Sara Shepard - Мис Съвършенство

Сряда сутринта Спенсър се оглеждаше в голямото махагоново огледало на тоалетката в стил „Чипъндейл“. Масичката и тоалетното шкафче бяха собственост на семейство Хейстингс от двеста години и се предполагаше, че кръгчето от мокра чаша върху масата е било оставено от Ърнест Хемингуей — той поставил запотената си чаша с уиски върху нея по време на един от прочутите балове на пра-пра-прабабата на Спенсър.

Спенсър взе кръглата си четка за коса с естествен косъм и започна стръвно да разресва косите си, докато главата не я заболя. Джордана, репортерката от „Филаделфия сентинъл“ щеше да пристигне скоро за интервюто и фотосесията. Стилистката щеше да се погрижи за гардероба й, а фризьорката й Ури щеше да пристигне всеки момент, за да й направи прическа. Спенсър току-що бе приключила с гримирането — предпочете фин, изчистен, свеж грим, с който се надяваше да изглеждаше умна, прибрана, и съвсем леко като плагиат.

Преглътна тежко и погледна към снимката, която бе защипала под рамката в единия ъгъл на огледалото. На нея тя бе заедно със старите си приятелки на яхтата на чичото на Али в Нюпорт, Роуд Айлънд. Те се бяха притиснали една в друга, облечени в еднакви бански и широкополи сламени шапки, и се бяха усмихнали широко, сякаш бяха богините на морето.

Всичко ще мине добре, каза Спенсър на огледалото, като си пое дълбоко дъх. Накрая ще се окаже, че статията ще бъде мъничко съобщенийце нейде в секцията „Стил“, което никой няма да забележи. Джордана щеше да й зададе най-много два-три въпроса. Вчерашното съобщение от А. — знам какво си направила — имаше за цел просто да я изплаши. Тя се опита да го изблъска дълбоко в подсъзнанието си.

Внезапно телефонът й изпиука. Спенсър го вдигна, натисна няколко бутона, за да влезе във входящата си поща и погледна към скрапа.

Телефонът на Спенсър изтрака на пода. Убиецът на Али? Тя погледна към отражението си в огледалото. След това към снимката на приятелките си в ъгъла. Али беше хванала кормилото на яхтата, а останалите стояха ухилени зад нея.

В този момент нещо на прозореца привлече вниманието й. Спенсър рязко се завъртя, но не видя нищо. В двора нямаше никой, освен една изгубена зеленоглава патица. Дворовете на Дилорентис и Кавана също бяха празни. Спенсър отново се обърна към огледалото и разтърка лицето си с ръце.

— Здрасти.

Спенсър подскочи. Зад нея стоеше Мелиса, облегната на леглото й. Спенсър се обърна към нея, за да се убеди, че отражението й в огледалото е истинско. Тя се бе промъкнала в стаята толкова… безшумно.

— Добре ли си? — попита Мелиса, като си играеше с жабото на зелената си копринена риза. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Току-що получих много странен есемес — избъбри Спенсър.

— Така ли? Какво пишеше в него?

Спенсър погледна към телефона, който лежеше на кремавия килим, и го подритна далеч под тоалетната масичка.

— Няма значение.

— Ами хубаво. Твоята репортерка е тук. — Мелиса излезе от стаята на Спенсър. — Мама искаше да те извикам.

Спенсър тръгна към вратата. Не можеше да повярва, че едва не каза на Мелиса за съобщението на А. Но какво бе имал той предвид? Как може убиецът на Али да е точно пред нея, когато тя гледаше в огледалото?

Изведнъж пред очите й се появи една сцена от миналото. Хайде, стига, противно изкудкудяка Али. Прочела си го в дневника ми, нали?

Не бих погледнала в дневника ти, отговори Спенсър. Не ме интересува.

Последваха още няколко проблясъка и някакво бързо движение. И след това, пуф, всичко изчезна. Спенсър мигаше яростно още няколко секунди, замаяна и сама насред коридора. Усещането бе като продължение на някакъв странен замаян спомен от миналото. Но какъв беше той?

Тя бавно слезе по стълбите, като се подпираше на перилата. Родителите й и Мелиса се бяха събрали около дивана в дневната. Някаква закръглена жена с накъдрена черна коса и кръгли очилца с черни рамки, един слаб мъж с катинарче и огромна камера, овесена на врата му и дребничка азиатка с розов кичур в косата стояха до входната врата.

— Спенсър Хейстингс! — извика жената с накъдрената коса, щом я зърна. — Нашата финалистка!

Тя протегна ръце и я притисна към себе си. Носът на Спенсър се сплеска в сакото на жената, което миришеше на сладкото от череши, което тя толкова обичаше като малка. След това жената отстъпи назад и задържа Спенсър на една ръка разстояние от себе си.

— Аз съм Джордана Прат, моден редактор на „Филаделфия сентинъл“ — извика тя. След това махна с ръка към другите двама непознати — а това са Бриджит, нашата стилистка, и Матю, нашият фотограф. Толкова се радваме да се запознаем с теб!

— Чувствата са взаимни — избоботи Спенсър. Джордана поздрави майката и бащата на Спенсър, Тя подмина Мелиса, без дори да я погледне, и Мелиса се прокашля.

— Ъъъ, Джордана, мисля, че сме се срещали.

Джордана присви очи и сбърчи нос, сякаш във въздуха изведнъж се бе появила някаква неприятна миризма. Погледна Мелиса и каза:

— Така ли?

— Вие ме интервюирахте преди две години, когато участвах във Филаделфийския маратон — припомни й Мелиса, като се изпъна още повече и прибра косата си зад ушите. — Точно на входа на Музея на изкуствата.

Джордана все още изглеждаше объркана.

