— И така, какви са ми репликите?

— Това е токшоу — обясни Спенсър. Тя погледна към Али в очакване на нейната реакция, но Али не каза нищо. — Аз съм водещата. Ти и Али сте моите гости. Първо ще интервюирам теб.

Али изсумтя саркастично и бузите на Спенсър пламнаха, като придобиха розовия оттенък на тениската й на Ралф Лорен. Иън кимна утвърдително и каза:

— Добре, интервю става.

Спенсър поизпъна гърба си и кръстоса крака, точно както бе виждала да правят водещите по телевизията. Тя вдигна розовия микрофон, който бяха взели от караоке машината на Хана и го приближи към брадичката си.

— Добре дошли в шоуто на Спенсър Хейстингс. Първият ми въпрос е…

— Питай го кой е любимият му учител в „Роузууд дей“ — извика Ариа.

Али вирна глава. Очите й блестяха.

— Добър въпрос, Ариа. Трябва и да го питаш с кой от учителите си би предпочел да се натиска. На някой празен паркинг.

Ариа зяпна от изненада. Хана и Емили, които стояха до изправени до бюфета, се спогледаха сконфузено.

— Всичките ми учители са псета — каза Иън бавно, без да разбере какво всъщност се случва.

— Иън, би ли ми помогнал, ако обичаш — Мелиса издаде някакъв тракащ звук от кухнята.

— Само секунда — извика Иън.

— Иън! — Мелиса звучеше раздразнено.

— Сетих се! — Спенсър отметна дългата си руса коса назад. Страшно й хареса, че Иън обръща повече внимание на тях, отколкото на Мелиса. — Какъв би бил за теб идеалният подарък по случай дипломирането ти?

— Иън — извика Мелиса през зъби. Светлината, която идваше от хладилника, хвърляше сянка върху лицето й. — Имам Нужда от Помощ.

— Това е лесен въпрос — отговори Иън, като не й обърна внимание. — Искам уроци по бейзджъмпинг.

— Бейзджъмпинг ли? — извика Ариа. — Какво е пък това?

— Скачане с парашут от покрива на висока сграда — обясни Иън.

Докато Иън им разказваше за Хънтър Куинан, един от неговите приятели, който бил скачал много пъти с парашут от сграда, момичетата се бяха навели любопитно напред. Ариа беше фокусирала камерата върху челюстта на Иън, която изглеждаше като изсечена от камък. За миг погледът й се отклони към Али. Тя седеше до Иън и се взираше в пространството. Дали й беше скучно? Може би имаше по-интересни неща за правене — може би полученото съобщение бе свързано с плановете, които крояха с по-големите й великолепни приятелки.

Ариа отново погледна към телефона на Али, който лежеше на декоративната възглавничка до ръката й. Какво ли криеше от тях? Какво ли беше намислила?

Понякога не ви ли се иска просто да я убиете? Въпросът на Спенсър витаеше из съзнанието на Ариа, докато Иън продължаваше да говори. Дълбоко в себе си тя знаеше, че всички се чувстват по този начин. Може би просто щеше да е по-добре Али да… изчезне, вместо просто да ги забрави.

— И Хънтър каза, че получил невероятен приток на адреналина, когато скочил — завърши Иън. — Усещането било по-велико от всичко. Дори от секса.

— Иън — извика предупредително Мелиса.

— Това звучи невероятно. — Спенсър погледна към Али, която седеше от другата страна на Иън. — Нали?

— Да. — Али изглеждаше като замаяна, все едно е в транс. — Невероятно.

Останалата част от седмицата премина като сън — последните изпити, планирането на партитата по случай завършването, още срещи и още повече напрежение. И тогава, в онази вечер на последния ден от седми клас, Али изчезна. Просто ей така. В единия миг бе там, в следващия я нямаше.

