— Съжалявам. Аз просто… — Тя усети горещите сълзи по дланите си. В стаята на Езра бе настъпила пълна тишина. Чуваше се само бръмченето на компютъра. Жуженето на флуоресцентната лампа. Щастливите подвиквания от игрището под прозореца — учениците от долните класове бяха излезли в голямо междучасие.

— Има ли нещо, за което да искаш да поговорим? — попита Езра.

Ариа избърса очите си с ръкав. Тя вдигна от пода едно копче, което се бе откъснало от декоративните възглавнички на дивана.

— От три години баща ми има връзка с една негова студентка — избъбри тя. — Той е преподавател в Холис. През цялото време знаех за това, но той ме помоли да не казвам на мама. И сега той пак се събра с нея… и мама разбра. Тя е ужасно ядосана, че аз съм знаела за това… а сега и татко напусна дома ни.

— Мили Боже — прошепна Езра. — Това сега ли се случи?

— Да, преди няколко седмици.

— Господи. — Известно време Езра се взираше в осветения таван. — Баща ти не е постъпил честно с теб. Нито пък майка ти.

Ариа сви рамене. Брадичката й отново започнала трепери.

— Не трябваше да го крия толкова дълго от мама. Но какво трябваше да направя?

— Вината не е твоя — каза Езра.

Той стана от стола си, излезе пред бюрото си, разчисти няколко бумаги и седна на ръба.

— Добре. Аз не съм разказвал на никого това, но когато бях в гимназията, видях майка ми да се целува с нейния лекар. Тогава тя беше болна от рак и тъй като баща ми непрекъснато бе на път, тя ме помоли да я водя на химиотерапия. Веднъж, докато я чаках, трябваше да отида до тоалетна, и като се връщах по коридора, видях, че вратата на стаята за прегледи е отворена. Не знам защо надникнах през нея, но тогава… ги видях. Да се целуват.

Ариа въздъхна.

— И какво направи?

— Престорих се, че не съм ги видял. Майка ми нямаше никаква представа за това. Тя излезе от стаята двайсет минути по-късно, изтупана и нагласена, и забързана. Страшно ми се искаше да повдигна въпроса, но в същото време не можех. — Той поклати глава. — Доктор Пуул. Вече гледах на него по съвсем различен начин.

— Не ми ли каза, че родителите ти са разведени? — попита Ариа, като си припомни разговора, който бяха водили в къщата на Езра. — Майка ти при доктор Пуул ли отиде?

— Не. — Езра се пресегна и измъкна един сандвич от кутията. — Те се разведоха две години по-късно. Доктор Пуул и ракът отдавна си бяха отишли.

— Господи — това бе единственото, което можа да каже Ариа.

— Кофти работа. — Езра се заигра с едно от камъчетата в миниатюрната японска градина, която стоеше на ръба на бюрото му. — Аз идеализирах брака на родителите си. Струваше ми се, че нямаха никакви проблеми. Моят идеал за връзка между двама души беше разрушен.

— Както и моят — тъжно каза Ариа, като протегна крак към един лист хартия на пода. — Моите родители изглеждаха наистина щастливи заедно.

— Това няма нищо общо с теб — каза Езра. — Това бе най-важното нещо, което научих тогава. Това си е тяхна работа. За съжаление ти си замесена в нея, но според мен това те е направило само по-силна.

Ариа изпъшка и отпусна глава на твърдата облегалка на дивана.

— Мразя, когато хората ми говорят такива неща. Че тези преживявания ще ме направят по-силна, въпреки че са голяма гадост.

Езра се изхили.

— Всъщност и аз ги мразя.

Ариа затвори очи, за да се наслади на този едновременно мил и тъжен момент. Отдавна бе чакала да намери някой, с когото да може да разговаря за това — някой, който наистина да я разбира. Направо й се искаше да разцелува Езра за това, че е имал същото объркано семейство като нейното.

Или може би искаше да целуне Езра… просто защото беше Езра.

Очите им се срещнаха. Ариа видя отражението си в неговите мастиленочерни зеници. Езра бутна с пръст малкото автомобилче и то се търкулна по бюрото, стигна до ръба и падна в скута й. Усмивка озари лицето му.

— Наистина ли имаш приятелка в Ню Йорк? — изведнъж изтърси Ариа.

Езра сбърчи чело.

— Приятелка… — Той примигна няколко пъти. — Имах. Но това лято скъсахме.

