полюшквайки се, паднаха на земята. Емили се зачуди как ли би изглеждало това на някой, който минава край прозореца им. Може би като видят хвърчащите перца, ще си помислят, че се случва нещо весело и щастливо.

Емили усети как езикът й натежава като олово. Тежестта в стомаха й се засили.

— Съжалявам — прошепна тя.

Очите на майка й проблеснаха. Тя кимна на баща й.

— Донеси го.

Баща й хлътна в дневната и Емили го чу как рови из чекмеджетата на старинното им бюро. Секунди по-късно той се върна с разпечатка от пътническа агенция „Експедия“.

— Това е за теб — каза госпожа Фийлдс.

Това бе резервация за полет от Филаделфия до Де Мойн, Айова. На нейното име.

— Не разбирам.

Господин Фийлдс се прокашля.

— Така, искам да сме наясно. Или преминаваш курса в „Дървесна корона“ — успешно — или отиваш да живееш при леля ти Хелена.

Емили примигна.

— Леля Хелена… която живее във фермата?

— Да се сещаш за друга леля Хелена? — попита той.

Емили усети замайване. Тя погледна към майка си.

— Искате да ме изпратите далеч оттук?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отговори госпожа Фийлдс.

Очите на Емили се напълниха със сълзи. Гърлото й се сви, не можеше да продума. Чувстваше се така, сякаш върху гърдите й бе сложена тухла.

— Моля ви, не ме отпращайте — прошепна тя. — Аз… Аз ще отида в „Дървесната корона“.

Тя сведе поглед. По същия начин се получаваше и при състезанията по канадска борба с Али — двете бяха еднакво силни и можеха да стоят с лакти, облегнати на масата, в продължение на часове, но накрая Емили се предаваше и отпускаше ръка. Може би се предаваше твърде лесно, но с това не можеше да се пребори.

Лека усмивка на облекчение пропълзя по лицето на майка й. Тя прибра резервацията в джоба на жилетката си.

— Не беше чак толкова трудно, нали?