— Никой няма да ни види — възрази Мая. Тя погали сухата, изтощена от хлора коса на Емили. — Освен това вече всички знаят за нас.

— Това, което се случи вчера, не те ли притеснява? — попита Емили, като се отдръпна назад. — Не се ли чувстваш… омърсена?

Мая се замисли.

— Не особено. Освен това, изглежда, на никого не му пука особено.

— Точно това е най-странното — съгласи се Емили. — Мислех, че всички ще се държат много гадно — ще се заяждат или ще ми се подиграват. Вместо това… Внезапно станах ужасно популярна. Хората не ми обръщаха толкова внимание дори, след като Али изчезна.

Мая се ухили и погали Емили по бузата.

— Видя ли? Нали ти казах, че няма да е толкова зле. Не беше ли това добра идея?

Емили отстъпи назад. На фона на слабото осветление в пещта, лицето на Мая изглеждаше зловещо зеленикаво. Предишния ден тя я бе забелязала на пейките в басейна… но след като я бе потърсила по-късно, тя никъде не успя да я намери. Мая бе искала връзката им да бъде по-открита. Усети болезнено предчувствие.

— Какво имаш предвид под добра идея?

Мая сви рамене.

— Просто искам да кажа, че който направи това, всъщност доста улесни нещата.

— Н-но той нищо не е улеснил — заекна Емили, като се сети къде всъщност би трябвало да бъде в този момент. — Моите родители са вбесени от снимката. Трябва да посещавам една програма, за да им докажа, че не съм гей. И ако не ходя, те ще ме изпратят в Айова, да живея с леля ми Хелена и чичо Алън. Завинаги.

Мая се намръщи.

— А ти защо не им каза истината? Ти си си такава, това не е нещо, което може лесно да се промени. Дори и в Айова. — Тя сви рамене. — Миналата година казах на моето семейство, че съм бисексуална. В началото не го приеха особено добре, но вече се примириха.

Емили започна да обикаля напред-назад по гладкия под на пещта.

— Твоите родители са различни.

— Може би. — Мая се изпъна. — Знаеш ли какво? Откакто миналата година признах пред себе си и останалите… Оттогава се чувствам страхотно.

Очите на Емили инстинктивно се насочиха към змиеподобния белег на ръката на Мая. Беше й харесвало да се самонаранява — твърдеше, че само така може да се почувства добре. Дали нараняването на истинската й същност бе променило това?

Емили затвори очи и си представи ядосаното лице на майка си. Качването на самолета за Айова. Никога повече да не спи в леглото си. Родителите й да я намразят завинаги. Тя усети как се задушава.

— Трябва да направя каквото искат. — Емили фокусира погледа си върху топчето дъвка, което някой бе залепил върху лавицата в пещта. — Трябва да вървя. — Тя отвори вратата и пристъпи в класната стая.

Мая тръгна след нея.

— Почакай! — Тя улови Емили за ръката и когато тя се обърна към нея, очите й се впиха в лицето й. — Какво искаш да кажеш? Да не би да скъсваш с мен?

Емили погледна към стената на стаята. Над учителското бюро бе залепен стикер, на който пишеше АЗ ОБИЧАМ ГЪРНЕТА! Само че някои бе задраскал думата гърнета и бе нарисувал листче марихуана над удивителния знак.

— Роузууд е моят дом, Мая. Искам да остана тук. Съжалявам.

Тя започна да се промъква между съдовете с глазура и грънчарските колела.

— Ем! — извика Мая зад гърба й. Но Емили не се обърна.

Тя излезе през страничната врата, която водеше право към вътрешния двор на училището, като се чувстваше така, сякаш току-що бе направила най-голямата грешка в живота си. Дворът бе празен — всички бяха на обяд, — но Емили можеше да се закълне, че за секунда е мярнала някой на покрива на камбанената кула на „Роузууд дей“. Фигурата имаше дълга руса коса и държеше бинокъл пред очите си. Приличаше много на Али.

Емили примигна и фигурата изчезна — остана само бронзовата камбана. Сигурно очите й и изневеряваха. Най-вероятно бе видяла някое чепато, изсъхнало дърво.

Дали?

