Въпреки че от тъмните облаци, тласкани от вятъра валеше само от време на време, земята блестеше от замръзващата влага. На следобедните сенки локвите бяха започнали да образуват ледена кора. Дъхът на конете излизаше на бели облаци, разкъсвани от нападащия вятър.

Като изключим вятъра не е много студено.

Думите на Марая звучаха в главата на Кеш. Опита се да не мисли колко е студено, колко бързо вятърът отнема топлината дори от неговото едро тяло. По-лош от студа бе дъждът. По добре беше, ако вали. Ако станеше нещастен случай снегът щеше да послужи като изолация и преграда на вятъра, но единственото спасение от дъжда бе сушината. Иначе вятърът изсмукваше топлината от тялото през влажните дрехи, а студът изпиваше силите на човек до последна капка, което никой не разбираше до последния момент. Хората си мислеха, че са спрели да треперят, защото телата им като с магическа пръчка са се стоплили.


Марая погледна още веднъж картата, а сетне премести поглед към покрития с тъмна лава склон от дясната й страна. Имаше купчина камъни, които приличаха на гущер, но никъде наблизо не се виждаше поразено от светкавица дърво. Сви рамене и си каза, че е минал повече от век, откакто Лудия Джак е чертал тази карта. През това време дървото може да е било повалено и от него да не е останала и следа. Марая внимателно поведе коня около „гущера“. Останалите знаци бяха ясни.

Разтреперана от студения вятър, тя насочи коня надолу по хълма и непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че камъните са точно зад гърба й. Конят нямаше търпение да се махне от открития хълм. Ту вървеше, ту се плъзгаше по стръмния склон на клисурата. Вятърът утихна и почти веднага тя усети облекчение.

С дълга въздишка пусна юздите и напъха ръце в огромните джобове на якето. Щом навлезе в клисурата, единственият път водеше надолу, точно като в картата на Лудия Джак. Пръстите й бяха така премръзнали, че почти не усещаше тежестта на мобилния телефон, забравен дълбоко в единия джоб.

Ще броя до сто. Ако не видя гранит, излизам от клисурата и се отправям към Блек Спрингс. Едва ли е на повече от двадесет минути път, точно зад това възвишение. Там ще се стопля.

Марая бе преброила до осемдесет и три, когато видя, че клисурата извива на дясно. Проходът бе прекалено малък и засипан с камъни, така че кон нямаше да успее да се промъкне. Страхуваше се да диша, не смееше да повярва. Слезе от коня и се задържа за седлото, докато измръзналото й тяло привикне да стои изправено. Препъваше се и падаше, ставаше отново, докато оглеждаше стръмната клисура.

Когато видя гранита, реши, че това е преспа сняг от лявата страна. Едва когато се приближи разбра, че е скала, не лед, която проблясва немощно в часовете на смрачаване. Скалните отломки, по които стъпваше, за да се добере до гранита бяха човешко дело. Доказваха го и ръждясалите останки от лопата.

Марая дишаше учестено и трепереше. Коленичи до малка дупка, изкопана от отдавна починал човек. Вътре проблесна жила кварц. Бе по-висока от нея, дебела, пресечена като река от чисто злато.

Младата жена бавно посегна. Опипа златото с премръзналите си пръсти. Вече знаеше къде е. Сграбчи с две ръце парче скала, за да я използва като чук. Въпреки че бе непохватна, се откъртиха парчета кварц. Чистото злато блестеше и намигаше, докато тя продължаваше да откъртва. Натъпка колкото можа в огромните джобове и се изправи. Тежестта я повлече надолу.

Много бавно Марая се изкачи нагоре до мястото, където бе оставила коня. Животното чакаше търпеливо, опашката насочена по посока на вятъра. Опита да се качи, падна и отново се изправи. Колкото и да се опитваше не успяваше да пъхне крак в стремето.

Джобът отново започна да се киска. И одеве се бе опитал да й се присмее, но тя не му обърна внимание.

Изведнъж се сети, че това не е смях, а звънът на мобилния телефон. С премръзнали пръсти разбута златните парчета, докато не напипа апарата. Звъненето спря.

— Марая? Марая, аз съм Кеш.

Телефонът се плъзгаше между пръстите й. Тя го стисна с всички сили. Успя да го задържи по-скоро с късмет.

— Марая, кажи нещо. Къде си? Топло ли ти е?

— Непохватна съм. Извинявай. — Гласът й прозвуча странно. Удебелен. Бавен.

— Къде си.

— Девилс Пийк. Нали адът е топъл? На мен ми е топло. След като ме наваля ми стана студено. Сега съм уморена.

