— Значи според теб съм някоя загубенячка? — извика тя.

Мона повдигна едната си вежда.

— Както вече ти казах, нищо, което да не е истина.

Тя остави Хана да стои втрещена в средата на коридора, заобиколена от потока ученици. Мона стигна до края на коридора и се спря до група момичета. В началото всичките й изглеждаха еднакви — скъпи чанти, блестящи коси, слаби крака с изкуствен тен — но след това погледът на Хана се проясни. Мона стоеше до Наоми и Райли, и трите си шепнеха нещо.

Хана бе сигурна, че всеки момент ще заплаче. Тя влезе, препъвайки се, в тоалетната и се затвори в кабинката до Олд Фейтфул, прочутата тоалетна, която периодично изхвърляше вода, като обливаше всеки, който бе достатъчно глупав, за да я използва. Момчетата също си имаха изригваща тоалетна. Водопроводчиците се бяха опитвали много пъти да ги поправят, но тъй като не можеха да разберат каква точно е причината за това, Олд Фейтфул се превърна в легендарна част от „Роузууд дей“. Всички знаеха за тях и избягваха да ги използват.

Само дето… Мона бе използвала Олд Фейтфул само няколко седмици след като двете с Хана станаха приятелки, по времето, когато все още си беше заблудена ученичка. Тя бе изпратила един панически есемес на Хана в часа й по здравеопазване и Хана бе хукнала към тоалетната, за да й занесе резервните пола и блуза, които Мона държеше в шкафчето си. Хана си спомни как бе натъпкала подгизналата пола в една найлонова торбичка и й бе подала сухите дрехи над вратата, за да може Мона спокойно да се преоблече — винаги се бе чувствала неудобно да се преоблича пред други хора.

Как може Мона да не помни това?

Сякаш по сигнал Олд Фейтфул изригна. Хана изпищя и се притисна към отсрещната стена, а във въздуха се изстреля струя синя канална вода. Няколко тежки капки паднаха върху сакото на Хана, тя се притисна към вратата на кабинката и заплака. Чувстваше се ужасно, че Мона вече не се нуждае от нея. И че Али беше убита. И че баща й още не й се беше обадил. Защо й се случваше всичко това? Какво бе направила, за да го заслужи? Олд Фейтфул започна да се успокоява и точно тогава външната врата се отвори. Хана изхълца тихо няколко пъти, като се опитвате да пази тишина. Влезлият се приближи до мивката и Хана надникна под вратата. Видя чифт тежки, черни мъжки половинки.

— Ехо? — чу се момчешки глас. — Има… Има ли някой вътре?

Хана сложи ръка на устата си. Какво търсеше това момче в дамската тоалетна?

Освен ако… Не. Не може да бъде.

— Хана? — Обувките се спряха пред вратата на нейната кабинка. Този път Хана разпозна гласа.

Тя леко отвори и надникна през процепа. Беше Лукас, момчето от „Рив Гош“. Можеше да види върха на носа му и кичур руса коса. На ревера му бе закачена футболна значка НАПРЕД, РОУЗЗУД.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Видях те да влизаш — отговори той. — Нали знаеш, че това е мъжката тоалетна? Хана му отговори с объркано подсмъркване. Тя свали мокрото си сако, измъкна се от кабинката, отиде до мивката и си сипа малко течен сапун в шепата. Той миришеше на бадем, а Хана ужасно мразеше тази миризма.

Лукас погледна към кабинката на Олд Фейтфул.

— Нима онова нещо изригна?

— Да — каза Хана. Тя повече не можеше да сдържа емоциите си. Наведе се над мивката и сълзите й потекоха.

Лукас застана до нея и сложи ръка на гърба й. Хана усети, че тя леко трепереше.

— Успокой се, това е просто Олд Фейтфул. Той си изригва на всеки час. Знаеш много добре.

— Не става въпрос за това. — Хана грабна една хартиена салфетка и си издуха носа. — Най-добрата ми приятелка ме мрази. И кара всички останали също да ме мразят.

— Какво? Естествено, че не го прави. Това са глупости.

