Започнах с магазина. Предната част беше точно това, каквото изглеждаше – еклектична и добре заредена книжарница. Пропуснах я и минах към задната част. Първият етаж беше безличен като музей, свободно и прекомерно запълнен с антики и предмети на изкуството. Тук нищо не даваше истински поглед към ума на мъжа, който бе събрал това множество творения. Дори кабинетът му, стаята, която очаквах да предложи някакво персонално изображение, представяше само студеното, безлично отражение на голямо огледало с дървена рамка, което заемаше стената между две библиотеки от черешово дърво зад богато украсеното бюро от петнайсети век. На първия етаж нямаше спалня, кухня или трапезария.

Всички врати на втория и третия етаж бяха заключени. Имаше тежки, солидни дървени врати със сложни ключалки, които не можех да разбия, нито да отключа. Започнах крадешком да въртя бравите, защото се боях, че Баронс може да е в някоя от стаите, но когато стигнах до третия етаж, вече здраво ги разтърсвах и яростно ги сритвах. Тази нощ се събудих в мрак. Уморих се да стоя на тъмно. Уморих се от това всички останали да имат контрол върху светлините.

Запътих се обратно надолу по стълбите и навън към гаража. Дъждът бе спрял, но небето все още бе забулено от буреносни облаци, а зората бе обещание, на което не бих повярвала, дори да не бях преживяла двайсет и две години от живота си. Долу на уличката вляво Сенките неспокойно оформяха и променяха мрака по ръба на изоставения квартал.

Пернах ги назад. С две ръце.

Изпробвах вратата на гаража. Заключена, разбира се.

Отидох до най-близкия затъмнен прозорец и го разбих с дръжката на фенерчето. Звънът от счупеното стъкло успокои душата ми. Не звънна аларма.

– На ти, Баронс! Предполагам, че светът ти не е толкова съвършено контролиран все пак – рекох. Сигурно го пазеше като книжарницата срещу други заплахи, но не срещу мен. Отчупих назъбените краища, за да не се порежа, промуших се през рамката и тупнах на пода.

Включих осветлението, после просто постоях там около минута, ухилена като идиот. Бях виждала колекцията му и преди, дори се бях возила в няколко от колите, но гледката на всички заедно, една блестяща фантазия след друга, е истинска треска за някой като мен.

Обичам колите.

От гладки и спортни до приклекнали и мускулести, от луксозни седани до високоскоростни купета, от последна дума на техниката до неподвластни на времето класики – аз съм фанатик на тема коли. А Баронс ги притежава до една. Е, може би не всичките. Още не съм го виждала да кара бугати – хиляда и три конски сили и един милион долара цена едва ли мога да очаквам, но той има почти всяка кола от мечтите ми, чак до един стингрей, оцветен не в какво да е, а в британско състезателно зелено.

Там черно мазерати, приклекнало до Улф Кунташ. Тук червено ферари, готово да замърка, до... – усмивката ми умря на мига – черния майбах на Роки О’Баниън, напомнящ ми за смъртта на шестнайсет мъже. Това не трябваше да се случва с хора, които не заслужават да умрат, и поне част от вината тежеше на моята съвест. Шестнайсет умрели, които бях чествала, защото ми бяха откупили временно отлагане на екзекуцията.

Как се справяте с такива противоречиви чувства? Тук ли се предполага да порасна и да започна да мисля разделно? Дали разделното мислене е просто друг начин за делене на греховете ни, разпределяйки няколко тук, други там, като разбутваме вътрешната си подредба, за да скрием трети и да можем да продължим да живеем с тежестта на всеки от тях поотделно, защото заедно биха ни удавили?

Изтласках всякакви мисли за коли от ума си и започнах да търся врати.

Гаражът някога е бил търговски склад и нямаше да съм изненадана, ако заемаше почти цяла пряка. Подовете бяха от изгладен бетон, стените представляваха бетонни панели, гредите и трегерите бяха от стомана. Всички прозорци бяха боядисани в черно – от стъклените панели до тавана до двойните прозорци на нивото на земята при вратите, един от които бях разбила. Гаражът имаше един-единствен портал за разтоварване.

Освен него и купчина коли, нямаше нищо. Нито стълбища, нито килери, нито капаци в пода, скрити под гумени постелки. Знам. Погледнах, нямаше нищо.

И къде бяха трите подземни нива и как трябваше да стигна до тях?

Стоях насред огромния гараж, заобиколена от една от най-красивите колекции на коли в света, скрита на невзрачна уличка в Дъблин, и се опитвах да мисля като странния му собственик. Беше безполезно усилие. Не бях сигурна, че има мозък. Може би на мястото му имаше само студен ефикасен микрочип.

