Sara Shepard - Мис Съвършенство

Ариа трудно изкачи хълма и със задоволство забеляза, че пътят пред тях тръгна надолу. Денят бе великолепен, затова те решиха да покарат велосипеди в Западен Роузууд. Минаваха край фермите с множество пристройки и през километри девствени гори.

Когато слязоха на равен терен, те приближиха груба желязна ограда, с богато орнаментирана порта. Ариа натисна спирачките.

— Чакай малко. Съвсем забравих за това място.

Тя спря пред входа на гробището „Свети Василий“, най-старото и най-страховитото в града, където като малка ходеше да прави копия под хартия на надгробните плочи. То се простираше върху десетки акри от вълнисти хълмове и красиви поляни, а някои от надгробните камъни датираха още от 1700-та година. Преди Ариа да открие своята ниша в приятелството с Али, тя бе преминала през готик фаза, очарована от всичко, свързано със смъртта, Тим Бъртън4, Хелоуин и Найн Инч Нейлс.5 Гъстите корони на дъбовете в гробищния парк й осигуряваха идеална сянка за излежаване и мързелуване.

Шон спря до нея. Ариа се обърна към него.

— Може ли да влезем за малко?

Той я погледна разтревожено.

— Сигурна ли си?

— Преди много обичах да идвам тук.

— Добре. — Шон неохотно облегна велосипеда си на металния контейнер за отпадъци, редом с колелото на Ариа, и тръгна след нея покрай първата редица надгробни камъни.

Ариа четеше имената и датите, които навремето всъщност бе запомнила наизуст. ЕДИТ ДЖОНСЪН, 1807–1856. БЕБЕТО АГНЕС, 1820–1821. САРА УИТИЪР и цитатът от Милтън „СМЪРТТА Е ЗЛАТЕН КЛЮЧ, КОЙТО ОТВАРЯ ДВЕРИТЕ НА РАЯ“. Ариа знаеше, че оттатък хълма се намираха гробовете на кучето на име Пъф, котката Роувър и един папагал на име Лили.

— Обожавам гробовете — каза Ариа, когато подминаха един голям паметник, със статуя на ангел на върха. — Напомнят ми за „Сърцето-издайник“.

— За кое?

Ариа повдигна вежди учудено.

— Стига де. Не може да не си чел този разказ. На Едгар Алан По? За мъртвеца, скрит под дъските на пода? А разказвачът продължавал да чува сърцето му как бие под дъсчения под?

— Не съм.

Ариа сложи ръце на кръста си, втрещена. Как може Шон да не го е чел?

— Като се приберем, ще ти потърся томчето на По, за да го прочетеш.

— Добре — съгласи се Шон, след което смени темата. — Добре ли спа снощи?

— Страхотно — излъга тя. Луксозната й стая бе много красива, но Ариа всъщност не можа да спи. Къщата на Шон беше… твърде идеална. Пухеният юрган бе твърде пухкав, матракът бе твърде удобен, стаята бе твърде тиха. Освен това миришеше твърде много на хубаво и чисто.

Но освен това тя се тревожеше заради онова раздвижване край прозореца на стаята й, за възможността да я дебне воайора и заради съобщението от А., в което се казваше, че убиецът на Али е по-близо, отколкото предполага. Тя се бе въртяла часове в леглото, сама, убедена, че щом надигне глава над юргана, ще види воайора — или убиеца на Али — да стои до леглото й.

— Обаче мащехата ти се държа много строго с мен тази сутрин — каза Ариа, като заобиколи едно разцъфнало черешово дърво. — Забравих да си застеля леглото. Тя ме накара да се кача горе и да го оправя. — Тя изсумтя. — Майка ми не ме е карала да го правя от милион години.

Когато вдигна глава, видя, че Шон се смее.

— Мащехата ми винаги чисти къщата до блясък. Почти всеки ден Историческото общество изпраща групи на посещение.

Ариа настръхна. Щеше й се да му каже, че Историческото общество на Роузууд е искало да включи и тяхната къща в туристическите обиколки — защото е била проектирана от някакво протеже на Франк Лойд Рапт. Вместо това просто въздъхна.

— Съжалявам. Просто… откакто оставих на мама съобщение, че ще отседна у вас, тя не ми се е обаждала. Чувствам се толкова… изоставена.

Шон я докосна по ръката.

— Знам, знам.

Ариа пъхна върха на езика си в дупката, където се бе намирал единствения й мъдрец.

— Там е работата — каза меко тя. — Не знаеш.

