— Кога ще се разбере окончателното решение на съдиите? — попита той, като отпи една глътка от шампанското.

Спенсър сви рамене.

— Не знам. — Тя погледна към Мелиса, която й върна една от своите неразгадаеми усмивки. Спенсър не беше разговаряла с нея от предишната вечер в джакузито и се чувстваше доста странно в присъствието на сестра си. Дори малко се притесняваше.

— Вчера имах възможността да го прочета — продължи господин Хейстингс, като скръсти ръце. — Много ми харесва как си адаптирала концепцията към съвремието.

— Кой започва пръв? — рязко попита Спенсър. В никакъв случай нямаше да разговарят за съдържанието на есето. Не и пред Мелиса.

— Лауреатът на „Златна орхидея“ от 1996 година не спечели ли Пулицър миналата година? — попита госпожа Хейстингс.

— Не, беше Националната награда за литература — каза Мелиса.

Моля ви, спрете да говорите за „Златната орхидея“, каза Спенсър наум. Изведнъж осъзна нещо: за пръв път те говореха за нея, а не за Мелиса.

Спенсър погледна към плочките си. Имаше 3, Р, А, Т, О, В, Л, Ц, Е, Ж, Х, С и Ъ. Тя ги пренареди и едва не се задави. Оформяше се думата ЛЪЖЕЦ СХ, като Спенсър Хейстингс.

Отвън небето притъмня. Чу се лай на куче. Спенсър грабна чашата си с шампанско и я пресуши.

— Някой няма да кара колата си поне един час — присмя й се баща й.

Спенсър се опита да се засмее, като скри ръцете си под масата, за да не види баща й, че треперят.

Със своите букви госпожа Хейстингс нареди думата ЧЕРВЕЙ.

— Ти си наред, Спенс — каза тя.

Докато Спенсър вдигаше плочката с буквата Л, тънката моторола на Мелиса светна и засвири мелодийката от филма „Челюсти“. Да-ДАМ. Да-ДАМ. От мястото си Спенсър можеше да види екрана и надписа „имате ново съобщение“.

Мелиса включи телефона и се завъртя така, че да го скрие от погледа на Спенсър.

— Какво? — възкликна тя.

— Какво има? — попита госпожа Хейстингс, като вдигна поглед от плочките си.

Мелиса се почеса по главата.

— Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Странно, защо някой ще ми изпраща част от есе, което съм писала в гимназията?

Спенсър отвори уста, за да отговори, но оттам излезе само съскане.

Господин Хейстингс сложи чашата си на масата.

— Това е есето на Спенсър.

Мелиса отново се вгледа в екрана.

— Не, не е, това е моето… — Изведнъж вдигна поглед към Спенсър. — Не.

Спенсър се сви в стола си.

— Мелиса, това беше грешка.

Устата на Мелиса бе отворена толкова широко, че Спенсър видя сребърните пломби на кътниците й.

— Ти, кучко!

— Нещата излязоха извън контрол — извика Спенсър. — Нищо не зависеше от мен!

Госпожа Хейстингс се намръщи, объркана.

— Какво става тук?

Лицето на Мелиса се изкриви, тя присви очи, а устните й се извиха злобно.

— Първо ми крадеш гаджето, а сега и есето? За каква се мислиш ти!

— Казах ти, че съжалявам! — извика едновременно с нея Спенсър.

— Чакайте малко. Това е… писано от Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, като пребледня.

— Сигурно има някаква грешка — настоя господин Хейстингс.

Мелиса сложи ръце на хълбоците си.

— Да им кажа ли? Или предпочиташ сама да го направиш?

Спенсър скочи от стола си.

— Давай, изпей ме, както винаги си правила. — Тя хукна по коридора към стълбите. — Толкова добра си станала в това!

Мелиса тръгна след нея.

— Те трябва да разберат каква страхотна лъжкиня си станала!

— Те трябва да разберат каква кучка си станала ти! — извика Спенсър в отговор.

Устните на Мелиса се разтегнаха в усмивка.

— Толкова си смотана, Спенсър. Всички смятат така. Дори мама и татко.

