Никълъс Спаркс - Моят път към теб

За Досън Коул халюцинациите започнаха след експлозията на платформата, от която той едва не загина.

За четиринайсетте години работа на нефтените платформи той смяташе, че е видял всичко. През 1977 г. пред очите му хеликоптер загуби контрол, докато се опитваше да кацне. Машината се разби на платформата и в резултат избухна истинско огнено кълбо. Преди да успее да се скрие, Досън получи втора степен изгаряне на гърба. Тринайсет души, повечето от които пътници в хеликоптера, загинаха. Четири години по-късно при прекършването на един от крановете парче метал с размерите на баскетболна топка се откъсна и за малко да го обезглави. Той бе и сред малцината работници, останали на платформата, когато през 2004-та ги връхлетя ураганът Айвън. Вятърът със скорост сто и петдесет километра в час и гигантските вълни го накараха да се огледа за парашут, та ако платформата се разбие, да може да полети с него. Тук екипът бе изложен и на други опасности — подхлъзване, счупване на машинни елементи, порязвания и натъртвания — но те бяха всекидневие. Досън бе видял толкова счупени кости, че не им помнеше броя, преживя и две отравяния с храна, от които работниците се натръшкаха като при чума. Само преди две години — през 2007-а, пред очите му товарен кораб за доставка на провизии, едва отделил се от платформата, започна да потъва и като по чудо бе спасен от катер на бреговата охрана в последния момент.

Експлозията обаче беше друго нещо. Нямаше изтичане на нефт — този път предпазните механизми и подсигуровката им предотвратиха огромен разлив на петрол в морето. Събитието бе отразено в медиите, но само след няколко дни изчезна от новините. За хората, пред чиито очи стана всичко, това си беше истински кошмар. Иначе денят започна нормално като всеки друг. Досън тъкмо настройваше помпите, когато една от цистерните най-неочаквано избухна. Преди да осъзнае какво става, ударната вълна на експлозията го запрати със страшна сила в стената на един от навесите наблизо. Миг по-късно огънят беше навсякъде. Подгизналата от мазнина и петрол платформа се превърна в истински огнен ад. Последвалите две експлозии разтърсиха инсталацията още по-силно. Досън помнеше, че тъкмо успя да дръпне настрани от огъня две тела, четвърта, още по-мощна от останалите експлозии го изхвърли във въздуха за втори път. Имаше смътен спомен, че пада в морето — ударът при съприкосновението с водата беше почти убийствен. Когато дойде на себе си, вече се носеше в Мексиканския залив, на около сто и двайсет километра южно от Върмилиън Бей, Луизиана.

И той, като почти всички други, не бе имал време да облече надуваемия костюм или да се добере до плаващ предмет, но зърна в далечината между две вълни тъмнокоса глава и му се стори, че човекът му маха да се доближи до него. Въпреки умората и световъртежа Досън заплува натам в отчаяна борба с водните грамади. Натежали от водата, дрехите и обувките го теглеха надолу. Не след дълго усети, че силите го напускат, и реши, че ще се удави. Надяваше се да е доближил човека, макар да не можеше да прецени, тъй като от вълните не виждаше добре. Тъкмо в този момент му се мерна спасителна жилетка, носеща се на повърхността сред други отломки. Със сетни сили се добра до нея и впи пръсти в меката тъкан. По-късно научи, че е престоял във водата почти четири часа, отдалечил се е на близо два километра от платформата, когато от притекъл се на помощ товарен кораб го забелязали. Измъкнали го на палубата заедно с още няколко оцелели. Помнеше, че се тресе от студ и изтощение. Не виждаше добре — след време стана ясно, че има средно тежко мозъчно сътресение. Оглеждайки се, си даде сметка, че е извадил късмет. Видя мъже с ужасни изгаряния по ръцете и раменете, от ушите и ноздрите на други обилно течеше кръв, трети бяха впили пръсти от болка в счупените си крайници. Само някои от тях познаваше по име. Платформата, която бе нещо като малко село насред океана, предлагаше няколко места, където работещите можеха да се отбият в свободното си време — кафенето, гимнастическия салон и салона за почивка, и рано или късно човек посещаваше някои от тях. В групата извадени от водата тъмнокос мъж на около четирийсет със син ветроустойчив елек, вероятно наметнат му тук на борда на товарния кораб, му се видя смътно познат. Човекът се отличаваше някак от останалите — приличаше по-скоро на чиновник, отколкото на бачкатор, каквито бяха повечето тук. Мъжът махна с ръка за поздрав и в съзнанието на Досън проблесна споменът за мярналата се във водата тъмна глава. Това трябваше да е той. Неясно защо, космите на тила му настръхнаха. Преди да успее да намери отговор за внезапната си тревога, почувства как някой го намята с одеяло и го повежда към парамедика, който вече го чакаше за преглед.