— Страхотно, страхотно! — налудничаво извика тя. — Обожавам маратона!

След това отново се втренчи в Спенсър. Тя забеляза, че репортерката носи часовник от серията „Танк америкен“ на Картие — и то не от евтините модели от неръждаема стомана.

— И така. Искам да знам всичко за теб. Как обичаш да се забавляваш, кои са любимите ти храни, кой според теб ще спечели „Американски идол“, всичко. Да знаеш, че някой ден сигурно ще станеш известна! Всички лауреати на „Златната орхидея“ стават звезди.

— Спенсър не гледа Американски идол — обади се госпожа Спенсър. — Толкова е заета с учене и разни мероприятия.

— На теста ПСАТ2 тази година изкара 2350 точки — добави гордо господин Хейстингс.

— Според мен ще спечели онази Фантазия — каза Мелиса. Всички млъкнаха и я погледнаха. — От „Американски идол“ — поясни тя.

Джордана се намръщи.

— Това всъщност бе първият сезон. — После се обърна към Спенсър и сви блестящите си червени устни. — И така, госпожице финалист. Искаме да наблегнем на това колко си фантастична, умна и чудесна, но искаме да бъде и забавно, естествено. Ти си номинирана за есе по икономика — което е свързано с бизнеса, нали? Мислех си фотосесията да бъде като пародия на „Чиракът“3. Снимките просто трябва да крещят Спенсър Хейстингс, ти си наета. Ще бъдеш облечена в елегантен черен костюм, ще седиш зад голямо бюро и ще казваш на някой човек, че е уволнен. Или нает. Или че искаш да ти приготви мартини. Няма значение.

Спенсър примигна. Джордана говореше ужасно бързо и жестикулираше хаотично с ръце.

— Бюрото в кабинета ми може да свърши работа — предложи господин Хейстингс. — Намира се надолу по коридора.

Джордана погледна към Матю.

— Искаш ли да го погледнеш? — Матю кимна.

— А аз имам черен костюм, който мога да й заема — обади се Мелиса.

Джордана измъкна своя блекбъри от калъфчето на кръста си и трескаво започна да набира някакъв номер.

— Няма да е необходимо — промърмори тя. — За всичко сме се погрижили.

Спенсър седна на дивана във всекидневната. Майка й хукна на пейката пред пианото. Мелиса се присъедини към тях, като седна на стола до античната арфа.

— Толкова е вълнуващо — изгука госпожа Хейстингс, като се наведе напред, за да отметне няколко кичура от лицето на Спенсър.

Спенсър трябваше да признае, че й харесва хората да се суетят около нея. Това се случваше толкова рядко.

— Чудя се какво ли ще ме пита — промърмори тя.

— О, най-вероятно за интересите ти, за обучението — пропя госпожа Хейстингс. — Не забравяй да споменеш за онези лагери, на които те пращах. Помниш ли как започнах да ти преподавам френски, когато беше на осем години? Така премина направо във второ ниво, когато в шести клас започнахте да учите френски.

Спенсър се изхили в шепата си.

— Мамо, в съботния брой на „Сентинъл“ ще има и други материали. Няма да съм само аз.

— Може да те попита за есето — равно изрече Мелиса.

Спенсър й хвърли подозрителен поглед. Мелиса спокойно разглеждаше някакъв брой на „Таун енд кънтри“, а лицето й не изразяваше нищо. Дали Джордана наистина щеше да я пита за есето?

Бриджит връхлетя в стаята с валсова стъпка, като буташе голяма стойка на колела, която бе пълна със закачени дрехи в найлонови пликове.

— Започвай да ги вадиш и виж дали нещо ще ти хареса — каза тя. — Трябва да изтичам до колата и да донеса обувките и аксесоарите. — Тя сбърчи нос. — Един асистент щеше да ми дойде добре.

Спенсър прокара ръце по найлоновите пликове. Те бяха поне двайсет и пет.

— Всичко това е предназначено за малката ми фотосесия?

— Джордана не ти ли каза? — Сивите очи на Бриджит се разшириха — Управителният директор страшно хареса историята, особено когато се оказа, че си местна. Ще те сложат на първа страница!

— На секцията „Стил“? — Мелиса я погледна невярващо.

— Не, на целия брой! — извика Бриджит.

— О, боже мой, Спенсър! — госпожа Хейстингс я хвана за ръката.

— Точно така! — извика Бриджит. — Свиквайте с това. А ако спечелиш, ще бъдеш на първите страници в цялата страна. Аз бях стилист за „Нюзуик“ на победителя от 2001-ва. Програмата й беше претъпкана.

Бриджит хукна към входната врата, а въздухът след нея остана наситен с жасминовия й парфюм. Спенсър се опита да диша както я бяха учили на курсовете по йога. Тя свали найлона от първата дреха и прокара ръце по тъмното вълнено сако. Провери етикета. Калвин Клайн. Следващото беше Армани.

Майка й и Мелиса се присъединиха към нея в разопаковането. Няколко секунди и двете мълчаха, докато Мелиса не рече:

— Спенс, на тази чанта е лепнато нещо.

Спенсър погледна. Някакво сгънато листче бе залепено с тиксо към единия тъмносин плик. Отпред имаше едно голямо ръкописно С.

Краката на Спенсър омекнаха. Тя издърпа бавно бележката, обърна се с гръб към майка си и Мелиса, за да не могат да видят, и разви листчето.

— Какво пише? — Мелиса се отдалечи от стойката с дрехите.

— А — просто указания от стилиста — думите излязоха тромаво от устата й.

Госпожа Хейстингс продължи спокойно да разопакова дрехите, но Мелиса задържа погледа на Спенсър малко по-дълго. Когато най-после тя отмести поглед, Спенсър отново бавно разви хартията.