Спенсър се ококори. Правилно ли беше чула — нима доктор Евънс напълно сериозно бе предположила, че вината не е сто процента на Спенсър? Може би все пак 175 долара на час не бяха безбожна сума за терапията.

— Двете със сестра ти прекарвате ли изобщо някакво време заедно? — попита доктор Евънс след кратка пауза.

Спенсър се пресегна към купичката с бонбоните. С едно ловко движение смъкна сребристата обвивка, смачка я в юмрук и метна бонбончето в устата си.

— Никога. Освен ако не сме с родителите ни — не че тогава Мелиса разговаря с мен. Единственото, което прави, е да се хвали пред нашите с това, което е постигнала, и с подобренията, които е направила в градската си къща. — Спенсър погледна право към доктор Евънс. — Сигурно знаете, че родителите ни й купиха къща в Стария град, само защото беше приета в колежа.

— Знам — доктор Евънс протегна ръка над главата си и две сребърни гривни се плъзнаха към лакътя й.

— Страхотна работа.

И след това й намигна.

Спенсър се почувства така, сякаш сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Очевидно доктор Евънс не се интересуваше от предимствата на лененото платно пред памука. Само така.

Те си поговориха още известно време, на Спенсър й харесваше все повече и повече, и точно тогава доктор Евънс посочи към топящия се часовник на Салвадор Дали, който висеше над бюрото й, за да й подскаже, че времето й е изтекло. Спенсър се сбогува с нея и отвори вратата на кабинета, като почесваше главата си така, сякаш психиатърката й бе отворила черепа и бе поровила из мозъка й. Сеансът изобщо не се оказа толкова мъчителен, колкото беше предполагала.

Тя затвори вратата на кабинета и се обърна. За нейна изненада майка й седеше в бледозеления стол до Мелиса и четеше модно списание.

— Мамо — намръщи се Спенсър. — Какво правиш тук?

Вероника Хейстингс изглеждаше така, сякаш бе пристигнала направо от семейната конюшня. Беше облечена с бяла тениска на „Петит Бато“ и тесни дънки, и беше обула високи ботуши за езда. Дори имаше малко сламки в косата си.

— Имам новини за теб — обяви тя.

И госпожа Хейстингс, и Мелиса изглеждаха ужасно сериозни. Спенсър усети как стомахът й се свива. Някой беше умрял. Някой — убиецът на Али — беше убил отново. Може би А. се беше завърнал. Моля те, не, помисли си тя.

— Господин Макадам ми се обади — каза госпожа Хейстингс, като стана от стола. Господин Макадам бе учителят по икономика на Спенсър. — Иска да разговаряме за някакви есета, които си написала преди няколко седмици. — Тя пристъпи към нея, ароматът на нейния „Шанел №5“ погъделичка ноздрите на Спенсър. — Спенс, той иска да изпрати едното от тях на „Златната орхидея“.

Спенсър отстъпи назад.

— „Златната орхидея“?

„Златната орхидея“ бе най-престижния конкурс за есета в страната, гимназиалният еквивалент на Оскар. Ако тя спечелеше, списанията „Пийпъл“ и „Гоил“ щяха да напишат материал за нея. Йейл, Харвард и Станфорд щяха да се избиват за нея. Спенсър следеше успеха на лауреатите на „Златна орхидея“ така, както останалите хора проследяваха живота на знаменитостите. Победителят в конкурса през 1998-ма година сега беше главен редактор на едно от най-прочутите модни списания. Победителят от 1994-та стана конгресмен на 28 години.

— Точно така. — Лицето на майка й се озари от ослепителна усмивка.

— О, Господи! — Спенсър усети как краката й омаляват. Но не от вълнение, а от страх.

Есетата, които беше предала, не бяха нейни, а на сестра й Мелиса. Спенсър спешно трябваше да ги предаде и А. й беше предложил да ги „заеме“ от старите работи на Мелиса. През последните седмици се бяха случили толкова много неща, че това просто се бе изплъзнало от паметта й.

Спенсър примигна. Господин Макадам — или Сепията, както всички го наричаха, — обожаваше Мелиса, когато тя бе негова ученичка. Как може да не си спомня нейните есета, особено ако са били толкова добри?

Госпожа Хейстингс постави ръка на рамото й и Спенсър потрепери — ръцете на майка й винаги бяха студени като на мъртвец.

— Толкова се гордеем с теб, Спенс!

