Но така или иначе то се случи. Спенсър се протегна напред и блъсна Али с всички сили. Али залитна назад, очите й се разшириха от ужас. Тя падна точно върху каменната стена, която обграждаше имота на семейство Хейстингс. Чу се едно ужасно щрак. Спенсър покри очите си с ръце и се обърна на другата страна. Във въздуха се разнесе миризма с металически привкус като на кръв. От дърветата се обади бухал.

Когато свали ръце от очите си, тя отново се озова в стаята си, свита на кълбо и викаща от ужас.

Спенсър седна и погледна към часовника. Беше два и половина сутринта. Главата й пулсираше. Лампите светеха, а тя лежеше върху оправеното си легло, все още облечена в черната си парти рокля със сребърната огърлица от „Елза Перети“ на врата. Не си беше измила лицето и разресала косата сто пъти — редовният й ритуал преди лягане. Прокара длани по ръцете и краката си. На бедрото й имаше пурпурен оток. Тя го докосна и я заболя.

Изведнъж притисна ръка към устата си. Онзи спомен. Веднага разбра, че всичко това наистина се е случило. Али е била с Иън. А тя го бе забравила съвсем. Това бе онази част от вечерта, която липсваше.

Тя отиде до вратата на спалнята си, но не можа да я отвори. Сърцето й заби лудо.

— Ехо! — извика колебливо тя. — Има ли някой тук? Заключена съм в стаята си.

Никой не отговори.

Спенсър усети, че пулсът й се ускорява. Нещо се беше объркало ужасно. Част от вечерта прелетя през съзнанието й. Играта на скрабъл. ЛЪЖЕЦ СХ. А изпраща на Мелиса есето на Спенсър. И… после какво? Тя се хвана за главата, сякаш се опитваше да освободи спомена. А после какво?

Внезапно осъзна, че не може да контролира дишането си. Започна да се задъхва и се свлече на колене на бежовия килим. Успокой се, каза си тя, като се сви на топка и се опита да успокои дишането си. Но дробовете й сякаш бяха изпълнени със стиропор. Имаше усещането, че се дави.

— Помощ! — извика тя със слаб глас.

— Спенсър? — Гласът на баща й се чу от другата страна на вратата. — Какво става?

Спенсър скочи и изтича към вратата.

— Татко? Заключена съм тук! Пусни ме навън!

— Спенсър, затворихме те там за твое добро. Страшно ни изплаши.

— Изплашила съм ви? — попита Спенсър. — К-как? — Тя се погледна в огледалото, което висеше на гърба на вратата. Да, все още си беше тя. Не се беше събудила в нечий чужд живот.

— Откарахме Мелиса в болницата — каза баща й.

Спенсър изведнъж изгуби равновесие. Мелиса?

Болница? Защо? Тя затвори очи и видя откъслечен спомен как Мелиса се отдалечава от нея, падайки надолу по стълбите. Или пък това беше падането на Али? Ръцете на Спенсър се разтрепериха. Тя не можеше да си спомни.

— Мелиса добре ли е?

— Така се надяваме. Стой там — каза предпазливо баща й от коридора. Може би се страхуваше от нея — може би точно заради това не влизаше в стаята.

Тя седна на леглото си и остана там доста дълго време, зашеметена. Как може да не си го спомня? Как може да не помни, че е наранила Мелиса? Ами ако беше направила много ужасни неща и за секундата всичко е било изтрито от паметта й?

Убиецът на Али е точно пред теб, беше казал А. Точно когато Спенсър се оглеждаше в огледалото. Възможно ли беше това?

Телефонът й, който лежеше на бюрото, започна да звъни. Спенсър бавно се изправи и погледна към екрана на своя сайдкик. Хана.

Спенсър отвори телефона си и притисна ухо към говорителя.

— Спенсър? — Хана продължи направо. — Знам нещо. Трябва да се видим.

Стомахът на Спенсър се сви и мислите й запрепускаха из главата й. Убиецът на Али е точно пред теб. Тя е убила Али. Тя не е убила Али. Това бе като да късаш листата на маргаритка: обичаме, не ме обича. Може би трябваше да се срещне с Хана и… какво? Да си признае?

