— Какво искате да кажете? — попита Спенсър, като прегърна коленете си. Това й прозвуча като ужасни психо бръщолевеници.

— Приятелките ти… обичат ли да са в центъра на нещата? Те имат всичко, което искат, непрекъснато те притискат, никога не се чувстваш комфортно?

Устата на Спенсър пресъхна. Определено имаше такава приятелка: Али.

Тя затвори очи и отново се сети за странния спомен, който я бе притеснявал цяла седмица. Ставаше въпрос за някаква караница, Спенсър бе сигурна в това. Само дето тя помнеше всичките скандали с Али по-ясно, отколкото хубавите моменти в тяхното приятелство. Дали това не беше просто сън?

— За какво си мислиш? — попита доктор Евънс.

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— За Алисън.

— А… — кимна доктор Евънс. — Мислиш ли, че Алисън е била като Мелиса?

— Не знам. Може би.

Доктор Евънс измъкна една салфетка от кутията и си издуха носа.

— Гледах ви на клипчето по телевизията. Двете с Алисън изглеждахте ядосани една на друга. Така ли беше?

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— Донякъде.

— Можеш ли да си спомниш защо?

Спенсър се замисли и огледа стаята. На бюрото на доктор Евънс имаше някаква гравирана табелка, която последния път не беше забелязала. На нея пишеше АЗ ЗНАМ, ЧЕ НИЩО НЕ ЗНАМ. СОКРАТ.

— В онези седмици, преди да изчезне, Алисън започна да се държи… много странно. Сякаш ни мразеше. Никой от нас не искаше да го признае, но според мен през онова лято тя смяташе да ни зареже.

— А това как те караше да се чувстваш? Ядосана?

— Да. Естествено. — Спенсър замълча за миг. — Беше страхотно да бъдем приятелки на Али, но трябваше да направим доста жертви. Заедно преживяхме много неща, някои не особено приятни. Значи ние преминахме през всичко заради нея, а сега тя искаше да ни захвърли?

— Значи си смятала, че тя ти дължи нещо?

— Може би — отговори Спенсър.

— Но ти също си чувствала вина, нали? — предположи доктор Евънс.

Раменете на Спенсър увиснаха.

— Вина ли? Защо?

— Защото Алисън е мъртва. Защото до известна степен си я отхвърлила. Може би подсъзнателно си желала да й се случи нещо лошо, защото тя те е наранявала.

— Не знам — прошепна Спенсър.

— И тогава желанието ти се е сбъднало. И сега се чувстваш така, сякаш ти си виновна за изчезването на Алисън. Че ако не беше изпитвала онова желание, тя нямаше да бъде убита.

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Тя не можа да отговори нищо.

— Вината не е твоя — каза твърдо доктор Евънс, като се наведе напред в стола си. — Ние не обичаме непрекъснато приятелите си. Алисън те е наранила. Това, че просто си имала някакви лоши мисли не означава, че си причина за смъртта й.

Спенсър подсмръкна. Тя отново се взря в цитата на Сократ. Аз знам, че нищо не знам.

— В съзнанието ми непрекъснато се появява един спомен — изведнъж каза тя. — За Али. Караме се. Тя говори за нещо, което съм прочела в дневника й — тя непрекъснато мислеше, че й чета дневника, но всъщност аз никога не съм го пипвала. Но аз… просто не съм убедена, че това е истински спомен.

Доктор Евънс допря химикала до устата си.

— Хората имат различни начини да се справят с проблемите. При някои хора, които видят или направят нещо неприятно, мозъкът им просто… редактира случилото се. Но паметта им често започва да го изтласква обратно.

Спенсър имаше чувството, че е лапнала стъклена вата.

— Нищо неприятно не се е случило.

— Бих могла да те хипнотизирам, за да изчистя спомена.

Устата на Спенсър пресъхна.

— Да ме хипнотизирате?

Доктор Евънс се взираше в нея.

— Може да помогне.

Спенсър пъхна кичур коса в устата си. После посочи към цитата от Сократ.

— Какво означава това?

— Това ли? — Доктор Евънс сви рамене. — Мисли за себе си. Сам си прави изводи. — Тя се усмихна. — Готова ли си? Легни на дивана и се настани удобно.

