Преди Марая да успее да измисли подходящ отговор, Кеш слезе от верандата и пое през двора с широки бързи крачки. Зави зад обора. Появи се отново след няколко минути. Караше раздрънкан джип. Когато мина покрай верандата, тя разбра, че мъжът няма никакво намерение да спре, за да я качи.

— Чакай! — викна Марая, скочи, а люлката се отметна на една страна. — Идвам с теб!

— Защо? — попита Кеш и погледна неприязнено, когато тя се затича към джипа.

— За да си докарам колата, разбира се.

— Аз щях да я изтегля.

Беше прекалено късно. Марая вече се настаняваше на износената седалка. Без да каже и дума, Кеш даде газ, мина през двора и пое по прашния път, единствената връзка на „Рокинг Ем“ с останалия свят.

Гюрукът бе от зебло и не предпазваше пътниците от вятъра. Коси с цвета на натурален шоколад полетяха като облак около раменете на Марая и я пернаха през лицето. Тя сви в шепа няколко кичура, след това прибра още и се опита да укроти хлъзгавите кичури като ги уви на врата си. Вятърът успя почти веднага да ги разпилее, въпреки че тя не спираше да ги прибира.

Кеш наблюдаваше действията й с крайчеца на окото си, привлечен противно на желанието си от лъскавата копринена коса и извивката на врата на Марая, която му се стори и нежна, и привлекателна. Когато усети в каква посока вървят мислите му, се подразни. Би трябвало да е наясно с факта, че колкото по-уязвимо изглежда едно момиче, толкова повече използва оръжията си срещу мъже като него, мъже, които не могат да се излекуват от убеждението, че трябва да защитават жените от трудностите в живота.

Казано накратко, мъже глупаци.

— Люк не е споменал, че ще идваш.

Въпреки че Кеш не каза нито дума повече, по гласа му личеше, че според него и фермата, и Люк ще се оправят по-добре без нея.

— Той не ме очаква.

— Какво? — Кеш завъртя рязко глава към Марая.

— Той не знае, че ще идвам.

Каквото и да каза Кеш, то бе заглушено от трясъка, който се разнесе, когато джипът подскочи върху спънката за добитък, поставена на пътя. Марая издаде приглушен вик и се хвана здраво за прозореца. Шумът на гумите по спънката, мирисът на прясно окосена трева и шумоленето на боровете в далечината извикаха нови спомени у Марая.

Очи, същият цвят като моите. Сръчни ръце, които могат да направят куклата цяла отново. Висок и силен, той ме повдига, подхвърля ме, хваща ме и се смее заедно с мен. Тъмна коса и смешни физиономии, които ме карат да се усмихвам, когато ми се иска да заплача.

Имаше и други спомени, но мрачни — кавги и плач и толкова напрегнато мълчание, че Марая се страхуваше тишината да не избухне и да не заличи всичко познато. И накрая мълчанието наистина избухна, а писъците на майка й не спираха и не спираха. Усилваха се, после стихваха, пригласяйки на воя на декемврийската буря.

Потръпна, сякаш отново усетила поривите на бурята, разразила се преди петнадесет години и отново насочи поглед към познатия пейзаж отвън. Бе познала хребета Макензи, още преди да види къщата, сгушена под него. Грубият му силует се бе врязал в паметта й. Бе наблюдавала бащиния си дом в огледалото за обратно виждане от колата на баба си и дядо си, а когато най-сетне и фермата се скри след един завой, тя се разрида заради загубата си.

Не скърбеше нито за къщата, нито за баща си. Плачеше за Люк, за брата, който я бе обичал по времето, когато двамата й родители бяха прекалено обладани от собствените си демони, за да забележат което и да е от децата си.

Всичко това е минало. Върнах се у дома. Сега вече всичко ще бъде наред. Най-сетне съм у дома.

Докато си повтаряше тези думи, усети, че се успокоява, но сетне погледна строгия профил на мъжа до нея. Прииска й се да го докосне. Да го попита какво е направила, за да спечели неприязънта му. Дали не бе просто заради факта, че е жива, че диша, или защото му напомняше момент от безрадостното минало? Така беше и с втория й баща, мигновена мъжка ненавист към детето на друг мъж, която Марая не можеше да промени.

Какво щеше да прави, ако Люк също изпиташе неприязън към нея?

