Невада остави кафеварката настрани и отново погледна Люк.

— Ако искаш, ще се огледам за риса веднага щом Тен се върне. Не успях да разуча следите достатъчно добре, за да преценя дали е мъжки или женски. Честно да си призная, животното май е млад мъжкар, който е слязъл от високото, за да си търси женска и скоро ще си продължи по пътя.

— Надявам се да си прав. В каньона Уайлдфайър няма място за повече един-два риса. Има още време до февруари, когато добитъка по високите пасища ще започне да им изглежда безкрайно вкусен като изгладнеят. — Люк отпи от кафето и тихо изруга. — Трябва да науча повече за рисовете. Старите фермери разправят, че тези котки нападат добитъка, а пък правителството си държи на своето, че ядели само зайци и сърни… — Люк се намръщи и прокара ръка през косата си. — Провери новите следи, когато Тен се върне, но не мога да те пусна за повече от ден-два. И без това нямаме достатъчно хора.

— Имаш ли нужда от мен? — попита Кеш в напразен опит да прикрие нежеланието в гласа си. Имаше намерение да прекара поне седмица във високопланинските райони на „Рокинг Ем“. Вече не вярваше, че ще успее да открие изгубената мина на Лудия Джак, но търсенето му допадаше и никак не му се искаше да престава.

— Люк може и да има нужда от теб, на мен не ми трябваш — каза Невада. — Когато стане въпрос за крави, от теб става прекрасен механик.

Марая погледна към Кеш и си спомни отвращението му, когато видя в какво състояние е двигателят на колата й.

— Ти механик ли си?

Люк се разсмя.

— Попитай джипа му. Двигателят работи през четвъртък.

— Истинско чудо е, че въобще работи — допълни Невада. — Проклетията е по-стара и от Кеш. А и изглежда по-добре.

— Изобщо не знам защо слушам злобните ви забележки — оплака се Кеш, без да се обижда.

— Или ще ни слушаш, или ще миеш чиниите. Твой ред е, да не би да си забравил? — попита Люк.

— Надявах се вие да сте забравили.

— Е как ще стане! — Люк се отблъсна от масата, събра чиниите и се насочи към кухнята. — Невада, може би ти се иска да поостанеш и да чуеш спомените на семейство Макензи. Все пак някои от тях са и твои прадеди.

Невада се обърна към Люк с поразяваща скорост.

От кухнята долетя дрънчене на чинии, а след това Люк се върна в просторната трапезария, свързана с кухнята. Сипа си нова чаша силно кафе и погледна към малкия брат на Тен със странна усмивка.

— Тен не ти ли е казвал? Миналата зима двамата с него най-сетне избистрихме нещата. Имаме двама общи прародители — Кейс и Марая Макензи.

— Бре да му се не види.

— Така е — отвърна срамежливо Кеш. — Само че никой не се е похвалил.

Невада го погледна с крайчеца на окото си, поглед, който би изглеждал страшен, ако не бе усмивката, появила се в очите му. Люк продължи да говори, свикнал с обичайните разкази, станали неизменна част от вечерите в „Рокинг Ем“.

— Кейс Макензи е човекът, създал „Рокинг Ем“. — Обясни Люк и погледна Кеш. — Всъщност, Марая трябва да е била от твоята рода. Дядо й е бил златотърсач.

— Така ли? Наистина? — попита оживено Марая, гласът й изтънял от вълнение. — Не знаех, че дядо Лукас е бил златотърсач.

Люк премигна.

— Не е бил.

— Но нали ти каза, че с бил…

В същото време заговори и Невада.

— Не си спомням родителите ми да са споменавали да имаме роднини от рода Макензи.

— Не съм казал — отвърна Люк на Марая. След това се обърна към Невада. — Това никак не ме учудва. Не става въпрос за връзка, която семействата охотно обсъждат.

Когато Марая и Невада заговориха едновременно, Кеш се надигна с отегчена физиономия и започна да пренася мръсните чинии в кухнята. Никой не забеляза с какво се е заел, нито пък отсъствието му, докато беше в кухнята. По едно време надникна и забеляза, че Люк чертае родословно дърво върху някаква счетоводна справка и отново се зае с чиниите. Следващия път, когато надникна, Марая бе излязла. Кой знае защо остана доволен, че Невада е още в трапезарията. Брадатият работник бе прекалено привлекателен мъж.

Кеш се зае да избърше плотовете с неестествено ожесточеност, но отново долови гласа на Марая.

— Заповядай, Невада. Това е доказателството, че сме роднини.