Спенсър рязко се гътна на дивана. Докато доктор Евънс спускаше бамбуковите щори, тя се сви от страх. Али бе направила същото през онази нощ, когато изчезна от хамбара.

— Просто се отпусни. — Доктор Евънс загаси лампата на бюрото й. — Успокой се. Опитай се да се освободиш от всичко, за което разговаряхме днес. Става ли?

Спенсър изобщо не се чувстваше спокойна. Бе свила колене, а мускулите й се бяха стегнали. Дори зъбите й тракаха. Сега ще започне да обикаля из стаята и да брои от сто на обратно. Ще докосне челото ми и аз ще попадна под нейна власт.

Когато Спенсър отвори очи, тя вече не беше в кабинета на доктор Евънс. Тя се намираше пред хамбара. Беше нощ. Алисън я гледаше и поклащаше глава, също както в откъслечните спомени, които Спенсър бе имала цяла седмица. Тя внезапно разбра, че това е нощта, в която Али изчезна. Опита се да се измъкне от спомена, но крайниците й бяха натежали и безполезни.

— Ти се опита да ми отнемеш всичко — каза Али с тон и изражение на лицето, които й се сториха зловещо познати. — Но това няма да го получиш.

— Да получа какво? — Духаше студен вятър. Спенсър потрепери.

— Хайде, стига — изсмя се подигравателно Али, като сложи ръце на кръста. — Прочела си за това в дневника ми, нали?

— Въобще не съм ти пипала дневника — възрази Спенсър. — Изобщо не ме интересува.

— Напротив, много даже те интересува — каза Али. Тя се наведе напред. Дъхът й миришеше на мента.

— Ти бълнуваш — избъбри Спенсър.

— Напротив — озъби се Али. — Ти бълнуваш.

Спенсър внезапно почувства гняв. Тя се наведе напред и блъсна Али по рамото. Тя я погледна изненадано.

— Приятелките не се блъскат по рамената.

— Е, може би ние не сме приятелки — отговори Спенсър.

— Да, може би — каза Али. Тя се отдалечи на няколко метра, но после се обърна към нея и каза нещо. Спенсър видя как устата й мърда, след това усети, че и собствената й уста се движи, но не можа да чуе думите. Знаеше само, че каквото й да бе казала Али, то я беше ядосало ужасно. Някъде отдалеч се чу едно щрак.

— Спенсър — чу се гласът на доктор Евънс. — Хей, Спенсър.

Първото нещо, което видя, щом отвори очи, бе табелката на доктор Евънс. Аз знам, че нищо не знам. След това се появи и лицето на психиатърката. На него бяха изписани неувереност и безпокойство.

— Добре ли си? — попита тя.

Спенсър примигна няколко пъти.

— Не знам.

Тя седна на дивана и избърса запотеното си чело с ръка. Усещането бе същото както когато се събуди от упойката след операцията на апандисита й. Всичко изглеждаше замазано и неясно.

— Кажи ми какво виждаш в стаята — каза доктор Евънс. — Опиши ми всичко.

Спенсър се огледа.

— Кафяв кожен диван, бял пухкав килим…

Какво беше казала Али? Защо Спенсър не можеше да я чуе? Наистина ли това се беше случило?

— Телено кошче за отпадъци — продължи тя. — Свещник с ароматна свещ.

— Добре — доктор Евънс сложи ръка на рамото й. — Седни тук. Дишай дълбоко.

Прозорецът на стаята бе отворен и Спенсър можеше да усети миризмата на току-що асфалтирания паркинг. Два гълъба си гукаха. Когато най-накрая се изправи и каза на доктор Евънс, че ще се видят следващата седмица, тя почувства главата си прояснена. Излезе и мина през чакалнята, без да забележи Мелиса. Просто искаше да се махне оттук.

Слезе на паркинга и се качи в колата си, като остана мълчаливо да седи в нея. Изброи всички неща, които виждаше и тук. Чантата й от туид. Табелата над зеленчуковия магазин, която гласеше „ПРЕСНИ ДОМАТИ“. Д-то се бе отчупило и паднало на земята. Един син пикап чероки бе паркиран напреки пред магазина. На близкото дъбово дърво весело се поклащаше една червена къщичка за птици. На вратата на офис сградата висеше надпис, че вътре се допускат само служебни животни. Профилът на Мелиса се виждаше през прозореца на доктор Евънс.

