Ариа се беше надявала, че старите приятелки отново ще се съберат, особено след като всички започнаха да получават съобщения от А. Но те дори не си говореха — нещата се върнаха в същата точка, от която започнаха онези странни, тревожни седмици след изчезването на Али. Ариа дори не им разказа за това, което А. бе причинил на семейството й. Единствената й бивша приятелка, с която Ариа поддържаше що-годе приятелски отношения, бе Емили Фийлдс — но разговорите им се състояха обикновено от постоянното хленчене на Емили за това колко виновна се чувства за смъртта на Тоби, докато Ариа не й казваше, че вината не е нейна.

— Така — рече Езра, като постави по една купчина книги пред учениците на първите чинове, които трябваше да се предадат назад. — Искам тази седмица всички да прочетете от първа до пета глава и до петък да ми напишете есе от три страници върху всяка тема, която според вас е засегната в началото на книгата. Ясно ли е?

Всички започнаха да се възмущават на висок глас. Ариа пъхна книгата в кожената си чанта. Хана се пресегна да вдигне раницата си от пода. Ариа докосна тънката й, бледа ръка.

— Виж, съжалявам. Наистина.

Хана дръпна ръката си, сви устни и без да промълви ни дума пъхна „Алената буква“ в чантата си.

От говорителя се разнесе класическа музика, която отбелязваше края на часа. Хана се изстреля от мястото си, сякаш столът й се бе подпалил. Ариа се изправи бавно, прибра тетрадката и химикала в чантата си и тръгна към вратата.

— Ариа.

Тя се обърна. Езра се беше облегнал на дъбовото си бюро, притиснал коженото си куфарче към бедрото.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Двете с Хана имаме някои неразрешени проблеми. Повече няма да се повтори.

— Няма проблем — Езра остави чашата чай с мед на бюрото. — Всичко друго наред ли е?

Ариа прехапа устни и се замисли дали да не му разкаже всичко. Но защо? Доколкото знаеше, Езра бе съшият мръсник като баща й. Ако наистина имаше приятелка в Ню Йорк, значи я беше мамил, когато се хвана с Ариа.

— Всичко е наред — успя да каже най-накрая.

— Добре. Отлично се оправяш в час. — Той се усмихна, като разкри две редици бели зъби.

— Да, наистина ми е интересно — каза тя, като пристъпи към вратата, но се спъна с ботушите си на високи токчета и залитна към бюрото на Езра. Той я хвана през кръста, за да я задържи, и я придърпа към себе си. Тялото му бе топло и твърдо, той ухаеше приятно на пури и стари книги.

Ариа бързо се отдръпна.

— Добре ли си? — попита Езра.

— Да — тя започна да придръпва ученическата си униформа. — Извинявай.

— Всичко е наред — отговори Езра, като пъхна ръце в джобовете си. — Значи до следващия път.

— Да. Довиждане.

Ариа излезе от стаята, като дишаше бързо и плитко. Може и да беше полудяла, но бе повече от сигурна, че Езра я бе задържал няколко секунди повече, отколкото бе необходимо. И бе сигурна, че това й бе харесало.

3.

Такова нещо като лоша преса няма

Понеделник следобед, през голямото междучасие, Хана Мерин и най-добрата й приятелка Мона Вандерваал седяха в едно уединено сепаре в „Стийм“, училищното кафене, като се занимаваха с онова, което умееха най-добре: подиграваха се на хората, които не бяха толкова готини като тях.

Мона смушка Хана с една шоколадова бишкота. За нея храната бе повече като реквизит, отколкото като нещо за ядене.

— Ама Дженифър Фийлдмън какви пънове има, нали?

— Горкото момиче — изрази фалшиво съжаление Хана. Пънове бе любимото наименование на Мона за дебели крака: яки и безформени бедра и прасци, които бяха еднакво дебели от глезените до коленете.

— А като обуе обувки с токчета, краката й изглеждат като претъпкани наденици — измуча Мона.

Хана се изхили, докато гледаше Дженифър, която окачваше на отсрещната страна плакат, на който пишеше: СЪСТЕЗАНИЕ ПО ПЛУВАНЕ! АКУЛИТЕ НА РОУЗУУД ДЕЙ СРЕЩУ ЗМИОРКИТЕ НА ДРЪРИ! Глезените й наистина бяха ужасно дебели.