Той запокити парцала в мивката. Избърса ръце в дънките си и се премести така, че да може да вижда какво става в трапезарията. Марая стоеше до Люк. Държеше оръфан кашон с такова внимание, сякаш в него се пазеха скъпоценностите на английската корона.

— Какво е това? — попита Люк и огледа подозрително кашона, който сестра му гордо бе пренесла на масата.

— Тук е семейната библия на рода Макензи — каза тя доволно, без да крие вълнението си.

Възцари се мълчание, нарушено единствено от Люк, който шумно си пое дъх, когато извади подвързаната с кожа книга от кашона. Златните букви на библията просветнаха на лампата.

Невада тихо подсвирна. Посегна към библията, спря и погледна Марая.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя и му подаде дебелия том с две ръце. — Това е и твоето семейство.

Докато Кеш ги наблюдаваше притихнал от вратата, Невада поклати глава и отказа да вземе книгата. Вместо това проследи с пръсти крехката подвързия и я погали така, сякаш бе жива.

Нежността на жеста му и стаените чувства учудиха Кеш, но в същия момент бе завладян от раздразнение, заради топлотата в погледа на Марая, докато гледаше сериозния мъж, а след това и от любопитство към библията, която бе мост на историята от миналото към настоящето и бъдещето. В този момент Кеш усети горчивина, породена от мъката, че никога няма да има дете, с което да сподели миналото, настоящето или бъдещето си.

— Колко е стара? — попита Невада, взе книгата и я постави на масата.

— Била е отпечатана през 1867 година — отвърна Марая. — Първата записка е от 1870 година. Тогава е била сватбата на Кейс Макензи и Марая Елизабет Търнър. Опитах се да разчета датата, но мастилото е много избеляло.

Докато говореше, младата жена разгърна лъскавата корица и показа мястото, където бяха записвани събития като раждане, смърт и бракове. Постави пръст на старата хартия и бързо прегледа имената.

— Ето го, това е — каза доволно тя. — Матю Кейс Макензи, нашият прадядо. Оженил се е за жена, наречена Чарити О’Хара.

Люк огледа бързо имената и посочи друго.

— Ето го и прадядо ти, Невада. Дейвид Тирел Макензи.

Невада обърна страницата и огледа браковете и отбелязаните дати на смърт, но успя да види само деня на смъртта. Дейвид Тирел Макензи бе починал, преди да навърши двадесет и шест. Нито бракът му, нито раждането на децата му бе отбелязано.

— Тук не е записан бракът му — каза безизразно Невада. — Не са вписани и децата.

— Не е имало брак — каза Люк. — Според дядо ми, чичо му Дейвид бил скитник и самотник. Прекарал по-голямата част от живота си в боеве с различни индиански племена. Нито една жена не успяла да го задържи за дълго.

Невада сви кисело устни в подобие на усмивка.

— Да, това винаги е било проблем за хората от рода Блекторн. С изключение на Тен. Бракът му е непоклатим.

Невада прехвърли последните страници от своеобразния регистър, не откри друго написано и погледна Люк.

— Тук няма нищо. Защо реши, че сме роднини?

— Марая… не, не ти, дебеланке, първата Марая. Искам да кажа, че тя си е водила дневник. Споменава за жена, наречена Зимна луна във връзка със сина си Дейвид. Тен твърди, че прабаба ви се е казвала Зимна луна.

Невада бавно кимна.

— Не е имало официална брачна церемония, но се понесли слухове за дете. За момиченце.

— Превита като върба — каза Невада. — Баба ми.

— Добре дошъл в семейството, братовчеде — каза Люк, усмихна се и подаде ръка.

Невада пое протегнатата ръка.

— Май в семейството на Макензи вече няма да ви липсват ренегати. Семейство Блекторн са известни по тази линия. Копелета, наследници на много поколения копелета.

— Както и във всеки друг род — заяви сухо Люк.

Само Марая забеляза, че Кеш е застанал на вратата, лицето му безизразно, въпреки че отново бе усетил болка от това, че той нямаше да има наследниците, които другите приемаха за даденост. Това, в съчетание с недоверието, което хранеше към жените бе причината да не се ожени отново.

Никога нямаше да повтори тази грешка.

Четвърта глава

Кеш се върна в кухнята и приключи с чистенето и подреждането, без да си губи времето и да наднича в другата стая. Когато бе готов, си наля чаша кафе от голямата кафеварка, в която винаги имаше сварено, поставено на печката, за да е топло. Обиколи бавно стаята, докато отпиваше от гъстата течност. Най-сетне седна на масата в кухнята. Разговорът от трапезарията на моменти нахлуваше в мислите му, макар че звуците му се струваха безсмислени.