Семейството на Шон бе идеално. Тази сутрин господин Ейкърд им бе приготвил белгийски кифлички, а госпожа Ейкърд бе приготвила кутийки с обяд за всички — включително и за Ариа. Дори кучето им, порода еърдейл, бе много добре възпитано.

— Тогава обясни ми — каза Шон.

Ариа въздъхна.

— Не е толкова лесно.

Те подминаха едно чепато, чворесто дърво. Внезапно Ариа погледна надолу… и рязко спря. Точно пред нея имаше оградено място за нов гроб. Гробокопачът още не бе изкопал дупката за ковчега, но мястото беше оградено. Мраморният надгробен камък обаче вече бе издигнат. На него пишеше просто „АЛИСЪН ЛОРЪН ДИЛОРЕНТИС“.

Ариа издаде кратък, бълбукащ звук от гърлото си. Властите все още изследваха останките на Али за следи от отрова или травма, затова нейните родители не я бяха погребали. Ариа не знаеше, че възнамеряват да я погребат тук.

Тя погледна безпомощно към Шон. Той пребледня.

— Мислех, че знаеш.

— Нямах никаква представа — прошепна тя.

На надгробния камък бе написано само името на Али. Никакви любима дъщеря или превъзходен играч на хокей, или пък най-красивото момиче в Роузууд. Дори не бяха отбелязани денят, месецът и годината на смъртта й. Може би просто защото никой не знаеше точната дата.

Тя потрепери.

— Мислиш ли, че трябва да кажа нещо?

Шон сви розовите си устни.

— Когато посещавам гроба на мама, понякога казвам по нещо.

— Какво например?

— Ами съобщавам й как вървят нещата. — Той погледна настрани и се изчерви. — Отидох след бала. Разказах й за теб.

Ариа също се изчерви. Тя погледна към надгробния камък, но се почувства неловко. Не й бе присъщо да разговаря с мъртъвци. Не мога да повярвам, че си мъртва, помисли си тя, без да може да го произнесе на глас. Стоя си тук, гледам гроба ти и все още ми се струва нереално. Така искам да знам какво се е случило. Дали убиецът все още е тук? Дали А. казва истината?

Дааа — Ариа можеше да се закълне, че чува някакъв далечен шепот. Звучеше като гласа на Али.

Тя се замисли за съобщението на А. Някой иска нещо, което принадлежи на Али — и я бе убил заради това. Какво бе то? Всички искаха по нещо от нея — дори най-добрите й приятелки. Хана искаше нейната индивидуалност и, изглежда, си я бе присвоила, след като Али изчезна. Емили бе обичала Али повече от всички — наричаха я „Убиец“, като личния питбул на Али. Ариа искаше способността на Али да флиртува, нейната красота, нейната харизма. А Спенсър винаги ревнуваше от нея.

Ариа се загледа в оградената площ, която щеше да бъде гроба на Али и зададе въпроса, който бавно се бе формирал в съзнанието й: За какво, всъщност, се борехме, момичета?

— При мен не се получава — прошепна след малко тя. — Да тръгваме.

Тя погледна за последен път бъдещия гръб на Али. Когато му обърна гръб, пръстите на Шон се сплетоха с нейните. Известно време повървяха тихо, но някъде по следата на пътя към изхода Шон се спря.

— Зайче — каза той, като посочи към една животинка на поляната. После целуна Ариа по устните.

Устата й се изви в усмивка.

— Получих целувка само защото си видял зайче?

— Аха — Шон игриво я побутна. — Това е същото като да удариш някого, щом видиш фолксваген бийтъл. При нас може да са целувки — и зайци. Това да бъде нашата игра.

— Нашата игра? — подсмихна се Ариа, като реши, че той се шегува.

Но лицето му остана сериозно.

— Нали се сещаш, само за нас. Добре, че е свързана със зайците, защото в Роузууд е пълно с тях.

Ариа се страхуваше да се пошегува с него, но наистина — тяхната игра? Това й приличаше на нещо, което Дженифър Татчър и Дженингс Силвър биха направили. Дженифър и Дженингс бяха заедно още преди Ариа да замине за Исландия в края на седми клас. Бяха известни просто като Двете Дж или Дж-тата, и към тях се обръщаха така дори поединично. Ариа не искаше да бъде Дж.

Докато гледаше как Шон минава пред нея и отива при велосипедите, деликатните косъмчета на врата й настръхнаха. Сякаш някой я наблюдаваше. Но когато се обърна, видя само една грамадна черна врана, която бе кацнала на надгробния камък на Али. Враната я погледна, без да мига, след което разпери крила и отлетя към дърветата.