* * *

Емили се затътри по тясната пътечка, която водеше към параклиса на свети Лорънс, който не приличаше толкова на параклис, колкото на къщичката от курабийки, която Емили бе направила в четвърти клас за коледния конкурс в мола „Крал Джеймс“. Кръглите стени на сградата бяха в канелен жълто-кафяв цвят, а фините первази, парапети и фронтони бяха кремаво бели. Рамките на прозорците бяха обвити в цветя с бонбонен цвят. Вътре, на една от предните пейки, седеше едно момиче, което се взираше в иначе празния параклис.

— Извинявай, че закъснях — изпъхтя Емили, като се плъзна на пейката до нея. Пред олтара бяха струпани фигурки от Рождество, който очакваха да бъдат подредени в ъгъла. Емили поклати глава. Още не бе дошъл ноември.

— Лошо няма — момичето протегна ръка. — Ребека Джонсън. Викат ми Бека.

— Емили.

Бека носеше дълга дантелена туника, тесни дънки и обикновени розови гуменки. Нежни обеци във формата на цветя висяха на ушите й, а косата й бе вързана отзад с дантелен ластик. Емили се зачуди дали, когато завърши програмата „Дървесна корона“, ще изглежда толкова женствено, колкото Бека.

Минаха няколко секунди. Бека извади тубичка с розов гланц за устни и се начерви.

— И така, искаш ли да ти разкажа за „Дървесна корона“?

Всъщност не, изпита желание да каже Емили. Мая може би бе права — Емили никога нямаше да бъде истински щастлива, докато не престане да се срамува и да отрича истинските си чувства. Въпреки че… Тя погледна към Бека. Момичето си изглеждаше съвсем наред.

Емили отвори една кутийка с кока-кола.

— Значи ти харесваш момичета? — Тя все още не можеше да повярва в това.

Бека, изглежда, се изненада.

— Х-харесвах. Но вече не.

— Добре, но кога… Как разбра със сигурност? — попита Емили, осъзнавайки, че прекалява с въпросите.

Бека отхапа малка хапка от сандвича си. Всичко в нея бе малко и кукленско, включително ръцете й.

— Просто се почувствах различно, предполагам. По-добре.

— И аз! — почти извика Емили. — Когато бях по-малка, имах гаджета момчета… но винаги съм имала по-различни чувства към момичетата. Дори смятах, че куклите ми Барби са сладки.

Бека избърса устата си със салфетка.

— Барби никога не е била мой тип.

Емили се усмихна и се сети за друг въпрос.

— Защо, мислиш, харесваме момичета? Защото четох, че това е генетично, но значи ли, че ако имам дъщеря, тя също ще смята, че нейното Барби е много сладко? — тя се замисли за миг, преди да продължи. В сградата нямаше други хора и беше много приятно да може да разговаря с някой за нещата, които я вълнуваха. Нали това бе целта на тази среща? — Въпреки че… Майка ми изглежда като най-нормалната жена на света — продължи Емили малко механично. — Може би се предава през поколение?

Емили спря, осъзнавайки, че Бека я гледа с много странно изражение на лицето.

— Предполагам, че не — смутено каза тя.

— Съжалявам — каза Емили, — много приказвам. Всъщност съм доста… объркана. И нервна. — И ме боли, й се искаше да добави, като се сети как лицето на Мая увехна, когато Емили й каза, че всичко е свършило.

— Няма проблем — тихо каза Бека.

— Преди да отидеш в „Дървесна корона“ имаше ли приятелка? — попита Емили, вече по-тихо.

Бека задъвка нокътя на палеца си.

— Уенди — каза едва чуто тя. — Работехме заедно в един магазин в мола „Крал Джеймс“.

— Вие с Уенди… флиртувахте ли? — Емили гризна един чипс.

Бека погледна подозрително статуетките кран олтара, сякаш мислеше, че Исус, Мария и трите влъхви подслушват разговора им.

— Може би — прошепна тя.

— Какво беше усещането?

Една малка вена на слепоочието на Бека запулсира.

— Грешно… Да си… гей. Не е лесно да го промениш, но според мен е възможно. „Дървесна корона“ ми помогна да разбера защо бях с Уенди. Израснала съм с трима братя и моят съветник ми каза, че съм била отгледана в много мъжка среда.