— Напротив, прави го! — Пискливият глас на Хана отекна в облечените с фаянсови плочки стени. — Мона вече излиза с едни други момичета, които ме мразят, и разпространява слухове за мен, само защото пропуснах Приятелницата и самолетът изписа в небето „Всички да пърдим с Мона“, вместо „Всички на парти с Мона“, и тя оттегли поканата за рождения й ден, а аз трябваше да бъда най-добрата й приятелка.

Тя изреди всичко това в едно дълго изречение, без да си поема дъх, без да обръща внимание къде е и на кого говори. Когато свърши, тя погледна Лукас и внезапно почувства раздразнение, че той е там и е чул всичко.

Лукас бе толкова висок, че трябваше да стои леко прегърбен, за да не си удари главата в тавана.

— И аз мога да разпространя някои клюки за нея. Като, например, че е болна от такава болест, при която не може да се спре да си яде сополите, когато никой не я гледа? Сърцето на Хана подскочи. Това беше голяма глупост… но същевременно смешно… и мило.

— Всичко е наред.

— Добре, но да знаеш, че предложението ми си остава. — Лицето му абсолютно сериозно. На ужасното зеленикаво осветление в тоалетната той дори изглеждаше сладък. — Хей! Сетих се за нещо, което може да те развесели.

Хана го погледна недоверчиво. Той да не би да си мислеше, че само защото я е видял в тоалетната, двамата вече са приятели? Въпреки това бе любопитна да разбере.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. То е свръх секретно. Ще дойда да те взема утре сутринта.

Хана го стрелна с предупредителен поглед.

— Това среща ли е?

Лукас вдигна примирително ръце.

— Съвсем не. Просто… приятели.

Хана преглътна. Точно от приятел имаше нужда сега. Ужасно.

— Добре — съгласи се тихо тя, като се чувстваше твърде изтощена, за да спори. След това въздъхна, излезе от мъжката тоалетна и се запъти към следващия си урок. Странно, но вече се чувстваше мъничко по-добре.

Но щом зави зад ъгъла и навлезе в крилото за чужди езици, Хана се спря, за да облече сакото си и усети нещо, залепено на гърба му. Тя измъкна един смачкан лист хартия, на който с розов флумастер бе написано „Съжалявайте ме“.

Хана огледа преминаващите край нея ученици, но никой не й обръщаше внимание. Откога ли се разхождаше с тази бележка на гърба? Кой ли я беше залепил? Можеше да бъде всеки. По време на противопожарната тревога тя се бе движила в тълпа от ученици. Всички бяха там.

Хана отново погледна към листа и го обърна от другата страна. Там имаше бележка, написана на пишеща машина. Хана усети онова познато свиване в стомаха си.

Хана, помниш ли, когато видя Мона да излиза от онази клиника за пластична хирургия? Ехо, думата липосукция да ти говори нещо? Но шшшт! Не си го чула от мен.

А.

20.

Животът имитира изкуството

Четвъртък на обяд Ариа влезе в административното крило на „Роузууд дей“. Тук се намираха кабинетите на всички учители, които често провеждаха в тях извънкласни занимания през обедната почивка.

Ариа спря пред затворената врата на кабинета на Езра. Той я бе променил много от началото на годината. Беше закачил на стената бяла дъска, която бе запълнена със съобщения от учениците му.

Господин Фитц, искам да обсъдим доклада ми за Фицджералд. Ще се отбия след часовете.

Кели.

В дъното имаше цитат от Хамлет:

„О, ти, злодей! Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!“6

Под дъската бе залепил изрезка от комикс на „Ню Йоркър“ — куче, седнало на дивана на психиатър. А на дръжката на вратата бе закачил табелката „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ от хотел „Дейс Ин“; Езра я бе обърнал от обратната страна: МОЛЯ ЧИСТАЧКАТА ДА ПОЧИСТИ ТАЗИ СТАЯ.

Ариа колебливо почука на вратата. „Влез“, го чу да се обажда отвътре. Тя очакваше Езра да бъде с някой друг ученик — от откъслечните реплики, които бе дочула в час, тя бе решила, че обедната му почивка винаги е много заета — а ето, че той седеше там съвсем сам, сложил кутия „Хепи мийл“ на бюрото си. В стаята миришеше на сандвичи от Макдоналдс.