Не, това не можеше да бъде истина. Али се беше озовала в дупката в задния й двор… а не до пътеката край нечия каменна ограда. Спенсър нямаше достатъчно сила, за да отнесе Али до задния й двор. Тя не беше толкова силна, нали? Искаше да разкаже на някого за това. Хана. И Емили. И на Ариа. Те щяха да й кажат, че се е побъркала, че няма как тя да е убила Али.

— Добре — каза Спенсър с прегракнал глас. — Къде.

— На люлките в двора на „Роузууд дей“. На нашето място. Ела колкото се може по-бързо.

Спенсър се огледа. Можеше да повдигне прозореца и да се смъкне по решетката на предната стена — щеше да е също толкова лесно, колкото катеренето по шведската стена в салона по физическо.

— Добре — прошепна тя. — Веднага идвам.

36.

И всичко ще свърши

Ръцете на Хана трепереха толкова силно, че почти не можеше да шофира. Пътят до люлките в двора на „Роуззуд дей“ изглеждаше по-мрачен и страшен от обичайното. Тя рязко сви, като помисли, че на пътя пред колата й има нещо, но когато се вгледа в огледалото за обратно виждане, не видя нищо. По срещуположното платно почти нямаше движение, но внезапно, докато се изкачваше по хълма край „Роузууд дей“, една кола изскочи зад нея. Фаровете й затоплиха врата на Хана.

Успокой се, помисли си тя. Никой не те следи.

Връхлетяха я стотици мисли. Тя знаеше кой е А. Но. Как е възможно? Откъде А. знаеше толкова неща за Хана… които просто нямаше как да разбере? Може би последното съобщение беше просто грешка. Може би А. се беше добрал до чуждия телефон, само за да извади Хана от релси.

Тя беше твърде шокирана, за да мисли трезво. Единствената мисъл, която непрекъснато се появяваше в главата й, бе: в това няма смисъл. В това няма смисъл.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше зад нея. Тя си пое дълбоко въздух и потърси телефона си, за да се обади на някого. На полицай Уайлдън?

Щеше ли да дойде дотук толкова бързо? Той е ченге — трябва да дойде. Тя протегна ръка към телефона си и тогава колата зад нея превключи на дълги светлини. Дали да не отбие встрани? Дали направо да не спре?

Пръстът на Хана се намираше върху бутона, готов да набере 911. Внезапно колата премина вляво и я изпревари. Беше някаква невзрачна кола — може би тойота — и Хана не видя шофьора вътре. Колата се върна в нейното платно и се отдалечи от нея. Само след секунди стоповете й се скриха в далечината.

Паркингът край детската площадка на „Роузууд дей“ бе доста широк и дълъг, разделен от мънички хълмчета, покрити с почти оголели дървета, бодлива трева и купчини изсъхнали листа, които излъчваха характерната миризма на изгнило. От другата страна на паркинга се намираше външното игрище и купола за катерене. Осветяваше ги една-единствена флуоресцентна лампа, която им придаваше призрачен вид. Хана подкара колата си към югоизточния ъгъл на паркинга — той се намираше най-близо до информационната будка на парка и полицейския телефон. Достатъчно й бе да се окаже близо до нещо, което бе свързано с полицията, за да се почувства по-добре. Другите момичета не бяха дошли още, така че тя остана в колата си и се обърна към входа на паркинга, в очакване да ги види как пристигат.

Беше някъде около три сутринта и Хана трепереше от студ, облечена само с горнището на Лукас. Усети как голите й крака настръхват. Някъде бе чела, че в три сутринта хората са в най-дълбоката фаза на РЕМ съня — това бе състояние, възможно най-близко до смъртта. Което означаваше, че точно в този момент нямаше много жители на Роузууд, на които да може да разчита за помощ. Те всички бяха трупове. Освен това бе толкова тихо, че тя можеше да чуе затихващия двигател на колата и бавното си, моля-те-успокой-се дишане. Хана отвори вратата, излезе от колата и се изправи до жълтата линия, която отбелязваше мястото за паркиране. Това бе нейният вълшебен кръг. Вътре в него тя беше в безопасност.

Те ще дойдат скоро, помисли си Хана. Само след няколко минути всичко ще свърши. Не че тя имаше някаква представа какво ще се случи. Не беше сигурна. Не се беше замисляла чак толкова напред.