— О.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита той.

— Мисля, че някакви момичета го обсъждаха. И аз… Зачудих се що за човек е тя.

В очите на Езра се появи дяволито пламъче, което бързо изчезна. Той отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа.

— Какво? — попита Ариа.

— Не трябваше.

— Какво?

— Просто… — Той отвърна на погледа й, изпълнен с подозрение. — Тя изобщо не можеше да се сравнява с теб.

Гореща вълна заля Ариа. Бавно, без да откъсва очи от нея, Езра се размърда върху бюрото и слезе от него. Ариа стана от дивана и замръзна. Този миг продължи цяла вечност. Изведнъж Езра се стрелна напред, сграбчи Ариа за раменете и я притисна към гърдите си. Устните му се впиха в нейните. Тя хвана лицето му с ръце, а той плъзна своите по гърба й. След миг се откъснаха един от друг, за да се погледнат и отново се прегърнаха. Езра ухаеше великолепно — смесица от шампоан „Пантен“, мента, китайски чай и нещо, което беше… просто Езра. Ариа не се бе чувствала никога така след целувка. Нито с Шон, нито с когото и да било.

Шон. Ликът му се появи пред очите й. Шон, върху чието рамо снощи се облегна и отпусна глава, докато гледаха заедно британската версия на „Кабинетът“. Шон, който я целуна преди часа по биология, и който я успокояваше, защото днес щяха да правят дисекция. Шон, който държеше ръката й на вечерята със семейството му. Шон беше нейният приятел.

Ариа отблъсна Езра и скочи.

— Трябва да тръгвам. — Беше цялата обляна в пот, сякаш някой бе включил термостата на петдесет градуса. Тя бързо събра вещите си с тупкащо сърце и пламтящи бузи. — Благодаря ти, че ми отпусна още време — избъбри тя, докато отваряше вратата.

В коридора се спря и си пое дълбоко въздух. Изведнъж видя някой, който бързо сви зад ъгъла в края на коридора. Ариа се напрегна. Някой ги беше видял.

Тя забеляза нещо до вратата на Езра и се ококори. Някой бе изтрил всичките стари съобщения на бялата дъска, като ги бе заменил с бележка, надраскана набързо с непознат розов маркер.

Внимавай, внимавай! Винаги те наблюдавам!

А.

А отдолу, с по-малки букви, бе написано:

Ето ти още една подсказка. Всички вие познавахте добре задния й двор. Но за една от вас беше толкова лесно.

Ариа хвана края на единия си ръкав и бързо избърса написаното. Когато стигна до подписа, тя включи и другия ръкав, като продължи да търка стръвно, докато не остана нито следа от буквата А.

21.

Как се пише П-О Д-Я-В-О-Л-И-Т-Е?

Четвъртък вечерта Спенсър се отпусна на червения плюшен диван в ресторанта „Роузууд Кънтри ютъб“ и погледна през панорамния прозорец. На игрището за голф двама възрастни мъже, облечени с пуловери с остри деколтета и панталони в цвят каки, се опитваха да вкарат колкото се може повече топки, преди да залезе слънцето. Отвън на терасата хората се наслаждаваха на последните топли дни от годината, като пийваха джин с тоник и похапваха скариди и брускети. Господин и госпожа Хейстингс разбъркаха своите мартинита с джин „Бомбай сапфир“ и се спогледаха.

— Искам да вдигна тост. — Госпожа Хейстингс прибра русата си коса зад ушите, а трикаратовият й диамантен пръстен проблесна на лъчите на залязващото слънце, които струяха през прозореца. Родителите на Спенсър винаги вдигаха тост, преди да отпият някаква течност — дори тя да беше вода.

Госпожа Хейстингс вдигна чашата си.

— За Спенсър, която стигна до финала на „Златната орхидея“.

Господин Спенсър се чукна с нея.

— И за това, че ще бъде на корицата на съботния „Сентинъл“.

Спенсър вдигна чашата си и се чукна с тях, но не го направи от сърце. Тя не искаше да идва тук. Искаше да си остане у дома, на сигурно място. Не спираше да мисли за странния си сеанс с доктор Евънс сутринта. Видението, което бе получила — за онова забравено скарване с Али онази вечер, когато тя изчезна — направо я беше обсебило. Защо не си го беше спомнила досега? Беше ли се случило още нещо тогава? Ами ако беше видяла убиеца на Али?