Полицията претърси целия Роузууд за следи. Разпитаха четирите момичета поотделно, интересуваха се дали Али се е държала странно напоследък, или пък дали се е случило нещо необичайно. Те размишляваха дълго и усилено. Нощта, в която тя изчезна, бе доста странна — Али ги беше хипнотизирала и беше избягала от хамбара, след като се бе скарала със Спенсър заради щорите, и после просто не се беше върнала повече. Но дали са имали други странни нощи? Те си помислиха за вечерта, когато се бяха опитали да прочетат съобщенията на Али, но скоро я отхвърлиха — след като Иън и Мелиса си тръгнаха, настроението на Али веднага се оправи. Направиха си конкурс по танци и си поиграха с караоке машината на Хана. Загадката със съобщенията на Али бе забравена. След това ченгетата ги попитаха дали някой близък на Али би искал да я нарани. Хана, Ариа и Емили веднага се сетиха за едно и също нещо: Понякога не ви ли се иска просто да я убиете — се беше озъбила Спенсър. Но не. Тя просто се беше пошегувала. Нали?

— Никой не е искал да нарани Али — каза Емили, като прогони тревогите от съзнанието си.

— Абсолютно никой — отговори и Ариа по време на нейния разпит, като отмести погледа си от якото ченге, което седеше до нея, към вратата на стаята.

— Мисля, че не — каза Хана по време на нейния разпит, като си играеше с плетената гривна, която Али им бе направила след инцидента с Джена. — Али не беше близка с много хора. Само с нас. И всички ние я обичахме до смърт.

Естествено Спенсър бе много ядосана на Али. Но всъщност, дълбоко в себе си, не чувстваха ли всички същото? Али беше перфектна — красива, умна, секси, неустоима — и ги изкарваше от релси. Може би наистина донякъде я мразеха. Но това не означаваше, че някоя от тях би искала да умре.

Невероятно колко много неща пропускаме. Дори когато направо ще ни извадят очите.

1.

Трудът на Спенсър най-сетне се отплаща

Понеделник, в шест и половина сутринта Спенсър Хейстингс би трябвало да спи. Вместо това тя седеше в боядисаната в синьо-зелени цветове стая на своя терапевт и се чувстваше така, сякаш бе затворена в аквариум. По-голямата й сестра Мелиса седеше на един изумруденозелен стол точно срещу нея. Тя вдигна поглед от учебника „Принципи на зараждащите се пазари“ — учеше по магистърска програма в университета в Пенсилвания — и майчински се усмихна на Спенсър.

— Започнах да се чувствам много по-пречистена, откакто започнах да посещавам доктор Евънс — измърка Мелиса, която имаше час веднага след Спенсър. — Направо ще се влюбиш в нея. Тя е невероятна.

Разбира се, че е невероятна, помисли си злобно Спенсър. За Мелиса невероятен бе всеки, който можеше да я слуша цял час, без да я прекъсва.

— Но към теб може да се отнесе малко по-строго, Спенс — предупреди я Мелиса, като затвори учебника си. — Ще ти каже някои неща за самата теб, които може би няма да искаш да чуеш.

Спенсър се размърда на мястото си.

— Не съм на шест години. Мога да понасям критика.

Мелиса погледна към Спенсър и леко повдигна вежда, показвайки, че не е напълно сигурна в това. Спенсър се скри зад списанието „Филаделфия“, като отново се зачуди защо ли се съгласи да дойде тук.

Вероника, майката на Спенсър, бе уговорила час при терапевт — терапевтът на Мелиса — след като бе открит трупът на приятелката на Спенсър Алисън Дилорентис, а Тоби Кавана се самоуби. Спенсър подозираше, че целта на терапевтичния сеанс бе и да се разбере защо Спенсър се бе захванала с гаджето на Мелиса, Рен. Въпреки всичко Спенсър се чувстваше добре. Наистина. Не беше ли посещението при терапевта на най-злия й враг същото като посещението при пластичния хирург на някоя грозница? Спенсър се страхуваше, че най-вероятно след сесията при психиатъра ще излезе навън с мозъчния еквивалент на адски несиметрични силиконови цици.

Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и навън подаде глава една дребничка русокоса женица с жълто-кафяви рамки на очилата, черна туника и черен панталон.

— Спенсър? — каза жената. — Аз съм доктор Евънс. Моля, заповядай.

Спенсър влезе в кабинета на доктор Евънс, който бе оскъдно обзаведен и светъл — за щастие нямаше нищо общо с чакалнята. В него имаше един голям черен кожен диван и сив велурен стол. На голямото бюро бяха подредени телефон, една купчинка папки, хромирана настолна лампа и едно от онези преспапиета с формата на птичка, които господин Крафт, учителят й по науки за Земята, толкова много харесваше. Доктор Евънс се настани във велурения стол и с жест посочи дивана на Спенсър.