Втора глава

Марая стискаше очукания преден капак на колата с изтръпнали пръсти, докато Кеш преглеждаше мотора и мърмореше думи, които тя усилено се стараеше да не слуша. Омазани с грес, непонятно какви машинни части бяха подредени на земята върху парче зебло. Марая поглеждаше притеснено от омазаните части към не по-малко омазаните ръце на едрия мъж, който след един-единствен поглед към мотора на колата, предложи да направят от него съвременна скулптура.

— Кога за последен път си сменяла маслото?

Гласът му приличаше на ръмжене. Младата жена затвори очи и се опита да помисли.

— Не си спомням. Записах го в едно тефтерче в жабката, но ми трябваше лист, за да направя списък с покупки и затова…

Останалата част от думите на Марая бяха заглушени от някакво ръмжене, израз на мъжко презрение. Тя прехапа нервно долната си устна.

— А кога за последен път си сипвала вода в радиатора?

Това вече бе лесен въпрос.

— Днес. Няколко пъти. След това водата свърши.

Кеш бавно извърна глава към младата жена. Под сянката, която хвърляше капакът, очите му горяха като черни сапфирени пламъци.

— Какво?

Марая преглътна и заговори спокойно и тихо, сякаш спокойствието и разумното отношение бяха заразни.

— Всеки ден наливам вода в радиатора, понякога и по-често, в зависимост от това, колко далеч ще ходя. Естествено, нося си вода — добави тя. — Само че днес свърши. Точно след малкото градче…

— Уест Форк — прекъсна я разсеяно Кеш.

— Именно — каза тя и се усмихна, обнадеждена от факта, че той не реагира лошо.

Мъжът не отвърна на усмивката.

Марая преглътна отново и довърши обяснението си колкото бе възможно по-бързо.

— След Уест Форк вече нямаше къде да налея вода. Нямах представа колко път остава до фермата, затова водата не ми стигна. Всеки път, когато спирах, за да се охлади двигателя, част от нея изтичаше и не можех да долея, затова не успях да стигна, колата прегря и трябваше да спра. Щом познах хребета Макензи, реших, че не остава много и тръгнах пеша.

Кеш поклати глава, измърмори неща, от които Марая се сви и продължи да човърка мръсния двигател. Сети се за нещо и спря работата си.

— И колко дълго си карала тази бракма?

— Днес ли?

— Не. Откакто си тръгнала насам?

— От Сиатъл.

— Сама ли?

— Сама, разбира се — отвърна учудено тя. Да не би да си мислеше, че е скрила някой стопаджия в багажника?

Кеш изрече нещо грубо и цветисто. Отстъпи от предната част, избърса ръце с някакъв мазен парцал и погледна с омраза мръсния двигател. Вместо това пред погледа му се появи прелестната несигурна усмивка на Марая, дългокракото сексапилно тяло и той отново доби усещането, че някой някога я е наранил. Предположи, че Марая е малко по-млада от собствената му сестра, Карла, която бе на двадесет и три. Не можеше да преглътне факта, че толкова уязвимо момиче като Марая е карало само в тази потрошена кола през целия път от Сиатъл до „Рокинг Ем“ в далечния край на югозападно Колорадо.

Кеш пое капака от ръцете на Марая и го пусна да се затвори с трясък.

— И къде, по дяволите, ти е бил умът, когато си тръгнала през цялата страна в този боклук?

Марая отвори уста. Не можа да произнесе и звук. Караше най-добрата кола, която можеше да си позволи. Какво толкова?

— Така си и знаех. Ти нямаш мозък. — Изпълнен с отвращение, Кеш метна мазния парцал върху извадените части. — И така, сладурче, тази бракма е НС.

— Какво?

— Напълно скапана — отвърна грубо Кеш. — Ще я изтегля до фермата, но единственият начин, по който можеш да я подкараш е, като купиш нов двигател, а да дадеш толкова пари за този боклук, просто не си струва. Като гледам как са се изтрили гумите, според мен, предната ос е изкривена и не може да се оправи. Сигурен съм, че и ламарините са ръждясали и изгнили на много места, та ако решиш можеш да ги ползваш за сито. Акумулаторът е корозирал. Свещите направо не са за гледане. Карбураторът пък… — Той махна изразително с ръка. — Истинско чудо е, че си успяла да се добереш чак тук.

Марая гледаше нещастно очуканата си кола. Понечи да попита Кеш дали е сигурен в преценката си, но щом погледна стиснатите му устни, реши да премълчи. Наблюдаваше го безмълвно, докато той закачваше колата за джипа. Въпреки че бе потисната, не можа да не се възхити на силата и прецизността в движенията му, на мъжката му опитност, които й допаднаха много повече, отколкото думите биха изразили.