Думите й бяха леко завалени, сякаш бе пила.

— От северната страна на Девилс Пийк ли си? — попита Кеш, гласът му безжалостен като вятъра.

Марая се намръщи към телефона, объркана къде точно се намира. Бавно си представи картата.

— И… запад — заяви най-сетне тя.

— Северозапад. На северозападната страна ли си?

Марая издаде звук, който можеше да означава всичко и се облегна на търпеливия кон. Топлината на животното скоро се просмука до кожата й.

— Над нивото на високата растителност ли си? — попита той.

— Не.

— Около теб има ли дървета?

— И скали. Сиви. Приличаха на сняг. Не са.

— Погледни нагоре към върха. Виждаш ли ме?

Марая поклати глава. Виждаше само клисурата.

— Не мога. — Помисли си дали да не се опита отново да се качи на коня. — Уморена съм. Трябва да си почина.

— Марая. Погледни нагоре. Опитай се да ме видиш.

Марая измърмори и се опита да се изкачи по склона.

Ръцете й не спираха да я изненадват. Тя упорстваше. След малко отново започна да чувства краката си, а след това и ръцете. Боляха я. Въпреки това не можеше да се измъкне от ронещата се клисура.

— Не мога — каза най-сетне тя.

— Не ме ли виждаш?

— Не мога да изляза от клисурата — гласът й звучеше по-ясно. Движението й се бе отразило добре. — Тук е прекалено стръмно. И ми е студено.

— Запали огън.

Тя се огледа. На дъното на клисурата нямаше достатъчно клони за огън.

— Няма с какво.

Разтресе я внезапно и силно и за пръв път тя се уплаши.

— Говори, Марая.

— И на теб ли ти става самотно? — След това, преди Кеш да успее да каже и дума, тя добави: — Ще ми се… Толкова ми се иска да ме обичаше поне малко. Но всичко ще бъде наред. Открих мината и тя сега е твоя и ще трябва да ми повярваш… нали? — Гласът й замря, а след това отново зазвуча. — Толкова е студено. Ти беше толкова топъл. Много обичах да се сгуша до теб. Всеки път ставаше все по-хубаво… любими.

Кеш понечи да заговори, но болката го задави. Стисна телефона толкова силно, че пръстите му побеляха. Следващите думи, които чу, бяха изречени толкова тихо, че му бе трудно да ги разбере. След това му се прииска да не ги беше чувал. А Марая продължаваше да повтаря:

— Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… ще бъде…

Марая плачеше. Вече не вярваше на собствените си думи.

Тихо цвилене на кон долетя някъде от ниското. Конят на Кеш отговори. Поведе животните към склона, където следите на Марая изчезваха. Стиснал здраво юздите, отпуснал цялата си тежест на стремето, той подкара коня с неразумна скорост. След минути бе в клисурата и над него остана само парче небе.

— Марая! — провикна се Кеш. — Марая!

Отговор нямаше, освен доволното цвилене на кон някъде в сгъстяващия се сумрак.

След секунда Кеш забеляза коня й и мерна тъмното й яке, откроило се на светлия гранит. Слезе бързо и затича към, нея. Когато чу стъпките му, тя се изправи и протегна ръце. Кварц и злато блестяха на помръкващата светлина.

— Ето, виждаш ли? Доказах ти. Сега ще ми повярваш ли? — прошепна тя.

— Доказа единствено каква си глупачка — каза той, повдигна я на ръце, без да обръща внимание на късовете злато, които изпадаха от ръцете й. — След десет минути ще се стъмни. Имам невероятен късмет, че изобщо те открих!

Марая се опита да каже нещо, но не успя да заговори, защото поражението я прониза много по-дълбоко от студа.

Дарът за Кеш, златната мина не означаваше нищо за него. Той все още не й вярваше. Беше рискувала всичко, а отново се натъкна на презрението на мъжа, когото обичаше.

Той се оказа прав. Тя бе глупачка.

Шестнадесета глава

Кеш замислено наблюдаваше Марая. В тишината, на светлината на огъня в хижата, тя изглеждаше добре, въпреки че не помръдваше. Беше се преоблякла в сухи дрехи и се гушеше в спалния му чувал, подпряна на стената, стиснала чаша димящо кафе в ръка. Вече не й беше студено. Не трепереше. Не бе и непохватна като преди. Както тежестта на златото в джобовете, така и студът я бяха изтощили.

Тя е добре, каза си Кеш. Всеки глупак може да види. Дори и този глупак. Защо тогава ми идва да й се обадя по телефона, сякаш я няма?