— Ариа! — възкликна Езра, като повдигна вежди. — Каква изненада. Седни.

Тя се тръшна на одраскания му диван — същия като онзи в кабинета на директора на „Роузууд дей“. Посочи към бюрото му.

— „Хепи мийл“?

Той се усмихна смутено.

— Харесват ми играчките. — Той вдигна една количка от някакъв детски филм. — Искаш ли един сандвич? — Той протегна кутията към нея. — С месце на скара.

Тя махна отрицателно с ръка.

— Не ям месо.

— Вярно. — Той изяде едно пържено картофче, без да сваля поглед от очите й. — Забравих.

Ариа усети прилив на нещо — смесица от близост и дискомфорт. Езра отмести поглед, може би също го бе усетил. Тя огледа бюрото му. То бе претрупано с листове хартия, миниатюрна каменна японска градина и хиляди книги.

— И така… — Езра избърса устата си със салфетка, без да забележи израза на лицето й. — Какво мога да направя за теб?

Ариа се облегна върху облегалката на дивана.

— Чудех се дали ще ми отпуснеш още малко време за есето върху „Алената буква“, което трябва да предадем утре.

Той остави безалкохолното си на бюрото.

— Наистина ли? Изненадан съм. Ти никога не си закъснявала досега.

— Знам — рече смутено тя. Но къщата на семейство Ейкърд изобщо не бе удобна за учене. Първо, тя бе твърде тиха — Ариа бе свикнала да учи като едновременно с това слушаше музика, телевизора и Майк, който викаше по телефона в съседната стая. Второ, беше й много трудно да се концентрира, когато изпитва усещането, че някой… я наблюдава. — Но не искам много — продължи тя. — Само този уикенд.

Езра се почеса по темето.

— Ами… Досега не съм разрешавал на никой друг, но добре. Само този път. Следващия път ще трябва да ти намаля оценката заради това.

Тя прибра коса зад ушите си.

— Не възнамерявам да ми става навик.

— Добре. Какво, да не би да не ти харесва книгата? Или още не си я започнала?

— Завърших я днес. Но изобщо не ми хареса. Мразя Хестър Прин.

— Защо?

Ариа се заигра с катарамата на велурените си обувки „Ърбан аутфитърс“.

— Тя смята, че съпругът й е загинал в морето и веднага започва любовна афера — промърмори тя.

Езра се наведе напред и облегна лакти на бюрото с изненадано изражение на лицето.

— Но съпругът й също не е много приятен човек. Точно това усложнява нещата.

Ариа се загледа в книгите, които бяха подредени на тесните дървени рафтове в стаята. Война и мир. Дъга на гравитацията. Грамадна колекция събрани съчинения на е. е. къмингс7 и Рилке, и не едно, а две копия на Без изход. Имаше сборника с разкази на Едгар Алън По, който Шон не беше чел. Всичките книги изглеждаха омачкани и протъркани от много четене и препрочитане.

— Но аз не мога да приема онова, което Хестър е сторила — тихо каза Ариа. — Тя е изневерила.

— Да, но от нас се очаква да й съчувстваме за страданието и за това, как обществото я е отхвърлило, и как тя се опитва да съхрани своята идентичност и да не позволи на останалите да й я отнемат.

— Мразя я, ясно ли е? — избухна Ариа. — И никога няма да й го простя!

Тя покри лицето си с ръце. По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Когато затвори очи, тя си представи Байрън и Мередит като грешните любовници от книгата, а Ила като отмъстителния, зъл съпруг на Хестър. Но ако животът наистина имитира изкуството, то тогава Байрън и Мередит би трябвало да страдат… не Ариа. Предишната вечер се бе опитала да се обади вкъщи, но щом Ила вдигна слушалката и чу гласа на Ариа от другата страна, тя затвори. Когато Ариа бе помахала на Майк в другия край на гимнастическия салон, той бързо се бе врътнал на пети и се бе скрил в съблекалнята. Никой не беше на нейна страна.

— Уха! — тихо каза Езра, след като Ариа издаде един сподавен стон. — Всичко е наред. Значи книгата не ти харесва. Всичко е наред.