Това бе най-глупавото нещо, което Емили бе чувала през живота си.

— Аз имам брат, но имам и две сестри. Не съм била отгледана в мъжка среда. Така че какво не ми е наред?

— Ами, може би твоят проблем се корени някъде другаде. — Бека сви рамене. — Съветниците ще ти помогнат да разбереш това. Те ще те накарат да се отървеш от старите чувства и спомени. Целта е да ги заместиш с нови чувства и спомени.

Емили се намръщи.

— Карат те да забравяш разни неща?

— Не точно. По-скоро е нещо като освобождаване. Колкото и да се опитваше Бека да я представи в розова светлина, „Дървесната корона“ звучеше ужасно. Емили не искаше да се отърве от Мая. Нито пък от Али.

Внезапно Бека се протегна и хвана ръката на Емили. Реакцията й беше доста изненадваща.

— Знам, че в момента това едва ли има смисъл за теб, но аз научих нещо важно в „Дървесната корона“ — каза тя. — Животът е труден. Ако продължим да изпитваме тези чувства, които са… които са грешни, животът ни ще представлява непрекъсната борба. И без това е доста трудно, знаеш. Защо да влошаваме нещата?

Емили усети, че горната й устна трепери. Дали животът на всички лесбийки представляваше непрекъсната борба? Ами онези две жени, които имат спортен магазин в съседния град? Емили бе купила своите маратонки „Ню баланс“ от тях, и те й се сториха много щастливи. Ами Мая? Преди тя обичаше да се самонаранява, но сега се чувстваше много по-добре.

— А Уенди добре ли приема участието ти в програмата „Дървесна корона“? — попита Емили.

Емили погледна към витража зад олтара.

— Според мен тя ме разбира.

— Излизате ли все още заедно?

Бека сви рамене.

— Не много. Но мисля, че все още сме приятелки.

Емили прокара език по зъбите си.

— Смяташ ли, че можем да излезем трите някой път? — Нямаше да е зле да види две бивши лесбийки, които са останали приятелки. Може би двете с Мая могат да останат приятелки.

Бека вдигна изненадано глава.

— Добре. Какво ще кажеш за събота вечер?

— Прекрасно — отговори Емили.

Те довършиха обяда си и Бека се сбогува с нея. Емили тръгна надолу по зелената поляна и се вля в потока от ученици, които отиваха в час. Мозъкът й бе претъпкан с информация и емоции. Лесбийките в спортния магазин може и да са щастливи, и Мая можеше да се чувства по-добре, но може би Бека също беше права. Как щяха да се развият нещата в колежа, ами след това, когато си намери работа? Щеше да й се наложи отново и отново да обяснява сексуалността си на най-различни хора. Хора, които може би нямаше да я приемат.

Преди вчерашния ден единствените хора, които знаеха как се чувства Емили, бяха Мая, бившето й гадже Бен и Алисън. Двама от трима го бяха приели много добре.

Може би те бяха правите.

17.

Защото най-емоционалните моменти в една връзка се случват на гробищата

Сряда след училище Ариа гледаше гърба на Шон, който здраво въртеше педалите на своя планински бегач „Гари Фишър“ и без проблем изкачваше хълмистите улици на Западен Роузууд.

— Не изоставай! — подразни я той.

— Лесно ти е на теб! — извика Ариа, която яростно се опитваше да подкара по-бързо старичкото Пежо с десет скорости на Ила, останало още от колежа — когато се премести у Шон, тя взе и колелото със себе си. — Аз не пробягвам по шест мили всяка сутрин!

Шон бе изненадал Ариа след училище, като й каза, че днес ще пропусне тренировките по футбол, за да прекара повече време с нея. Което бе голяма стъпка от негова страна — за двайсет и четирите часа, които бе живяла с него, Ариа разбра, че Шон е също толкова вманиачен по футбола, колкото брат й по лакроса. Всяка сутрин Шон бягаше по шест мили, правеше упражнения и тренираше да вкарва голове в мрежата, опъната в задния двор на семейство Ейкърд, докато не станеше време да тръгва на училище.