Лицето й се приближи до неговото. Той леко се надигна към нея. Тя усети как устните му докосват брадичката й, после ъгълчето на устата й, след това самите устни. Сърцето й лудо заби. Той я придърпа към себе си. Сърцето на Хана биеше толкова бързо и възбудено, че тя се уплаши да не се пръсне. Лукас хвана лицето й в шепи и я целуна по ухото. Тя се изкиска.

— Какво има? — попита той и се отдръпна назад.

— Нищо — каза Хана и се ухили. — Не знам. Просто ми е весело.

Наистина беше весело — нямаше нищо общо със сериозните, показателни сеанси, които бе водила с Шон, при които се чувстваше така, сякаш някакво жури внимателно следи и оценява всяка тяхна целувка. Лукас беше небрежен, влажен и весел, точно като малък лабрадор. От време на време я прегръщаше и силно я притискаше към себе си. Изведнъж започна да я гъделичка, Хана изписка и се изтърколи от дивана на пода.

Накрая се озоваха на един от диваните, Лукас лежеше върху нея и галеше голото й коремче. Той свали ризата си и се притисна към нея. След известно време те се отпуснаха и просто си лежаха там мълчаливо. Очите на Хана шареха по книгите, дъските за шах и бюстовете на прочути писатели. Изведнъж тя се надигна и седна.

Някой гледаше през прозореца.

— Лукас! — тя посочи тъмната сянка, която се движеше край задната врата.

— Без паника — каза Лукас, като се надигна от дивана и се промъкна към прозореца. Храстите се разклатиха. Бравата се раздвижи. Хана стисна здраво ръката му.

А. беше тук.

— Лукас…

— Шшт. — Още едно щракване. Някъде се отключваше ключалка. Някой влизаше. Лукас изпъна врат и се ослуша. От задната стая се чуха стъпки. Хана отстъпи назад. Подът изскърца. Стъпките се приближиха.

— Ехо? — Лукас грабна ризата си и бързо я навлече наопаки. — Кой е там?

Никой не се обади. Чуха се още скърцания. Една сянка се плъзна по стената.

Хана се огледа и сграбчи най-близкото нещо, което можа да види — един „Алманах на фермера“ от 1972 година. Внезапно лампите светнаха. Хана изпищя и вдигна алманаха над главата си. Пред тях стоеше един възрастен мъж с брада. Той носеше малки очила с метални рамки и рипсено сако, и беше вдигнал ръце над главата си в защитна поза.

— Аз съм от факултета по история! — избъбри той. — Не можах да заспя. Дойдох да почета малко… — Той хвърли един странен поглед към Хана. Тя осъзна, че ципът на горнището на анцуга на Лукас се е свалил и е разкрил голото й рамо.

Сърцето й започна да се успокоява. Върна книгата на мястото й.

— Извинявайте — каза тя. — Просто си помислих, че…

— По-добре да си тръгваме. — Лукас заобиколи възрастния мъж и издърпа Хана през страничната врата. Когато стигнаха до голямата метална порта, той избухна в смях.

— Видя ли му физиономията? — изкрещя въодушевено той. — Човекът беше ужасен!

Хана се опита да се засмее заедно с него, но беше доста разтърсена.

— Трябва да тръгваме — прошепна тя с треперещ глас. — Искам да се прибера у дома.

Лукас я придружи до паркинга на планетариума, където Хана подаде своя билет на валето. Когато то докара колата й, тя накара Лукас хубаво да я огледа, за да се убеди, че никой не се крие на задната седалка. Когато най-накрая се озова на сигурно място на шофьорската седалка зад заключената врата, Лукас чукна по стъклото и устните му оформиха изречението: „Ще ти се обадя утре“. Хана го проследи с поглед докато се отдалечаваше, като се чувстваше едновременно възбудена и объркана.

Тя подкара колата по спираловидната алея. На всеки двайсет метра имаше по една табела, рекламираща новата изложба. На всичките имаше надпис ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ и снимка на избухващата вселена.

Когато телефонът й избипка, тя подскочи толкова силно, че едва не скъса предпазния колан. Отби в платното за автобуси и измъкна блекберито от чантата си с треперещи пръсти. Имаше нов есемес.

Опа, май не се оказа липосукция! Не вярвай на всичко, което чуваш!