Спенсър започна да се изкачва по стълбите.

— Не е вярно!

— Напротив, вярно е — присмя й се Мелиса. — И това е самата истина, нали? Ти си крадла на гаджета, плагиатка и жалка малка кучка.

— Гади ми се от теб! — извика Спенсър. — Защо просто не умреш.

— Момичета! — извика госпожа Хейстингс.

Но сестрите сякаш бяха попаднали в някакво силово поле. Мелиса не откъсваше поглед от Спенсър. А тя започна да трепери. Мелиса казваше истината. Тя беше жалка. Тя не ставаше за нищо.

— Да изгниеш в ада дано! — извика Спенсър. Тя вземаше по две стъпала наведнъж. Мелиса вече беше точно зад нея.

— Точно така, малко детенце, което нищо не струва, бягай!

— Млъкни!

— Малко детенце, което краде моите гаджета! Което дори няма достатъчно мозък, за да напише само есето си! Какво щеше да кажеш по телевизията, ако спечелеше наградата, Спенсър? Сама написах всичко, до последната буква. Толкова съм умна. И на изпитите в края на годината ли мами?

Спенсър се почувства така, сякаш нокти се забиваха в сърцето й.

— Престани! — извика раздразнено тя, като едва не се спъна в картонената кутия, която майка й бе оставила на стълбите.

Мелиса я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Приближи лицето си към нейното. Дъхът и миришеше на кафе еспресо.

— Малкото детенце иска всичко мое, но знаеш ли какво? Не можеш да имаш онова, което имам аз. Никога!

Целият гняв, който Спенсър беше натрупвала през годините, изригна и заля тялото и, като я накара да пламне цялата, после да се изпоти и накрая да се разтрепери. Стомахът й започна да се свива от гняв.

Тя се хвърли към парапета, хвана Мелиса за раменете и започна яростно да я разтърсва. След това я блъсна назад.

— Казах да престанеш!

Мелиса се спъна и се хвана за перилата. По лицето й се изписа страх.

В съзнанието на Спенсър започна да се отваря някаква пролука. Вместо Мелиса тя видя Али. По лицата и на двете бе изписано едно и също изражение, казващо: „Аз съм всичко, а ти си нищо“. „Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да успееш“. Спенсър усети миризмата на влагата, видя мигащите светулки и усети дъха на Али до лицето си. Изведнъж тялото на Спенсър се изпълни с неподозирана сила. Дълбоко от гърдите й се раздаде агонизиращ стон. Тя се видя да протяга ръце и да блъска Али — или пък може би това бе Мелиса? — с всичка сила. Али и Мелиса паднаха назад. Главите и на двете издадоха щракащ звук, когато се удариха в нещо. Зрението на Спенсър се проясни и тя видя Мелиса да се търкаля надолу по стълбите, докато накрая се стовари на пода.

— Мелиса! — извика госпожа Хейстингс.

Изведнъж всичко потъна в мрак.

29.

В Планетариума на Холис е пълнолуние

Хана се добра до входа на планетариума малко след девет. Наистина шантава работа, но ходенето с дворцовата рокля беше доста трудно. Както и сядането. Всъщност и дишането дори.

Добре де, нещото адски стискаше. Отне й цяла вечност да се напъха в роклята и още толкова да вдигне ципа на гърба. В един момент дори мислеше да вземе ластичния колан на майка си, но това означаваше да съблече роклята и отново да премине през мъчението с ципа. Всъщност целият процес бе продължил толкова дълго, че не й бе останало време да свърши нещо друго, като например да се погрижи за грима си, да изгори калориите, които бе погълнала днес или да прехвърли номерата от стария телефон в новото блекбъри.

А сега й се струваше, че платът на роклята се е свил още повече. Той се врязваше в кожата й и се беше впил толкова силно в хълбоците й, че тя нямаше никаква представа как ще издърпа полата нагоре, за да се изпишка. При всяко движение чуваше как разни тънички кончета се късат. Имаше и някои места около коремчето, на гърдите и около задните й части, които… изпъкваха.