— Това се случва на момичетата с дебели глезени, които се опитват да носят обувки на Лубутен — въздъхна Хана. Двете с Мона бяха от девойките с изящни глезени, които очевидно бяха родени да носят обувки на Кристиан Лубутен.

Мона отпи глътка от своя коктейл и извади портмонето на „Гучи“ от чантата си. Хана кимна одобрително. Днес имаха доста неща да правят, освен да критикуват хората. Например да планират не един, а два купона: единият само за тях двете, а другият за останалите от елита на „Роузууд дей“

— Всяко нещо по реда си — Мона измъкна химикала си. — Приятелницата. Какво ще правим довечера? Пазаруване? Масаж? Вечеря?

— И трите — отговори Хана. — Определено трябва да посетим „Отър“. — „Отър“ бе най-новият скъп бутик в мола.

— О, обожавам „Отър“ — съгласи се Мона.

— Къде ще вечеряме? — попита Хана.

— В „Рив ГоиГ“, разбира се — каза Мона на висок глас, опитвайки се да надвика бучащата кафемелачка.

— Точно така. Там винаги ни дават вино.

— Да поканим ли и някакви момчета? — блеснаха сините очи на Мона. — Ерик Кан не спира да ми се обажда. Можем да вземем Ноъл за теб?

Хана се намръщи. Независимо, че беше сладък, невероятно богат и част от свръхсексапилния клан на братята Кан, Ноъл не беше неин тип.

— Никакви момчета — отсече тя. — Въпреки че това за Ерик е страхотно.

— Ще бъде една страхотна Приятелница — Мона се ухили толкова широко, че разкри и венците си. — Можеш ли да повярваш, че ще ни бъде третата?

Хана се усмихна. Тяхната Приятелница отбелязваше деня, в който Хана и Мона бяха разговаряли по телефона три часа и половина — най-сигурният индикатор, че са най-добри приятелки. Въпреки че се познаваха от детската градина, те всъщност не бяха разговаряли преди пробите за мажоретки в първия ден от осми клас. Вече бяха минали два месеца от изчезването на Али и Хана и приятелките й доста се бяха отдалечили една от друга, затова тя реши да даде шанс на Мона. Наистина си заслужаваше — Мона бе забавна, саркастична и въпреки страстта й към раниците във форма на животни и тротинетките „Рейзър“, тя тайно изчиташе от кора до кора „Воуг“ и „Тийн воуг“ също като Хана. След няколко седмици те решиха да станат най-добри приятелки и се превърнаха в най-популярните момичета в училище.

— А сега за по-големите планове — каза Мона, като обърна следващата страница в тетрадката си. — „Сладка седемнайсетгодишна“ — започна да припява тя на мелодията от шоуто „Моя сладка шестнайсетгодишна“ по МТВ.

— Ще бъде страхотно — възкликна Хана. Рожденият ден на Мона беше в събота и тя бе подготвила почти всичко за него. Щеше да го празнува в планетариума „Холис“, където имаше телескопи във всяка стая — дори в тоалетните. Беше наела диджей, фирма за кетъринг, както и оператор, който да снима партито и едновременно с това да го излъчва на инсталирания голям екран. В поканите Мона внимателно бе предупредила гостите да носят официално облекло. Ако на входа се появеше някой с дънки и тениска, охраната щеше да го изпрати по живо, по здраво.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Мона, като пъхна салфетката си в празната хартиена чаша от кафе. — Вярно, че ти казвам малко в последната минута, но смятам да си избера дворцова свита.

— Свита ли? — Хана повдигна едната си идеално оформена вежда.

— Сега е моментът да си вземеш от „Сакс“ онази великолепна рокля на Зак Позен, на която се точиш от толкова време — утре е подходящият ден. Двете ще носим диадеми и всички момчета ще ни падат в краката.

Хана потисна кикота си.

— Нали няма да правим официално откриване на танците? — Предишната година двете с Мона бяха поканени на подобен прием у Джулия Рубинщайн и тя ги беше накарала да открият танците с някакви третокласни модели. Партньорът на Хана миришеше на чесън и почти веднага я попита дали не иска да се усамоти с него в гардеробната. Тя прекара останалата част от партито в опити да избяга от него.

Мона се засмя и натроши бишкотата си на малки парченца.

— Смяташ ли, че ще направя такава глупост?