Когато го върнаха на мястото му, Досън се огледа, но мъжът беше изчезнал.

Нови оцелели от катастрофата бяха качени на борда през следващия един час, време, през което Досън усети, че започва да се стопля. Огледа се за познати и установи, че хора, с които от години бе работил, липсват. По-късно научи, че около двайсет и четири души са загинали при инцидента. Телата на повечето, но не на всички, бяха открити. Докато се възстановяваше в болницата, не го напускаше мисълта, че има семейства, които така и не са успели да се сбогуват с близките си.

Имаше проблеми със съня след експлозията — не ставаше дума за кошмари, а за досадно усещане, че го наблюдават. Чувстваше се… преследван, все едно колко нелепо може да звучи. Ден и нощ. Все му се струваше, че с периферното си зрение долавя движение. Всеки път, когато извърнеше глава в тази посока, се оказваше, че няма никого и нищо, което би могло да причинява тази тревога. По едно време му хрумна, че може би губи разсъдък. Лекарят предположи, че състоянието му е резултат от посттравматичната реакция на организма и мозъкът му се опитва да преодолее сътресението. Макар да звучеше логично, на Досън не му се струваше много вероятно. Все пак той кимна леко. Лекарят му предписа някакви приспивателни, но Досън не си направи дори труда да отиде до аптеката.

Получи шест месеца платена отпуска, докато механизмите на правната машина се задействат. Три седмици по-късно от компанията му предложиха обезщетение и той подписа документите. До този момент поне половин дузина адвокати се свързаха с него, изгарящи от желание да заведат от негово име дело срещу компанията, но той не искаше да си има проблеми. Прие обезщетението и незабавно депозира чека. Парите бяха достатъчно, та в очите на мнозина да изглежда наистина богат, но той даде нареждане на банката си да прехвърли голяма част от сумата в сметка на Каймановите острови. Оттам те веднага бяха преведени в корпоративна сметка в Панама, където това можеше да се свърши с минимум документи, преди да заминат към крайната си дестинация. Както обикновено в такива случаи, почти никой не можеше да проследи произхода им.

Беше си оставил достатъчно за наема и някои други дребни разходи. Той умееше да живее икономично. Обитаваше фургон в края на един черен път в покрайнините на Ню Орлиънс и хората, които го срещаха, най-много да предположат, че е от малкото оцелели след наводнението, последвало урагана Катрина през 2005 година. С достатъчно напукани и избелели от времето плексигласови панели на външната облицовка, фургонът бе подпрян уж временно на тухлени блокове, но като повечето временни неща, те бяха станали постоянната му опора. Вътре имаше една-единствена спалня, баня и тесновато помещение, което служеше за дневна. Малката кухня успяваше да побере минихладилник. За изолация нямаше място и с годините влагата се бе просмукала в пода, така че човек трябваше да внимава да не се подхлъзне. Линолеумът в кухнята бе напукан в ъглите, късият килим беше съвсем протрит, голяма част от вещите, с които си служеше, Досън бе събирал с години от магазини за употребявани вещи. Живееше тук от петнайсет години, но това бе по-скоро място, където се хранеше и къпеше, отколкото дом. Въпреки възрастта на импровизираното жилище то можеше да се мери по чистота с всеки дом в Гардън Дистрикт. Досън открай време държеше на чистотата и реда. Два пъти в годината правеше основен преглед на пукнатините и шевовете в обшивката, за да предпази, доколкото може, обиталището си от нашествието на насекомите и мухъла. А всеки път, когато се готвеше да замине на платформата, той изстъргваше пода на кухнята и банята с дезинфектант, изпразваше шкафовете от всичко, което можеше да се развали или мухляса. Обикновено смените му траеха по трийсет дни, последвани от още толкова дни почивка, и всичко, което не беше в консерва, се вмирисваше в негово отсъствие, особено през лятото. При завръщането си отново почистваше всичко от край до край, докато вратата и прозорецът стояха широко отворени, с надеждата да изчезне миризмата на гнило и мухъл.