Много просто, тъпако. Никога преди не е била толкова далече от теб, колкото сега. Собствената ти глупост за малко не я уби. Да не би да очакваш да ти благодари?

Пламъците пробягваха по лицето на Марая и превръщаха очите й в разтопено злато, подчертавайки цвета, който се бе върнал по страните й.

— Още супа?

— Не, благодаря.

И гласът й, също като думите беше изключително любезен. Марая се държеше с досадна учтивост още откакто пристигнаха в бараката. Възрази му само веднъж — когато съблече мокрите й дрехи и я облече в чифт термобельо, което бе напъхал в раницата. Когато видя, че той не обръща внимание на протеста й, тя утихна. Остана смълчана, освен когато той й задаваше някой въпрос. Тогава му отговаряше с убийствена любезност.

Нито веднъж не срещна погледа му. Все едно че не можеше да го търпи. Не я винеше. И той не би се погледнал в огледало точно сега.

— Стопли ли се? — попита Кеш с груб глас. Сигурно й задаваше този въпрос поне за десети път през последните десет минути, но Марая търпеливо му отговаряше всеки път.

— Да, благодаря.

Кеш се поколеба, но попита направо.

— Някакви болки.

Това вече бе нов въпрос. Чу я как изпусна въздуха си.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Всичко е наред. Всичко е… — Думите, с които се бе успокоявала преди сякаш я прободоха като нож. Без да довърши изречението, Марая отпи от кафето, преглътна и продължи. — Много добре, благодаря.

Тя затвори очи и ръката й се стегна около чашата, потръпна и част от течността се плисна навън. Няколко капки попаднаха върху спалния чувал.

— Съжалявам — каза веднага тя и ги попи с ръкава на свалената риза. — Надявам се да не останат петна.

— Ако искаш излей цялата чаша. Пет пари не давам за спалния чувал.

— Много мило от твоя страна.

— Мило? Боже господи, Марая. Това съм аз, Кеш Макуин, глупакът, за когото искаше да се омъжиш, не някой непознат, на когото си се натъкнала случайно в планината!

— Не — отвърна тихо тя и продължи да попива разлятото кафе.

— Какво?

Отговор не последва.

Страхът сграбчи Кеш. С груба ругатня той остави чашата си и приклекна до Марая.

— Погледни ме.

Тя продължаваше да попива и не го погледна.

Едрата му ръка хвана брадичката й. Нежно изви лицето й, така, че да го погледне. И тогава дъхът му излезе със сила, сякаш някой го бе ударил. Под отражението на танцуващите пламъци, очите на Марая излъчваха старост, там нямаше чувства, бяха празни.

Вгледа се в златните й очи, за да намери истинската Марая, усети как тя му се изплъзва и на нейно място се възцарява празнота. Студът отново обхвана сърцето на Кеш: тя вече не обичаше мъжа, чието недоверие за малко не я уби. Дори не можеше да го гледа.

Кеш си мислеше, че едва ли някога ще изпита по-силна болка, отколкото в момента, когато тя му каза, че е бременна. Оказа се, че греши.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той с надеждата думите да притъпят болката му. — Не се държиш като момичето, което хукна по баирите да търси злато.

— Не съм — прошепна тя.

— Какво?

— Не съм същата. Най-сетне научих нещо, което пастрокът ми се опитваше да ми набие в главата петнадесет години.

Кеш чакаше.

Марая не каза нищо повече.

— Какво си научила? — попита той, когато повече не можеше да издържа мълчанието.

— Не можеш да накараш някой, да те обича. Каквото и да направиш, колкото и да се стараеш… просто не можеш. Мислех си, че вторият ми баща ще ме обикне, ако не искам нищо и правя каквото той каже. — Марая затвори очи, защото не издържаше на чернотата в очите на Кеш. — Просто не се получи. След известно време ми стана все едно. Но май много не съм научила. Мислех си, че ще ме обичаш, ако ти докажа колко те обичам аз, но единственото, което успях да докажа, бе каква съм глупачка. Разбираш ли, всичко потръгна зле още от самото начало. Мислех си, че ми вярваш, че ще ме обикнеш. Сега вече знам, че ако ме обичаше, щеше да ми вярваш. Излиза, че и двамата бихме толкова път за нищо.

— Не е за нищо — каза Кеш, погали Марая по бузата, въпреки че му се искаше да я прегърне, но се страхуваше, че тя ще го отблъсне. — На сигурно място си. А това е важно, мила. По дяволите, та това е най-важното.