Спенсър не можеше да контролира мускулите около устата си. Тя трябваше да се оправи с това, преди да е затънала до уши.

— Мамо, не мога.

Но госпожа Хейстингс изобщо не я слушаше.

— Вече се обадих на Джордана във „Филаделфия сентинъл“ Помниш ли Джордана? Тя идваше на уроци по езда в конюшнята. Както и да е, тя е поласкана. Никой от нашия регион не е бил номиниран досега. Иска да напише статия за теб.

Спенсър примигна. Всички четяха вестника „Филаделфия септинъл“.

— Назначен е час за интервюто и фотосесията — продължи госпожа Хейстингс, като вдигна гигантската си жълта раница и започна да търси ключовете на колата. — В сряда, преди училище. Те ще осигурят стилист. Сигурна съм, че Ури ще дойде да ти издуха косата.

Спенсър се страхуваше да погледне майка си в очите, затова обърна поглед към списанията за четене в чакалнята — подбрани броеве от „Нюйоркърс“ и „Икономист“ и голяма книга с приказки, която бе поставена върху кутия с конструктор „Лего“. Тя не можеше да признае пред майка си за откраднатите есета — не и точно сега. Пък и едва ли точно тя щеше да спечели „Златната орхидея“. Стотици хора бяха номинирани, от най-добрите училища в цялата страна. Сигурно нямаше да успее да преодолее дори първия кръг.

— Звучи страхотно — промърмори тя.

Майка й излетя през вратата. Спенсър се поколеба малко, привлечена от вълка на корицата на книгата с приказки. Тя бе имала същата, когато бе малка. Вълкът бе облечен с нощница и боне и гледаше злобно към русата, наивна Червена шапчица. Заради тази картинка Спенсър бе сънувала кошмари.

Мелиса се прокашля. Когато Спенсър вдигна поглед установи, че сестра й я гледа.

— Поздравления, Спенс — каза тя с равен глас. — Златната орхидея. Това е нещо велико.

— Благодаря — избъбри Спенсър. На лицето на Мелиса бе изписано странно познато изражение. И в този момент Спенсър осъзна, че Мелиса изглежда точно като големия лош вълк.

2.

Поредният, наситен със сексуални емоции, час по английски

Понеделник сутринта Ариа Монтгомъри седна на чина си в кабинета по английски точно когато въздухът навън замириса на дъжд. Говорителят над черната дъска пропука и всички насочиха погледи към него.

— Добро утро, ученици. Говори Спенсър Хейстингс, вицепрезидент на ученическия съвет. — Гласът на Спенсър отекна силно и ясно. Тя звучеше наперено и самоуверено, сякаш специално бе ходила на курс за говорители. — Искам да напомня на всички, че утре Акулите на „Роузууд дей“ се изправят срещу Змиорките на академията „Дръри“. Това е най-важното състезание по плуване на сезона, затова нека всички покажем малко въодушевление и да подкрепим нашия отбор! — Последва кратка пауза. — Ура!

Няколко от децата в стаята се разхилиха. Ариа усети неприятна тръпка. Независимо от всичко, което се беше случило — убийството на Али, самоубийството на Тоби, А. — Спенсър бе президент или вицепрезидент на всеки клуб, който съществуваше в училището. Но на Ариа ентусиазмът на Спенсър й звучеше фалшиво. Тя беше виждала онази нейна страна, която другите не познаваха. Спенсър знаеше от години, че Али бе заплашила Тоби Кавана, за да го накара да си мълчи за инцидента с Джена, и Ариа не можеше да й прости, че бе пазила в тайна от тях тази толкова опасна тайна.

— Добре, ученици — каза Езра Фиц, учителят по английска литература на Ариа. Той продължи да пише на дъската, изписвайки „Алената буква“ с характерния си, ъгловат почерк, след което подчерта заглавието четири пъти.

— В шедьовъра на Натаниел Хоторн Хестър Прин изневерява на своя съпруг и целият град я принуждава да носи на гърдите си една голяма алена буква А, която да й напомня какво е направила. — Господин Фиц се обърна към класа и побутна с пръст очилата си, които се бяха свлекли до върха на носа му. — Някой може ли да се сети за други романи, в които също се разглежда темата за „тръгването по крив път“? За хора, които са били осмивани или отхвърляни заради грешките им?

Ноъл Кан вдигна ръка и ролексът му се плъзна надолу по китката.

— Онзи епизод от „Истинския свят“, където всички в къщата гласуваха за изгонването на психопатката става ли?