През последните няколко дни бе изяла доста сиренки… и бе положила невероятни усилия да не ги повърне. Възможно ли е толкова бързо да надебелее? Ами ако внезапно нещо в метаболизма й се беше объркало? Ами ако се беше превърнала в едно от онези момичета, които напълняваха само при вида на храната?

Но тя трябваше да облече тази рокля. Може би като я поноси известно време, платът ще се отпусне, също като кожата. На партито сигурно нямаше да бъде много светло, така че едва ли някой ще забележи. Хана се изкатери по стълбите на планетариума, като се чувстваше като един схванат пингвин с цвят на карамел.

Тя чу пулсиращия бас от вътрешността на сградата и се стегна. Не бе усещала такава нервност от купона за Хелоуин, който Али бе организирала в седми клас, когато все още се чувстваше като неудачница. Скоро след като Хана отиде, се появиха Мона и двете й приятелки Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън, облечени като тримата хобити от „Властелинът на пръстените“. Али ги погледна и извърна презрително глава.

— Изглеждате така, сякаш сте покрити с мухи — каза тя и се изсмя в лицата им.

На следващия ден след партито Хана отиде с майка си в бакалията, където видя Мона и баща й на опашка пред касата. На ревера на дънковото й яке бе закачена иглата с кристална хелоуинска тиква, която бе в торбата с подаръци за Али. Мона я носеше гордо, сякаш беше нейна.

Хана почувства прилив на вина заради това, че бе зарязала Лукас — той не й бе отговорил на писмото, в което му бе отказала — но тя нямаше друг избор. Мона почти и беше простила в магазина на „Т-мобил“, а след това й беше изпратила и роклята. Най-добрите приятелки винаги бяха на първо място, особено най-добрите приятелки като Мона.

Тя внимателно бутна голямата метална врата и влезе. Музиката се стовари върху нея като вълна. Тя видя синкави ледени скулптури в главната зала, а малко зад тях един гигантски трапец. От тавана висяха блещукащи планети, а зад сцената грееше гигантска видеостена. Величественият Ноъл Кан се взираше през телескопа върху джъмбо трона.

— Мили Боже — чу Хана глас зад гърба си. Тя се обърна. Наоми и Райли стояха до бара. Двете бяха облечени в еднакви зелени рокли и носеха малки сатенени чантички. Райли прикри усмивката си с ръка и огледа Хана от главата до петите. Наоми се изсмя с глас. Стомахът на Хана сигурно щеше да се свие от притеснение, ако роклята вече не го беше направила.

— Хубава рокля, Хана — каза Райли с равен глас. Със своята яркочервена коса и блестящи зелени очи, тя приличаше на обърнат морков.

— Да, много ти отива — престорено се усмихна Наоми.

Хана вирна гордо глава и ги подмина. Размина се с една сервитьорка, която носеше табла с хапки от раци, и се опита да не ги гледа, защото се тревожеше, че ще наддаде още. След това видя, че образът на гигантския екран се смени. Появиха се образите на Никол Хъдсън и Кели Хамилтън, малките кучки, които бяха приятелки на Наоми и Райли. Те също бяха облечени с подчертаващите фигурата зелени рокли и носеха същите мънички сатенени чантички.

— Честит рожден ден, Мона, от твоите придворни дами! — извикаха те, като раздаваха целувки.

Хана замръзна. Придворни дами? Не. Роклите не трябваше да бъдат зелени, а с цвят шампанско, нали?

Внезапно тълпата от танцуващи деца се раздели. Едно красиво русо момиче се втурна към Хана. Това беше Мона. Тя бе облечена в същата рокля на Зак Позен като Хана — същата, която двете пробваха в „Сакс“. Само че нейната не беше така опъната на корема и на задника. Ципът не изглеждаше толкова набран и сгърчен, и нямаше никакви изпъкналости.

Вместо това тя подчертаваше тънкото кръстче на Мона и разкриваше дългите й гъвкави крака.

Мона я погледна слисано.

— Какво правиш тук? — Тя огледа Хана от главата до петите и устата й се изкриви в усмивка. — И откъде взе тази рокля, по дяволите?