Погледнах в огледалото как кървя. Това ме накара да мисля за друг един път, когато бях стояла пред това огледало, изучавайки се. За нещо пурпурно, което бях зърнала по себе си.

Трудно е да се каже защо нещата се подреждат ясно в стряскаща мълния, но изведнъж ме засипаха образи...

Шина, висяща от ръката ми, петна от кървавочервено и черно мастило по кожата ми, татуировки по тялото на Баронс, Малуш, който пищеше, че е оставил гривната на уличката, и настояваше да знае как Баронс ни е проследил, аз, окована във вериги за греда в гаража, инструменти за татуиране наблизо...

...и ми просветна.

– Ти, копеле! – извиках. – Било е хитрост, нали? Защото си се боял да не би да разбера, че вече си го направил – игри в игрите, истински Баронс.

Започнах да преглеждам всеки сантиметър от тялото си в огледалото. „Мислех да я скрия“ – бе казал.

Мушках, ръчках. Погледнах под гърдите си. Проверих между бузите на задника си с огледалце и въздъхнах тежко от облекчение. Погледнах в ушите и зад ушите.

Намерих я на тила, високо в леката вдлъбнатина на врата, почти невидима под косата ми.

Представляваше сложна шарка с черно и червено мастило, с бледо светещо Z в средата. Тайнствен баркод, магьосническа дамга.

Изглежда, я бе направил в нощта, когато ме донесе от Мрачната зона, когато ме шинира и излекува. В нощта, когато ми каза да спя и ме целуна. Бях в безсъзнание много време.

После явно се бе разтревожил, че ще я открия и ще се почувствам твърде притисната. Беше прав, точно така щях да се почувствам. Затова, когато се върнах от света на Фае, той се бе вкопчил в идеалната възможност да настоява да ме татуира, за мое добро.

Когато му казах, че ако пристъпи границите ми, ще си тръгна, сигурно е бил в двойно затруднение. Нямаше желание да ме притиска, защото щях да напусна... Но знаеше, че ако открия, че вече го е сторил, също ще напусна.

Беше ме дамгосал без моето знание и съгласие, като собственост. Негова собственост. Имаше шибано Z отзад на врата ми.

Опипах с пръсти татуировката. Мястото бе по-топло от кожата наоколо. Спомних си как лежах в адската пещера, съжалявайки с всяка частица от съществото си, че не му бях позволила да ме татуира.

Ако не ме бе татуирал, сега щях да съм мъртва.

По ирония на съдбата именно татуировката, заради която бях решена да го напусна, ме опазила жива.

Погледнах се в огледалото, мечтаейки си всичко в живота ми да е поне с една десета по-ясно от отражението ми.

Роуина грешеше. Толкова много грешеше. Има само отсенки на сивото. Черното и бялото не са нищо повече от възвишени идеи в умовете ни, стандарти, по които се опитваме да съдим за нещата, и карта на мястото ни в света. Доброто и злото в най-чистите им форми са толкова недостижими и завинаги извън нашата способност да ги задържим в ръка, колкото и всяка илюзия на Фае. Можем само да се целим в тях, да се стремим към тях и да се надяваме да не се изгубим дотолкова в сенките, че да не можем повече да се стремим към светлината.

Силата е достижима. Ако не я използваш, някой друг ще я използва. Можеш или да създаваш с нея, или да унищожаваш. Създаването е добро. Унищожаването е зло. Това е най-важното за мен.

Усетих копието зад мен, тихо дразнещо сетивата ми на Шийте зрящ.

Отново усещах ОС. Имах само най-нормалните човешки сили и най-нормалните способности да се лекувам. Бях самата себе си. Сто процента МакКайла Лейн, за добро или за лошо.

Върнах се... И се радвах. Надявах се мрачната плът да бе преминала през мен и да не бе оставила следа.

Животът не е черно и бяло. Най-лесно можем да стигнем до тези цветове, като ги носим.

Облякох се, слязох по стълбите и отворих магазина.

Беше натоварен ден. Малко дъждовен, но не чак толкова лош.

Намерих мобилния телефон, който Малуш бе изхвърлил на уличката, когато ме отвлече, на щанда до касата, до ботушите, якето и чантата. Баронс сигурно бе отишъл да ме търси и ги бе намерил. Батерията му падаше и го включих да се зарежда. Вече не се отнасях пренебрежително към телефоните. Винаги ще ме преследва споменът за един телефон, който се носи в небесносиния плувен басейн, и за разглезената млада жена, която бях.