— Поздравления, Спенсър — майка й прекъсна мислите й. — Надявам се да спечелиш.

— Благодаря — промърмори Спенсър. Тя сгъна зелената си салфетка на хармоника, след което взе останалите салфетки и също ги сгъна.

— Нещо да не би да те притеснява? — Майка й кимна с глава към салфетките.

Спенсър веднага се спря.

— Не — каза бързо тя. Всеки път, когато затвореше очи, тя отново се сещаше за онази сцена с Али. Вече всичко й се струваше много по-ясно. Можеше да усети миризмата на орловите нокти, които растяха в гората до хамбара, да усети ранния летен бриз, да види светулките, които проблясваха в мрака. Но това не можеше да бъде истина.

Когато Спенсър вдигна глава, тя забеляза, че родителите й я гледат странно. Сигурно й бяха задали някакъв въпрос, който тя изобщо не беше чула. За пръв път в живота си тя пожела Мелиса да е тук и да монополизира целия разговор.

— Да не би да се притесняваш заради докторката? — прошепна майка й.

Спенсър не успя да прикрие усмивката си — страшно й харесваше, когато майка й наричаше доктор Евънс „докторката“ вместо „терапевтката“.

— Не, добре съм.

— Смяташ ли, че си постигнала някакъв… — Баща й явно търсеше подходящите думи, докато си играеше с иглата за вратовръзка. — … напредък с нея?

Спенсър разклати вилицата си наляво-надясно. Какво разбират под напредък й се искаше да попита.

Преди да успее да отговори, се появи сервитьорът. Той ги обслужваше от години — нисък, дребен плешив мъж, който имаше глас като на Мечо Пух.

— Здравейте, господин и госпожа Хейстингс. — Пух разтърси ръката на баща й. — И Спенсър изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — избъбри Спенсър, въпреки че бе повече от сигурна, че не е така. Не си беше измила косата след тренировката по хокей на трева, а последния път, когато се бе погледнала в огледалото, забеляза, че гледа диво и уплашено. Освен това продължаваше да се върти и да оглежда ресторанта, за да види дали някой не я наблюдава.

— Как се чувстват всички тази вечер? — попита Пух. Той разгъна салфетките, които Спенсър бе нагънала, и ги постла в скутовете им. — Да не би да празнувате някакъв специален случай?

— Всъщност да — изчурулика госпожа Хейстингс. — Спенсър е финалист на тазгодишния конкурс „Златната орхидея“. Това е голяма академична награда.

— Мамо — изсъска Спенсър. Тя не обичаше начина, по който майка й разгласяваше семейните постижения. Особено след като Спенсър беше мамила.

— Това е чудесно! — възкликна Пух. — Толкова е хубаво поне веднъж да чуя добри новини. — Той се наведе към тях. — Доста от гостите ни се оплакват, че са видели онзи воайор, за когото всички говорят. Някои твърдят, че дори са го зърнали снощи край ресторанта.

— Нима този град не преживя достатъчно вече? — възмути се господин Хейстингс. Госпожа Хейстингс погледна разтревожено съпруга си.

— Знаеш ли, кълна се, че видях някой да ме гледа, когато се срещнах със Спенсър в понеделник.

Спенсър вдигна рязко глава и сърцето й учестено заби.

— Успя ли да го видиш добре?

Госпожа Хейстингс сви рамене.

— Не особено.

— Някои казват, че е бил мъж. Други, че е жена — каза Пух.

Всички зацъкаха с език възмутено.

Пух попита за поръчките им. Спенсър смънка, че иска жълтопера риба тон — тя винаги си избираше това откакто спря да си поръчва детското меню. След като сервитьорът се запъти към кухнята, Спенсър огледа залата със замъглен поглед. Тя бе декорирана в стила на увеселителните корабчета в Нантъкет, с тъмни ракитени столове, множество спасителни буйове и бронзови фигури. Стената в дъното все още бе покрита с океанската фреска, допълнена с ужасна гигантска сепия, косатка и воден дух с развята руса коса и счупен нос в стил Оуен Уилсън. Когато Спенсър, Али и останалите идваха тук преди, за да обядват сами — което в шести и седми клас бе голяма работа, — те винаги сядаха до водния дух. Веднъж, когато Мона Вандерваал и Челси Бледсоу бяха дошли тук сами, Али ги накара да го целунат с език. Сълзи от унижение се стичаха по лицата им, когато момичетата притиснаха език към изрисуваните му устни.