По-скоро

почувствах

, отколкото чух шума като тътен в стъпалата ми.

Кривнах глава и се заслушах. След миг паднах на ръце и колене, избърсах тънкия слой прах от пода и притиснах ухо към студения бетон. Далеч под мен в недрата на земята нещо виеше.

Звучеше подивяло, животински и от този вой всички фини косъмчета по тялото ми настръхнаха. Затворих очи и се опитах да си представя устата, способна да издаде такъв звук. Нещото продължи да вие отново и отново, всеки смразяващ душата вой продължаваше минута или повече, отекваше нагоре по бетонния си гроб.

Какво имаше

долу?

Що за създание притежаваше такъв капацитет на белите дробове? Защо издаваше такъв звук? Беше по-мрачен от стон на отчаяние, по-празен от погребална песен, беше безрадостното, измъчено виене на нещо, за което нямаше спасение, нещо изоставено, изгубено, осъдено на агонията на ада без начало или край.

Кожата на ръцете ми настръхна.

Чу се нов плач, този повече уплашен, отколкото измъчен. Той се надигна в страховит концерт с дълъг, ужасен вой.

И двата спряха.

Настана тишина.

Почуках с кокалчета по пода от объркване, чудейки се точно колко не на място си пъхах носа.

Вече не се чувствах нито задник, нито нахакана. Тръгнах обратно към стаята си. Когато пристъпих на уличката, вятърът понесе боклук по паважа и плътната облачна покривка се раздели, за да разкрие парче тъмно небе. Зората щеше да дойде след мигове, но луната все още бе ярка и пълна. Отдясно на мен в Мрачната зона Сенките вече не се свиваха в тъмата. Бяха избягали от нещо и това нещо не беше нито луната, нито зората. Наблюдавах ги от прозореца си напоследък. Те отстъпваха с нощта в различни степени, а най-големите от тях се мотаеха до последно.

Погледнах наляво и затаих дъх.

– Не! – прошепнах.

Точно отвъд обсега на прожекторите от сградата стоеше висока, покрита в черно фигура, дипли от полунощна тъкан шумоляха на вятъра.

Няколко пъти през изминалата седмица мислех, че съм зървала нещо през прозореца късно през нощта. Нещо толкова банално, та бях отказала да повярвам, че е истина. Нямаше да повярвам и сега.

Фае бяха достатъчно лоши.

– Ти не си там! – казах му.

Втурнах се през уличката, взех стъпалата с един скок, изритах вратата и връхлетях вътре. Когато погледнах назад, привидението го нямаше.

Разсмях се треперливо. Знаех добре.

Никога не е било там.

Взех душ, изсуших си косата, облякох се, грабнах студено капучино от хладилника и стигнах долу точно навреме за появяването на Фиона и на полицията, която дойде да ме арестува.


Четири


–К азах ви. Той работеше по случая на сестра ми.

– И кога го видяхте за последен път?

– И това ви казах. Вчера сутринта. Отби се в книжарницата.

– Защо се е отбил в книжарницата?

– О, за Бога! И това ви казах. За да ми съобщи, че е преразгледал случая и все още няма улики, и че много съжалява, но случаят ще трябва да си остане приключен.

– Очаквате да повярвам, че инспектор О’Дъфи, а той случайно има чудесна жена и три деца, които води на църква всяка неделя, а после на обяд с роднините – семейна разходка, пренебрегнал само четири пъти за последните петнайсет години, и то заради погребения, е пропуснал това, за да направи ранно утринно посещение на сестрата на жертва на убийство, за да ù каже, че вече приключен случай остава приключен?

Ех, маргаритки! Дори аз се стреснах от липсата на логика в това.

– Защо не е използвал телефона?

Вдигнах рамене.

Инспектор Джейни, който ме разпитваше, махна на двамата полицаи до вратата да излязат. Стана от масата, обиколи я и спря зад мен. Усещах го да стои отзад и да се взира в мен. Усещах остро древното крадено копие, затъкнато в ботуша ми под крачола на дънките. Ако ме обвиняха и претърсеха, щях да загазя много.

– Вие сте привлекателна млада жена, госпожице Лейн.

– В смисъл?

– Имаше ли нещо между вас и инспектор О’Дъфи?

– О, моля ви! Наистина ли мислите, че той е мой тип?

– Беше, госпожице Лейн. Наистина ли мисля, че

беше

ваш тип. Той е мъртъв.