Изхвърлих якето и ботушите в контейнера за боклук отзад заедно с всичко останало, което носех, докато бях погребана под Бърен. Малуш ги бе докосвал, те смърдяха на него и никога повече нямаше да ги нося.

Гривната не беше на щанда.

Усмихнах се бегло. Баронс знаеше, че от малкото думи на Малуш ще разбера, че е имал друг начин да ме намери. Добре. Не ме подценяваше. Не трябваше.

До шест вечерта влязоха близо шестдесет купувачи.

Канех се да сложа табелата за почивка за тоалетна, когато усетих някого или нещо пред предната врата.

Фае... но не Фае!

Вкочаних се.

Вратата с рамка от черешово дърво и стъкла с форма на диаманти се отвори, камбанката издрънча.

Дерек О’Баниън пристъпи вътре, изпълнен с агресия и високомерие. Чудех се как съм го смятала за привлекателен. Той не беше мрачно красив, бе смугъл. Движенията му не бяха като на мачо, а като на влечуго. Дари ме с усмивка, зад която зъбите му изглеждаха като наточени остриета и в която видях смъртта да чака на ножове от слонова кост.

Знаех как се чувства. И аз се чувствах така доскоро. Беше напомпан с Ънсийли.

Ставах все по-добра да събирам две и две. Способностите ми за дедуктивно разсъждение се бяха подобрили стократно, откакто слязох от самолета в Дъблин.

Факт – Дерек О’Баниън не е Шийте зрящ. Не може да вижда Ънсийли. Ако не можеш да виждаш Ънсийли, не можеш да ядеш Ънсийли. Което значи, че ако човек, който не е Шийте зрящ, се появи напомпан с Ънсийли, някой, който може да вижда Ънсийли, трябва да е нахранил този човек, преднамерено отваряйки очите му за нова мрачна страна, както лорд Господар бе направил с Малуш. Нормален човек не би се съгласил да бъде превърнат в хибрид. Той или тя трябва да бъде направен, въведен в мрачния ритуал от някого, който вижда и може.

– Махай се от магазина! – казах студено.

– Имаш голям кураж за ходеща мъртва жена.

– Кой те напомпа? Червена роба? Красиво момче? Каза ли ти за Малуш?

– Малуш беше глупак. Аз не съм.

– Каза ли ти, че Малуш изгни отвътре навън?

– Каза ми, че ти си убила брат ми и че имаш нещо, което ми принадлежи. Прати ме за него.

– Тогава те е пратил да умреш. Това, за което те е пратил, е единственото нещо, с което може да се убие Ънсийли, каквото отчасти си ти сега. Ето така Малуш изгни отвътре навън. Аз го намушках с него – усмихнах се. – Новият ти приятел каза ли ти това? Нямаш представа в какво си се забъркал. – Не говорех ли като Баронс? Не казах ли нещо на брата на мафиота, което Баронс ми каза, когато започнах да проправям пътя си в света на Фае? Моля ви, кажете ми, че не съм се отрила в наставника си! Моля ви, кажете ми, че не порастваме и не се превръщаме във възрастни, което ни подлудява.

Извадих копието от кобура на рамото си и го тръснах с върха напред на гишето. То потрепери на дървото, блестейки с алабастрова светлина, почти в бяло.

– Давай, О’Баниън! Ела и го вземи! Писнало ми е от петунии като теб и нищо не би ми харесало повече от това да те гледам как гниеш бавно и болезнено. Знам, че сега си опиянен от новите си сили, но трябва да знаеш, че аз съм много повече от красиво лице. Аз съм Шийте зрящ и имам сили, с които мога да надвивам задници. Няма начин да ме спреш да те намушкам, ако приближиш на три метра от мен. Така че, ако не възразяваш да изгниеш отвътре навън... Споменах ли, че патката му замина много преди ума му? Пристъпи и един сантиметър навътре в магазина ми!

Колебание проблесна в тези студени очи на влечуго.

– Брат ти не видя заплаха в мен. И е мъртъв. Както и петнайсет от мутрите му. Помисли за това! Помисли хубаво!

Той се взря в копието, блестящо с меката си, неестествена светлина. Роки не знаеше нищо за тъмните сили наоколо. Дерек наскоро се бе събудил за тях и нямаше да направи същите грешки. Видях го на лицето му. Този О’Баниън нямаше да прибърза сляпо към смъртта си. Сега щеше да си тръгне, но само временно. Щеше да се прегрупира и да се върне, дори по-опасен отпреди.

– Не съм свършил – каза той. – Няма да свърша, докато не умреш.