Устните на сестра й бяха извити в усмивка и тя усилено жестикулираше. Когато Спенсър отново погледна към зеленчуковия магазин, тя видя, че задната гума на шевролета е спукана. Зад пикапа се прокрадваше някой. Може би котка.

Спенсър се понадигна в седалката. Не беше котка — беше човек. Който я гледаше. Очите му не мигваха. И тогава внезапно обърна глава, скри се в сенките и изчезна.

19.

Много по-добре от надпис „Ритни ме“

В четвъртък следобед Хана вървеше по коридора след останалите от класа по химия, към пилона със знамето на двора. Беше обявена учебна противопожарна тревога и учителят им по химия, господин Пърсивал, проверяваше дали някой не е избягал навън. Беше поредният необичайно топъл октомврийски ден и докато слънцето напичаше главата на Хана, тя чу две второкурснички да разговарят тихичко.

— Чу ли, че била клептоманка? — изсъска Ноел Фрейзиър, високо момиче с водопад от руси къдрици.

— Знам — отговори Ана Уолтън, дребничка брюнетка с огромни гърди. — Тя организирала мащабен обир на Тифани. А след това катастрофирала с колата на господин Ейкърд.

Хана замръзна. Обикновено приказките на двете смотанячки-второкурснички нямаше да я притеснят, но сега се чувстваше някак уязвима. Престори се, че е особено заинтересувана от групичка дребни борчета, които градинарят току-що бе посадил.

— Чувам, че всеки ден ходи в полицейското управление — каза Ноел.

— Нали знаеш, че вече не е поканена за купона у Мона? — прошепна Ана. — Скарали са се жестоко, защото Хана я унизила с онова изписване във въздуха.

— Мона искала да я зареже още преди два месеца — каза многозначително Ноел. — Хана се е превърнала в абсолютна загубенячка.

Това вече бе твърде много. Хана се обърна вбесена.

— Кой ви каза това?

Ана и Ноел се спогледаха и размениха усмивки. След това тръгнаха надолу по хълма, без да кажат нито дума.

Хана затвори очи и се облегна на металния пилон, като се опита да пренебрегне факта, че всички от класа й по химия се бяха вторачили в нея. Бяха минали двайсет и четири часа от провала с въздушното писане и нещата се развиваха от зле по-зле. Предишната вечер Хана бе изпратила поне десет извинителни съобщения на Мона… и не бе получила никакъв отговор. А днес цял ден чуваше странни, отвратителни неща за себе си… от всички.

Тя се замисли за есемеса от А.

Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Така че пази си гърба.

Хана огледа тълпата ученици на двора. Точно до входната врата две момичета в униформи на мажоретки репетираха танца си. Близо до един бор две момчета се налагаха с униформените си сака. Братът на Ариа, Майк, мина край нея, като си играеше със стика си за лакрос. Най-накрая забеляза изрусената до бяло коса на Мона. Тя бе тръгнала да влиза в сградата през една от страничните врати с отегчен и високомерен израз на лицето си. Хана опъна сакото си, сви и разпусна юмруци и тръгна към най-добрата си приятелка.

Когато се приближи до Мона, тя я тупна по кокалестото рамо. Мона се обърна.

— А, ти ли си — каза тя с равния си глас, с който обикновено поздравяваше загубеняците, които не заслужаваха нейното присъствие.

— Ти ли пускаш разни слухове за мен? — попита я Хана, като се стараеше да не изостава от Мона, която направо влетя през страничната врата и хукна надолу по коридора.

Мона намести голямата чанта на рамото си.

— Не съм казала нищо, което да не е истина.

Хана зяпна изненадано. Тя се почувства точно като Уили Койота от онези стари анимационни филмчета, които обичаше да гледа — той тичаше и тичаше, и тичаше, докато накрая не скочеше от някоя скала. Уили увисваше във въздуха за секунда, без да осъзнава какво е станало, и после стремително политаше надолу.