— И така — каза доктор Евънс, след като и двете се настаниха удобно. — Чувала съм много неща за теб.

Спенсър сбърчи нос и погледна към чакалнята.

— От Мелиса, предполагам?

— От майка ти. — Доктор Евънс отвори тетрадка с червени корици. — Тя ми каза, че в живота ти е имало големи вълнения, особено напоследък.

Спенсър фокусира погледа си върху масата, която се намираше до дивана. На нея имаше купичка с бонбони, кутия с хартиени кърпички — разбира се и една от онези логически игри с кабарчета, в които ги набождаш на една дъска и прескачаш през едно, докато не остане само едно кабарче. Имаше една такава в работния кабинет в дома на семейство Дилорентис; двете с Али я бяха разгадали заедно, което означаваше, че са гениални.

— Мисля, че се справям добре — каза тя. — Не смятам да се самоубивам.

— Близка твоя приятелка е умряла. Както и един съсед. Сигурно ти е трудно.

Спенсър отпусна главата си на облегалката на дивана и погледна към тавана. Заради неравната си мазилка той изглеждаше така, все едно има акне. Може би имаше нужда да поговори с някого — защото нямаше как да разкаже на семейството си за Али, Тоби, или пък за ужасяващите съобщения, които получаваше от злия преследвач, известен просто като А. А и старите и приятелки — те бяха започнали да я избягват от момента, в който призна, че Тоби през цялото време е знаел, че те са ослепили доведената му сестра Джена — тайна, която тя бе пазила от тях цели три дълги години.

Но от самоубийството на Тоби бяха минали три седмици, а работниците бяха изкопали тялото на Али преди повече от месец. Спенсър се справяше добре с всичко, най-вече защото А. беше изчезнал. Тя не беше получавала нови съобщения след бала „Кума Лиса“, най-голямото събиране с благотворителна цел в Роузууд. В началото мълчанието на А. изнервяше Спенсър — може би това бе затишие пред буря, — но с течение на времето тя започна да се успокоява. Спря да забива лакираните си нокти във възглавничките на дланите си. Отново започна да заспива на загасена нощна лампа. Получи шест плюс на последния си тест по математика и шест на есето върху Платоновата „Република“. Скъсването с Рен — който я бе зарязал заради Мелиса, която от своя страна пък заряза него — вече не я тормозеше толкова много и семейството й се бе върнало към ежедневното безгрижие. Дори присъствието на Мелиса — тя бе останала в семейния дом, докато малка армия строители ремонтираше къщата й във Филаделфия — бе до известна степен поносимо.

Може би бе настъпил краят на кошмара.

Спенсър размърда пръстите си във високите до коленете светлобежови ботуши от ярешка кожа. Беше много съмнително, че ще разкаже на доктор Евънс за А., дори и да се почувства достатъчно комфортно в нейно присъствие. Защо да повдига въпроса за А., след като А. бе изчезнал?

— Трудно е, но пък Алисън изчезна преди доста години. Животът ми продължи — каза най-накрая тя. Може би доктор Евънс щеше да осъзнае, че Спенсър няма намерение да говори, и щеше да прекрати сеанса по-рано.

Психиатърката записа нещо в тетрадката си. Спенсър се зачуди какво ли е то.

— Освен това разбрах, че двете със сестра ти сте имали проблеми заради едно момче.

Спенсър настръхна. Тя можеше да си представи какво е представлявала изопачената версия на Мелиса за проблема с Рен — разказът й сигурно е включвал Спенсър, която облизва сметаната от голия корем на Рен, докато сестра й безпомощно ги наблюдава през прозореца.

— Не беше кой знае какво — промърмори тя.

Доктор Евънс отпусна рамене и я погледна по същия „не можеш да ме излъжеш“ начин, както правеше майка й.

— Той първо е бил приятел на сестра ти, нали? А ти си се срещала с него зад гърба й?

Спенсър стисна зъби.

— Вижте, знам, че не съм постъпила правилно, ясно ли е? Нямам нужда от още една лекция.

Доктор Евънс се втренчи в нея.

— Не възнамерявам да ти изнасям лекция. Може би. — Тя подпря бузата си с показалец. — Може би си имала своите причини.