Целият клас се засмя, а господин Фиц го погледна озадачено.

— Деца, това би трябвало да е час по английска литература. — Той се обърна към редицата на Ариа. — Ариа? Ти имаш ли някакви идеи?

Ариа мълчеше. Животът й бе доста добър пример. Не много отдавна тя и семейството й живееха хармоничен живот в Исландия, Алисън бе обявена официално за мъртва, а А. все още не съществуваше. Изведнъж, в една ужасна поредица от събития, които започнаха преди шест седмици, Ариа се завърна в Роузууд, тялото на Али бе открито под бетонената плоча зад старата й къща, а А. издаде най-голямата тайна на семейство Монтгомъри: че бащата на Ариа, Байрън, бе мамил майка й, Ила, с една от неговите студентки, Мередит. Ила понесе тежко разкритието и веднага изхвърли Байрън от дома им. Откритието, че Ариа бе пазила тайната на Байрън цели три години, изобщо не й помогна. Оттогава връзките между майка и дъщеря не бяха особено топли.

Разбира се, можеше да бъде и много по-лошо. През последните три седмици Ариа не бе получавала никакви съобщения от А. Въпреки че Байрън най-вероятно вече живееше с Мередит, поне Ила бе започнала отново да й говори. А Роузууд не бе нападнат от извънземни, въпреки че след всичките странни неща, които се бяха случили в града, Ариа нямаше да се изненада, ако и това се случи в скоро време.

— Ариа? — повтори господин Фиц. — Някакви идеи?

Мейсън Байърс се притече на помощ на Ариа.

— Какво ще кажете за Адам и Ева, и оная змия?

— Страхотно — разсеяно отвърна господин Фиц. Погледът му остана прикован върху Ариа още няколко секунди, преди да го отмести. Тя усети как я залива топла вълна от раздразнение. Беше се запознала с господин Фиц — Езра — в колежанския бар „Снукърс“, преди който и да е от двамата да знае, че той е нейният учител по английска литература. Той сложи край на връзката им, а скоро след това Ариа разбра, че е имал и приятелка в Ню Йорк. Но тя не таеше злоба към него. Нещата с новия й приятел, Шон Ейкърд, се развиваха чудесно. Той бе мил и нежен, а освен това бе адски красив.

Езра бе най-добрият учител по английски, който Ариа бе имала. За един месец, откакто бяха започнали училище, той им бе дал за домашно да прочетат четири превъзходни книги и освен това бе организирал пиеса — пародия на „Сандъче с пясък“ на Едуард Олби. Скоро класът щеше да направи интерпретация в стил „Отчаяни съпруги“ на гръцката пиеса „Медея“, в която една майка убива децата си. Езра искаше от тях да мислят оригинално, а оригиналността бе стихията на Ариа. Вместо да продължи да я нарича Финландия, съученикът й Ноъл Кан вече й бе измислил нов прякор, Подмазвачката. Въпреки това тя бе започнала отново да се чувства добре в училище и на моменти дори забравяше, че някога е имала сложни отношения с Езра.

Докато той не й се усмихна с позната си крива усмивка. Сърцето й се разтупка и тя не можеше да направи нищо по въпроса.

Хана Мерин, която седеше точно пред Ариа, вдигна ръка.

— Ами онази книга, в която две момичета са първи приятелки и внезапно едната става зла и отмъква приятеля на другата?

Езра се почеса по главата.

— Съжалявам. Мисля, че не съм я чел.

Ариа стисна юмруци. Тя знаеше много добре какво има предвид Хана.

— За последен път ти казвам, Хана, не съм ти откраднала Шон! Вие вече бяхте скъсали!

Класът избухна в смях. Раменете на Хана се вкочаниха.

— Някой мисли само за себе си — промърмори тя, без да се обръща към Ариа. — Някой да е казал, че говоря за теб?

Но Ариа бе сигурна в това. Когато тя се върна от Исландия, с изненада установи, че Хана се е превърнала от пухкавия, свит лакей на Али в слаба, красива, облечена винаги по последната мода богиня. Изглежда, че Хана имаше всичко, което някога бе желала: двете с най-добрата й приятелка, Мона Вандерваал — също преобразена смотанячка — властваха в училището, Хана дори ходеше с Шон Ейкърд, момчето, по което си падаше от шести клас. Ариа се бе насочила към Шон чак след като разбра, че Хана го е зарязала. Но съвсем скоро разбра, че всъщност е станало обратното.