Тъмносините му очи обходиха стените на кухнята, където Карла бе закачила посудата, предавана от поколение на поколение в семейство Макензи. Очите на Кеш се присвиха от болка, защото знаеше, че когато умре, няма да има свои деца.

За стотен път си повтори, че е невероятен щастливец, задето има племенник, на когото да се радва. Всеки път, когато погалеше Лоугън по косата и се вгледаше в малкото личице, Кеш сякаш виждаше собствения си баща в детето. Смехът, любопитството и инатът на племенника му караха Кеш да се свива от болка, че няма да има свои деца, а това бе ужасно. Просто трябваше да го преодолее.

— … истинско злато?

— Истинско е. Зрънцата сигурно са от мината на Лудия Джак.

Въпросът на Невада и отговорът на Марая веднага привлякоха Кеш. Той остави на масата вече изстиналата чаша кафе и се върна в трапезарията.

Марая седеше между Люк и Невада, който прелистваше изрезки от избелели вестници и стари писма, събрани в библията. Въпреки че Невада бе задал въпроса, той погледна бегло златото в ръцете на момичето. Късчетата на огърлицата бяха нанизани на дебела златна верига, която не интересуваше Невада толкова, колкото избелелите размазани петна по крехкия лист в ръката му.

— Кеш? — извика Люк, без да вдига поглед. — Защо, по дяволите, се бавиш толкова… А, ти си бил тук. Помниш ли старото бижу, за което ти разказвах и мислех, че е загубено? Виж тук. Майка ми сигурно е взела веригата, когато е напуснала татко. Дебеланка я върна.

Едрата силна ръка на Кеш се пресегна над рамото на Марая. Тя напрегнато въздъхна, когато лакътят му леко се отърка в извивката на шията й и в рамото. Кожата му бе твърда и от нея се излъчваше жизненост, а пък острите косми блестяха с металически златист цвят. Когато изви ръка и дланта му се озова нагоре, Марая забеляза изпъкналите вени по китката, доказателство за многобройните случаи, когато сърцето му е изпомпвало достатъчно кръв, за да захрани мускулестото тяло.

Внезапното желание да проследи тъмните разклонения бе толкова силно, че Марая затвори очи, за да не му се поддаде.

— Може ли? — попита Кеш.

Прекалено разтърсена от реакцията си, Марая отвори очи и подаде тежката огърлица на Кеш. Каза си че пръстите й са се плъзнали по китката му напълно случайно, но дълбоко в себе си знаеше, че това е лъжа. Освен това знаеше, че никога няма да забрави усещането при допира с фините косъмчета и примамливата сила на изпъкналите вени под чистата кожа, потъмняла от слънцето.

Младата жена тихо наблюдаваше как Кеш оглежда колието и опитва тежестта му на дланта си, а твърдостта на неравните по големина късчета благороден метал — с нокът. По необработеното злато се появиха едва забележими резки, доказателство за умението му.

— Висококачествен материал — каза простичко той. — Почти няма примеси. Не мога да каже без подробен анализ, но предполагам, че по-чисто злато от това, трудно може да се намери.

— Дали е от мината на Лудия Джак? — попита Марая.

Кеш сви рамене, но очите му напрегнато оглеждаха късче след късче от старото колие, а пръстите му докосваха и притискаха податливия метал с опитна ръка. След това, все така мълчаливо, той пое дланта на Марая и пусна в нея колието. Златната верига прошумоля като жива и се плъзна от двете страни на шепата й, но късчетата метал я задържаха да не падне на масата.

Кеш извади ключ от джоба на дънките си. До него висеше кух метален цилиндър, голям колкото половин палец. С удивителна за едрите му ръце сръчност, той отвори цилиндъра.

— Дай си другата ръка — обърна се той към Марая.

Тя го послуша с надеждата никой да не е забелязал колко бързо препусна сърцето й, когато Кеш хвана дланта й и задържа пръстите. С другата си ръка мъжът изсипа съдържанието в шепата й. Тя извика приглушено, когато отвътре падна кръгло златно късче. То бе удивително тежко за размера си.

Кеш внимателно привлече единия край на веригата, така че подредените късчета да застанат до изваденото от цилиндъра. Нямаше разлика нито в цвета, нито в качеството. И двете парчета благороден метал бяха ръбести и груби, никой не ги бе шлифовал и заглаждал. Нюансът им бе наситено жълт.