Хана погледна през прозореца. Улицата пред планетариума беше тиха. Старите къщи бяха наблъскани плътно една до друга и отвън нямаше жива душа. Появи се лек бриз, който развя знамето на портата на стара викторианска сграда, а оставената на двора найлонова торбичка с нарисувана хелоуинска тиква изшумоли.

Хана погледна към съобщението. Странна работа. Последният есемес от А. не беше от непознат номер както обикновено, а на екрана се изписаха цифри. Номерът започваше с 610 — кодът на Роузууд.

Той й изглеждаше познат, въпреки че Хана никога не запомняше телефонните номера — първия си мобилен телефон получи в седми клас и оттогава разчиташе на бутоните за бързо набиране. Но в този номер имаше нещо.

Изведнъж Хана покри устата си с ръка.

— Мили Боже! — прошепна тя. Замисли се за миг. Възможно ли беше това?

Тя вече знаеше кой е А.

34.

То е точно пред теб

— Още едно кафе? — Сервитьорката, която миришеше на печено сирене и имаше огромна бенка на брадата си, размаха пред Ариа кана, пълна с кафе.

Ариа погледна към почти празната си чаша. Родителите й сигурно щяха да кажат, че кафето е пълно с карциногенни, но пък какво разбираха те?

— Да — отговори тя.

Ето докъде я беше докарала. Ариа седеше в едно сепаре в закусвалнята до дома на Езра в Стария Холис, заедно е целият си багаж — лаптопа, колелото, дрехите й, книгите — струпан край нея. Просто нямаше къде да отиде. Нито в дома на Шон, нито на Езра, нито в собствената си къща. Закусвалнята бе единственото работещо заведение в този час, ако не се смята отворения двайсет и четири часа „Тако бел“, а той бе свърталище на наркомани.

Тя се загледа в телефона си, преценявайки възможностите. Накрая набра домашния си номер. Телефонът иззвъня шест пъти, преди да се включи телефонният секретар. „Благодаря ви, че се обадихте“, прозвуча бодрият глас на Ила. „В момента не сме у дома…“

О, я стига. Къде, за Бога, може да бъде Ила след полунощ в събота?

— Мамо, вдигни телефона — каза Ариа, след като чу сигнала. — Знам, че си там. — Отново никакъв отговор. Тя въздъхна. — Виж какво. Трябва да се прибера у дома тази вечер. Скъсах с приятеля ми. Няма къде да отида. Седя си тук в закусвалнята съвсем бездомна.

Тя замълча в очакване Ила да вдигне слушалката. Никаква реакция. Ариа си я представяше как стои до телефона и слуша. А може би изобщо я нямаше там. Може би беше чула гласа на Ариа и просто се беше качила отново в спалнята си.

— Мамо, в опасност съм — проплака тя. — Не мога да ти обясня точно, но… Страхувам се, че нещо лошо ще ми се случи.

Бийп. Телефонният секретар я прекъсна. Ариа изпусна телефона си върху масата. Можеше отново да се обади, но какъв бе смисълът от това? Отново чуваше гласа на майка си: „Дори не мога да те гледам в момента“.

Тя повдигна глава, като обмисляше нещо. Ариа бавно взе телефона си и прегледа съхранените съобщения. Есемесът от Байрън, заедно с номера му все още беше там. Тя си пое дълбоко дъх и го набра. От другата страна се чу съненият му глас.

— Обажда се Ариа — тихо каза тя.

— Ариа? — повтори като ехо той. В гласа му прозвуча изненада. — Часът е два сутринта.

— Знам. — Джубоксът в закусвалнята смени песента. Сервитьорката изпусна две бутилки с кетчуп. Последните клиенти, освен Ариа, станаха, сбогуваха се с жената и си излязоха. Звънчетата над вратата на закусвалнята иззвъняха.

Байрън наруши тишината.

— Ами много се радвам, че се обади.

Ариа притисна колене към гърдите си. Искаше да му каже, че е объркал всичко, като я е накарал да пази тайната му, но се чувстваше твърде изморена за скандали. Освен това… част от нея се нуждаеше от него. Байрън й беше баща, единствения баща, когото познаваше. Той бе прогонил змията, която бе застанала на пътя й по време на туристическото им пътуване до Гранд каньон. Той бе отишъл да разговаря с учителя й по рисуване в пети клас, господин Кънингам, заради двойката, която бе написал на Ариа за автопортрета й, защото се беше нарисувала със зелени люспи и раздвоен език. „Учителят ти просто не разбира постмодерния експресионизъм“, беше казал Байрън, преди да грабне палтото си и да се впусне в битка. Той я вдигаше във въздуха и я мяташе на рамо, отнасяше я до спалнята й и я хвърляше в леглото. Всичко това й липсваше. Тя се нуждаеше от него. Искаше й се да му каже, че се намира в опасност. Искаше да чуе едно „Ще те защитя“ от устата му. Той щеше да го направи, нали?