— Разбира се, че не. — Хана подпря брадичката си с ръце. — Значи аз ще съм единственото момиче в дворцовата ти свита?

Мона опули очи.

— Но разбира се!

Хана сви рамене.

— Имам предвид, че не знам кого още ще избереш.

— Трябва само да ти намерим кавалер. — Мона постави най-мъничкото парченце от бишкотата в устата си.

— Не искам никой от „Роузууд дей“ — бързо каза Хана. — Може да си поканя някой от „Холис“. И ще си доведа повече от един кавалер. — Очите й светнаха. — Ще си доведа цяла група момчета, който да ме разнасят цяла вечер наоколо, като Клеопатра.

Мона я погледна одобрително.

— Ей на това му казвам приказка.

Хана пъхна единия край на сламката в устата си и го задъвка.

— Чудя се дали Шон ще дойде.

— Не знам — повдигна вежда Мона. — Ти го забрави вече, нали?

— Разбира се — Хана отметна кестенявата си коса през рамо. Дълбоко в себе си тя все още усещаше горчивина всеки път, когато се сещаше, че Шон я заряза заради онази колко — съм-висока и колко-съм–добра-по английски и мисля-че-съм-много-яка-защото-съм-живяла-в-Европа Ариа Монтгомъри, но както и да е. Проблемът си беше негов. Сега, когато всички момчета знаеха, че е свободна, на всеки няколко минути телефонът й изпиукваше за поредното съобщение от някой потенциален мераклия.

— Добре — каза Мона. — Защото ти си твърде добра за него, Хан.

— Знам — отговори Хана и двете плеснаха длани в знак на задоволство. Хана се облегна назад, изпълнена с топлата увереност, че всичко е наред. Беше толкова трудно да повярва, че преди месец двете с Мона дори се бяха скарали. Представяте ли си, тя бе решила, че Хана иска да бъде приятелка с Ариа, Емили и Спенсър, вместо с нея! Всъщност Хана наистина бе скрила някои неща от Мона, въпреки че по-късно й призна за повечето от тях: за няколкото й насилствени повръщания, за проблемите с баща й, за двата й ареста, за това, че се бе предложила на Шон на купона у Ноъл Кан и че той я беше отхвърлил. Естествено, тя бе омаловажила всичко, защото се страхуваше, че Мона ще я презре заради тези позорни тайни, но тя посрещна спокойно новините. Дори каза, че всяка примадона от време на време затъва в неприятности и Хана реши, че е приемала нещата твърде навътре. Какво от това, че вече не ходи с Шон? Какво от това, че не е разговаряла с баща си след бала? Какво от това, че продължава да посещава клиниката за изгаряния на господин Ейкърд като компенсация за това, че блъсна колата му? Какво от това, че двете й най-големи неприятелки, Наоми Циглър и Райли Улф, знаеха за проблемите й с храната и бяха разпространили слуховете за това из цялото училище? Двете с Мона все още бяха близки приятелки, а А. бе спрял да я преследва.

Кафенето започна да се изпразва, което означаваше, че идва краят на междучасието. Докато Хана и Мона вървяха към изхода, Хана осъзна, че се приближават към Наоми и Райли, които се бяха скрили зад гигантската машина за фрапучино. Хана стисна зъби и вирна глава.

— Баф! — изджавка Наоми в ухото на Хана, когато тя мина край нея.

— Бляаак! — подигравателно извика Райли зад гърба й.

— Не им обръщай внимание, Хан — каза Мона на висок глас. — Те просто ти завиждат, че можеш да се побереш в онези тесни джинси в „Отър“, а те не могат.

— Няма проблем — безгрижно отговори Хана, като вирна нос още повече. — Аз поне нямам хлътнали зърна на гърдите си.

Наоми сви устни и се напрегна.

— Бяха станали такива заради сутиена! — изсъска тя през зъби. Хана беше видяла хлътналите й зърна преди една седмица, докато се преобличаха за физическо. Може би причината наистина беше странният й сутиен, но хей — всичко е разрешено в любовта и войната за популярност.

Хана погледна през рамо и ги простреля с надменен и снизходителен поглед. Тя се чувстваше като кралица, която е поставила на мястото им две мърляви млади слугини. И остана изключително доволна, когато забеляза, че Мона ги погледна по същия начин. Нали затова са най-добрите приятелки.