Взрях се нагоре към Гарда, който надвисваше над мен, опитвайки се да използва господстваща поза на тялото, за да ме сплаши. Той не знаеше, че денят ми вече е достатъчно лош, нито пък, че няма много неща в човешкия свят, които да ме плашат.

– Ще ме арестувате ли, или не?

– Жена му каза, че напоследък е бил разсеян. Разтревожен. Не се е хранел. Тя няма никаква представа защо. Вие знаете ли?

– Не. Казах ви и това. Половин дузина пъти вече. Колко още пъти трябва да го повторя, за да свършим с това? – говорех като лош актьор в още по-лош филм.

Той също.

– Колкото пъти аз кажа, че трябва. Да започнем отначало! Разкажете ми отново за първия път, когато сте го видяла тук в управлението!

Поех дълбоко дъх и затворих очи.

– Отворете очи и отговорете на въпроса!

Отворих очи и го изгледах кръвнишки. Все още не можех да повярвам, че О’Дъфи е мъртъв. Бяха му прерязали гърлото, прецаквайки моя свят. В едната си ръка е стискал парче хартия с моето име и адреса на книжарницата, написани на него. Не беше отнело много време на неговите братя по – е, не точно по оръжие, дъблинските полицаи не носят оръжие – да дойдат да ме търсят. Прекарах сутринта в битка със Сенки и със Секс-до-смърт-Фае, открих, че нещо чудовищно живее под гаража на Баронс точно зад стаята ми, а сега бях в полицейското управление и ме разпитваха по подозрения в убийство. Можеше ли денят ми да стане още по-лош? О, те не повдигнаха официални обвинения, но със сигурност използваха сплашващи тактики върху мен в книжарницата, като се опитваха да ме накарат да мисля, че ще го направят. Дадоха ясно да се разбере, че при най-малкия повод могат да ме изправят до стената и да започнат да ми правят затворнически снимки. Бях чужденка в този град, почти всички отговори, които дадох, звучаха уклончиво, защото бяха уклончиви, а визитата на О’Дъфи в неделя сутрин наистина изглеждаше подозрителна.

Повторих историята, която бях разказала преди един час и един час преди това, и още един час преди това. Инспекторът ми задаваше същите въпроси, които той и още двама преди него ми задаваха цяла сутрин и по-голямата част от следобеда, изразени по съвсем малко по-различен начин, всичките предназначени да ме хванат в капан. Оставиха ме да се варя в собствения си сос четирийсет и пет минути, докато отидоха да обядват и се върнаха, миришещи вкусно на риба и чипс. Кофеинът от охладеното ми капучино се бе изпарил преди часове и умирах от глад.

В някаква степен можех да оценя какво правеше инспектор Джейни. Това беше неговата работа и той я вършеше много добре, а бе очевидно, че Патрик О’Дъфи му е бил приятел. Надявах се да бяха направили същото за Алина. В друга степен това ме вбесяваше. Моите проблеми бяха много по-големи. Това беше епична загуба на моето време. И не само. Чувствах се изложена. С изключение на пътешествието ми тази сутрин през задната уличка, не бях стъпвала извън книжарницата, откакто видях каквото видях в склада на ЛаРу 1247 преди седмица. Чувствах се като ходеща мишена с нарисуван на челото мерник. Дали лорд Господар знаеше къде да ме намери? Колко напред бях в неговия списък с приоритети? Още ли беше там, където беше отишъл, когато пристъпи през онзи портал? Дали наблюдаваше книжарницата? Дали беше инструктирал своите Момчета носорози и дали пазачите на Фае (нисша каста гигантски, грозни, сивокожи Ънсийли с широки, дундести, подобни на бурета тела, с издадени напред челюсти и неравни чела) чакаха да ме грабнат в момента, в който излезех от полицейското управление съвсем сама? Трябваше ли да се

опитам

да си уредя да ме арестуват официално? Разкарах тази мисъл в мига, в който ми хрумна. Хората не можеха да ме опазят жива. Примигнах, стресната от осъзнаването, че вече не се смятам съвсем от този лагер.

– Той ми беше зет – каза той рязко.

Трепнах.

– Дори да приема, че нямате нищо общо с убийството му, все пак трябва да намеря начин да обясня на сестра си какво, по дяволите, е правил с вас сутринта, когато умря – каза той горчиво. – Така че, какво, по дяволите, е правил, госпожице Лейн? Защото и двамата знаем, че историята ви е пълна глупост. Пати не пропускаше литургия. Пати не разследваше случаи в свободното си време. Пати се пазеше жив, защото обичаше семейството си.