– Докато един от нас умре – съгласих се. – Махай се! – дръпнах копието от щанда и хванах здраво дръжката.

Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден. Вместо това заради вина за минали грехове, спасих живота му. Каква идиотка съм била!

Загледах се към вратата, след като той си тръгна. Пулсът ми дори не се бе ускорил. Сложих табелата, отидох до тоалетната, после отворих отново.

Баронс не се появи в понеделник вечер, нито във вторник. Сряда мина и замина без следа от него. В четвъртък станаха пет дни, откакто го видях за последен път. Никога не бе стоял толкова дълго настрани.

Ставах нетърпелива. Исках да задам въпроси, да отправя обвинения. Спомнях си битката, която бе свършила в обезпокоителна похот. Всяка вечер седях в задната част на магазина с часове пред тихо съскащия газов огън, преструвайки се, че чета, в очакване на Баронс.

Книжарницата беше огромна и тиха и аз се чувствах самотна, на хиляди километри от дома.

След пет дни се пречупих и набрах ДБ на мобилния телефон, който ми даде. Нямаше отговор.

Загледах се в дисплея, превъртайки краткия списък с контакти: ДБ, АНМСМ и АУ.

Нямах достатъчно кураж, за да опитам последния. Вместо това натиснах АНМСМ.

– Риодан – излая някакъв глас.

Затворих моментално, чувствайки се засрамена и виновна.

Телефонът затръби в ръцете ми със силата на стотици небесни тромпети и въпреки че част от мен напълно го очакваше, все пак подскочих.

На дисплея примигваше АНМСМ. Въздъхнах и натиснах копчето за отговор.

– Мак? Добре ли си? Говори с мен! – изръмжа дълбок глас.

Риодан – мистериозният мъж, който говореше за Баронс с хора, с които не трябваше да говори, мъжът, с когото се биеше Баронс, когато отидох в апартамента на Алина.

Поколебах се.

– Мак! – изрева гласът.

– Тук съм. Добре съм. Съжалявам! – казах.

– Защо се обади?

– Чудех се къде е Баронс.

– Така ли се нарича напоследък? Баронс?

– Не е ли това името му? Джерико Баронс? – Отново смях.

– Използва ли презиме име?

– Инициалът Z. – Бях го виждала на личната му карта.

– А, Омега. Винаги е бил мелодраматичен.

– А Алфа? – попитах с ирония.

- Вероятно ще се опита да спори.

– Какво е истинското му име?

– Попитай го!

– Няма да ми отговори. Никога не го прави. Кой си ти?

– Аз съм този, на когото се обаждаш, когато не можеш да се свържеш с Баронс.

– Уф! Благодаря! Кой е Баронс?

– Този, който все ти спасява живота.

Не можех да повярвам, че двама мъже звучат толкова еднакво – и двамата майстори на заобиколните отговори, които не водят доникъде.

– Братя ли сте?

– Така да се каже.

Нямаше нужда да го притискам повече, за да разбера, че също като Баронс Риодан ще ми каже само това, което възнамерява да ми каже, и всичките въпроси на света биха попаднали на глухи уши, освен ако не искаше да знам нещо.

– Тръгвам си, Риодан. Той ме лъже, тормози ме. Никога не ми казва нищо. Той ме предаде.

– Не вярвам.

– Какво? Че лъже, че ме тормози или че ме предаде.

– Предаването. Останалото е класика. Как го нарече? Баронс. Той не предава.

– Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

– Отвори очи, Мак!

– Какво имаш предвид?

– Думите могат да бъдат усукани по всякакъв начин. Обещания се дават с цел да приспят сърцето и да изкушат душата. В края на краищата, думите не значат нищо. Те са етикети, които слагаме на нещата, в усилие да обвием хилавите си мозъци около тяхната основна природа, но в деветдесет и девет процента от времето реалността е нещо напълно различно. Най-мъдрият човек е тихият. Проследи действията му! Съди го по тях! Той мисли, че имаш сърце на воин. Той вярва в теб. И ти повярвай в него!

– В какво? В един наемник? Той иска книгата, за да я продаде на този, който даде най-много. Ловците също са наемници.

– Ако бях на твое място, никога не бих го нарекъл така. Коя си ти, за да го съдиш? Мислиш, че твоите мотиви са чисти? Че имаш благородно призвание? Глупости! Какво е доброто в теб? Ти искаш отмъщение. Не ти пука за съдбата на света. Просто искаш твоето щастливо малко място да се върне. Хората, които живеят в стъклени къщи... – той замлъкна, сякаш трябваше да знам какво следва. Не знаех.