Изведнъж чу един глас в далечината.

— Всичко наред ли е, Байрън?

Ариа настръхна. Мередит.

— Идвам след секунда — извика Байрън.

Ариа се ядоса. Секунда? Само толкова ли възнамеряваше да й отдели? Гласът на Байрън отново се чу.

— Ариа? И така… Какво има?

— Няма значение — ледено процеди Ариа. — Връщай се в леглото да спиш или каквото там правехте.

— Ариа… — започна Байрън.

— Наистина, върви — твърдо каза тя. — Забрави, че съм се обаждала.

Тя прекъсна разговора и облегна глава на масата. Опита се да диша с пълни гърди, да мисли за успокояващи неща, като океана например, или карането на колело, или бродирането на шал.

Няколко минути по-късно тя се огледа и осъзна, че е единственият човек в закусвалнята. Прокъсаните и овехтели бар столове бяха незаети, всичките сепарета бяха почистени и празни. Две кани с кафе седяха на печката зад щанда, а на дисплея на касовия апарат все още грееше едно „ДОБРЕ ДОШЛИ“, но сервитьорката и готвачите бяха изчезнали. Всичко наподобяваше някой от онези филми на ужасите, където главният герой изведнъж вдига глава и открива, че всички са мъртви.

Убиецът на Али е по-близо, отколкото предполагаш.

Защо А. просто не й каже кой е убиецът? Омръзна й да си играе на Скуби Ду. Ариа отново се сети за съня си, за това как бледата, призрачна Али се бе появила пред камерата. „Просто гледай У“, бе изкрещяла тя. „То е точно пред очите ти!“ Но какво бе точно пред нея? Какво пропускаше Ариа?

Сервитьорката с бенката се появи отнякъде и погледна Ариа.

— Искаш ли парче пай? Ябълковият става за ядене. Аз черпя.

— Н-няма нужда — заекна Ариа.

Сервитьорката се облегна на един от розовите столове край бара. Тя имаше къдрава черна коса, която винаги изглеждаше мокра.

— Разбра ли за воайора?

— Аха — каза Ариа.

— Знаеш ли какво подочух? — продължи сервитьорката. — Че било някакво богаташко синче. — Когато Ариа не отговори нищо, тя започна да бърше и без това чистата маса. Ариа примигна няколко пъти. Просто гледай, беше казала Али. Тя бръкна в раницата си и извади лаптопа. Мина известно време, докато се стартира, а след това мина още повече, преди Ариа да намери папката, в която държеше старите си клипове. Не ги беше разглеждала от много време. Когато най-после я откри, тя осъзна, че не ги е озаглавила много точно. Просто им беше слагала заглавия от рода на „Ние, петте #1“ или „Али и аз #6“, а датите им показваха кога за последно са били гледани, а не кога са били заснети. Тя нямаше представа как да открие клипа, който се бе появил по телевизията… освен ако не ги прегледа всичките.

Тя кликна наслуки върху някакъв файл, озаглавен „Мяу!“. Ариа, Али и останалите бяха в спалнята на Али. Опитваха се да облекат котката на Али, Шарлът, в ръчно изплетен пуловер, и се скъсваха от смях, докато се опитваха да напъхат лапичките й в дупките за ръцете.

Тя прегледа друг клип, озаглавен „Бой #5“, но не се оказа онова, което мислеше, че е — тя, Али и останалите правеха шоколадови бисквити и започнаха бой със сладкиши в кухнята на Хана. В друг клип играеха на джаги в мазето на Спенсър.

Когато Ариа кликна върху едно клипче, озаглавено просто „ДК“, тя забеляза нещо.

По прическата на Алисън и лекото облекло на всички тя разбра, че филмчето е било заснето някъде около месец преди изчезването на Али. Ариа увеличи кадъра, в който Хана изяде за нула време една гигантска мелба „Дайъри куин“. На заден план тя чу Али да издава звуци от повръщане. Хана се спря и лицето й изгуби цвета си. Али се изхили някъде отстрани. Изглежда никой не им обърна внимание.