На входа на училището се появи някаква светлина и сърцето на Хана подскочи. Фаровете на един миниван се плъзнаха по дърветата и свиха бавно в паркинга. Хана присви очи. Това те ли бяха?

— Ехо? — извика тихо тя.

Миниванът се насочи към северния край на паркинга, подмина сградата, в която се помещаваше арт отделът на гимназията, и игрището за хокей на трева. Хана започна да маха с ръце. Това сигурно бяха Емили и Ариа. Но прозорците на колата останаха вдигнати.

— Ехо? — извика отново тя. Никой не й отговори. Тогава тя видя как още една кола свива в паркинга и бавно се приближава към нея. През прозореца на пасажерското място се подаваше главата на Ариа. Едно сладко чувство на облекчение обзе тялото на Хана. Тя помаха и се отправи към тях. Първо вървеше, а после се затича. Накрая вече спринтираше.

Беше стигнала до средата на паркинга, когато Ариа извика:

— Хана, внимавай!

Хана се обърна глава на ляво и отвори уста от изненада, без да разбира какво става. Миниванът се бе насочил право към нея.

Гумите му изсвистяха. Размириса се на изгоряла гума. Хана замръзна на мястото си, без да знае какво да прави. Почакай, чу тя глас в главата си, докато гледаше огледалните прозорци на минивана. Колата идваше право към нея, като постепенно увеличаваш скоростта си. Мърдайте, заповяда тя на крайници си, но те се чувстваха ужасно вкочанени и изцедени като кактуси.

— Хана! — изкрещя Емили. — О, Господи!

Всичко стана за секунди. Хана дори не осъзна, че е била ударена, докато не се озова във въздуха, а можа да осъзнае, че е била във въздуха, докато не се стовари на асфалта. Нещо в нея изпращя. След това дойде болката. Тя искаше да извика, но не можеше. Звуците се чуваха ужасно силно — двигателят на колата ръмжеше, приятелките й виеха като сирени, дори сърцето й биеше силно в ушите.

Хана се изви на една страна. Мъничката й чантичка бе паднала на няколко крачки от нея; съдържанието й се беше разпиляло по земята. Колата бе минала върху него и бе размазала всичко: спиралата за очи, ключовете за колата, мини-мускалчето с парфюма „Клое“. Новият й блекбъри бе съсипан.

— Хана! — изкрещя Ариа. Гласът й звучеше така, сякаш се приближаваше към нея. Но Хана не можеше да извърти глава и да я погледне. След това всичко изчезна.

37.

Това беше необходимо

— О, Боже мой! — изпищя Ариа. Двете с Емили се бяха навели над изтерзаното тяло на Хана и започнаха викат:

— Хана! О, Господи! Хана!

— Тя не диша — изпищя Емили. — Ариа, тя не диша.

— Носиш ли си телефона? — попита Ариа. — Обади се на 911.

Емили протегна треперещите си ръце към телефона, но той се изплъзна от пръстите и, падна на асфалта и се плъзна до разпиляната чантичка на Хана. Емили бе започнала да се паникьосва, още когато взе Ариа от закусвалнята и тя й разказа всичко — за съобщенията на А., за сънищата й, за Али и Иън, и затова, че може би Спенсър е убила Али.

В началото Емили отказваше да повярва, но след това на лицето й се изписа ужас и разбиране. Тя каза, че малко преди да изчезне, Али беше признала, че се вижда с някого.

— Сигурно е казала на Спенсър — рече Ариа. — Може би точно за това се караха през всичките тези месеци преди ваканцията.

— 911, какъв е случаят? — чу Ариа глас през говорителя на телефона на Емили.

— Една кола току-що блъсна приятелката ми! — извика Емили. — Намираме се на паркинга на детската площадка в „Роузууд дей“! Не знаем какво да правим!

Докато Емили разказваше подробностите през сълзи, Ариа притисна устни към ханините и са опита да й направи изкуствено дишане, както я бяха учили в курса за спасители в Исландия. Но не знаеше дали го прави както трябва.

— Хайде, Хана, дишай — извика тя, като стисна носа на Хана.

— Не затваряйте телефона, докато не дойде линейката — чу Ариа гласа на диспечерката. Емили се наведе и докосна избелялото горнище на Хана. След това рязко се отдръпна назад, сякаш се страхуваше от нещо.