За жалост младата жена веднага разбра, че привличането не е взаимно. След няколко безуспешни опита се отказа да го заговаря и двамата продължиха пътя си към фермата в мълчание. Вятърът бързо разпиля топката, в която тя бе свила косата си. Дивият водопад се плискаше около лицето й, но тя не забелязваше игривите кичури, нито пък прикритите погледи, които Кеш й отправяше.

Дългото пътуване от Сиатъл в несигурната кола, разочарованието, че не завари Люк, привличането към мъж, който не само, че не я харесваше, но се дразнеше от нея — всичко това бързо изчерпа обикновено значителните запаси на Марая от физическа и морална сила. Почувства се също толкова уморена и потисната, колкото миналата година, когато почина майка й и се наложи да се изправи срещу втория си баща, вече без да има нещо, което да ги свързва. Пастрокът й също не смяташе, че трябва да се преструва. Незабавно след погребението той подаде в ръцете на Марая стар кашон и й каза:

— Майка ти дойде при мен с това. Взимай го и си върви.

Марая бе взела кашона, след което си отиде, въпреки че не разбираше какво е направила, за да спечели студенината на този човек. Върна се в малкия си апартамент, отвори кашона и вътре намери цялото наследство на Макензи, тъкмо това наследство, за което майка й отказваше да говори. В една ръка стисна огърлица от груби късчета злато, а с другата разгърна дебелата семейна библия и плака, докато не й останаха сълзи.

Тогава започна да обмисля завръщането си в единствения дом, който някога бе имала — „Рокинг Ем“.

Джипът заподскача по спънката за добитъка, която пречеше на кравите да излизат от огромното пасище на фермата. Погълната от мрачните спомени, тя не обърна внимание на шума на гумите, докато минаваха отгоре.

Кеш също не му обърна внимание. Наблюдаваше тайно Марая и веднага забеляза, че е отчаяна. Колкото и да си повтаряше, че това е само още една жена, която търси мъж, когото да използва, не можеше да не съжалява, че се отнесе толкова грубо и безцеремонно с нея. Празният й поглед показваше, че не одобрява лошото му отношение. Заслужаваше напълно мълчанието й.

Тъкмо когато се канеше да посегне към момичето и да го погали по косата, за да го успокои, се спря. На ум се скастри, че пак се прави на глупак. Децата научават да се пазят от огъня, когато се изгорят в примамливо поклащащите се пламъци. Мъжете се научават да познават слабостите си, когато някой ги използва срещу тях.

Кеш бе разбрал, че най-голямата му слабост е убеждението, че един мъж трябва за защитава и пази тези, които са по-слаби от него, особено жените и децата. И най-слабата жена може да манипулира най-силния мъж като използва инстинкта му да я пази срещу него самия. Точно така бе постъпила Линда. И то неведнъж. След толкова много болка, Кеш най-сетне разбра, че колкото по-слаба и уязвима изглежда една жена, толкова по-умело ще го заблуди.

Болката го бе поразила, както и наученият урок. Вече осем години Кеш не се доверяваше на нито една жена, освен на Карла, която му бе наполовина сестра, десет години по-млада от него и много по-уязвима. От деня, в който се роди, тя отвръщаше на загрижеността и нежността му с неприкрита и искрена обич. Карла даваше много повече, отколкото получаваше, въпреки че тя самата би отрекла да е така. Затова Кеш обичаше Карла и й вярваше, изключвайки я от останалите жени, към които хранеше неприкрита подозрителност.

Всеки от двамата бе погълнат от мислите си и между тях се възцари потискащо мълчание. Пресякоха пасището и спряха пред къщата. Когато той паркира, тя се размърда и го погледна.

— Благодаря ти — каза тя и се усмихна, въпреки че се чувстваше нещастна. — Много мило, че се погрижи за една напълно непозната.

Кеш я погледна с тъмните си очи, които не издаваха нищо и сви рамене.

— Все някой трябваше да оправи кашата, която си забъркала. Удоволствието се падна на мен. А и в момента единствената ми работа бе да преглеждам правителствените карти.

Преди Марая да отговори, Кеш скочи от джипа. Тя го последва, без да каже и дума повече и извади ключовете си от огромната платнена чанта. Отключи багажника и посегна към кашона, оставен от втория й баща. Едва тогава усети присъствието на Кеш.

— Да не би да имаш намерение да се настаниш тук? — попита той.