Мястото беше наистина тихо, а той имаше нужда точно от това. Пътят беше на повече от петстотин метра, а най-близкият съсед — на още по-голямо разстояние. След месец на платформата Досън имаше огромна нужда от тишина. Това, с което така и не успя да свикне на работното си място, бе постоянният шум. Неестествен шум. От крановете, които непрестанно пренасяха товари към хеликоптерите или към помпите, от постоянните удари на метал в метал — това не спираше нито за миг. Помпите вадеха петрол денонощно, така че дори когато Досън се опитваше да спи, трополенето продължаваше. Опитваше се да го изключва от съзнанието си, но щом се върнеше във фургона, неизменно беше поразен от безпаметната тишина. Сутрин чуваше единствено песента на птиците от околните дървета, а вечер се вслушваше в крякането на жабите и песента на щурците, които мигове преди и последните лъчи на слънцето да потънат зад хоризонта, се синхронизираха като по чудо. През повечето време това му действаше успокоително, но понякога му навяваше мисли за дома. В такива моменти бързо се прибираше във фургона и гонеше подобни мисли. Гледаше да насочи вниманието си към всекидневните дейности на живота на сушата.

Хранеше се, спеше, тичаше по няколко километра на ден, вдигаше тежести и се занимаваше с колата си. Предприемаше дълги пътувания с нея без определена цел. От време на време ходеше за риба. Всяка вечер четеше и се случваше да напише по някое и друго писмо на Тък Хостетлър. И толкоз. Нямаше нито телевизор, нито радио, в мобилния му телефон бяха записани само номера, свързани със службата. Пазаруваше продукти и неща от първа необходимост, отбиваше се веднъж месечно и в книжарницата, но не стъпваше в Ню Орлиънс. За всичките тези четиринайсет години не се беше разходил нито веднъж до Бърбън стрийт или Френския квартал; не бе пил кафе в известното Кафе дьо Монд, не беше си поръчвал и от прочутите коктейли на Лафит Блексмит Шоп Бар. Вместо да тренира във фитнес зала, бе опънал между дърветата зад фургона платнище, под което вдигаше тежести и правеше гимнастика. Не ходеше на кино, не се отбиваше при приятели, когато групата „Сейнтс“ свиреше в неделя следобед. Беше на четирийсет и две и не бе излизал с жена от тийнейджър.

Малко хора можеха да живеят по този начин, но те не го познаваха. Почти никой не знаеше кой е и откъде идва, а и той предпочиташе да е така. Неочаквано телефонно обаждане върна спомените от миналото. Досън бе свободен вече близо девет седмици. За първи път от двайсет години насам щеше да се върне у дома. Самата мисъл за това го изнервяше, но наистина нямаше друг избор. Тък беше повече от обикновен приятел за него — бе нещо като баща. В тишината, докато си мислеше за годината, изиграла повратен момент в живота му, Досън долови някакво движение. Обърна се — нищо. За кой ли път му хрумна, че е възможно да се побърква.

Обаждането дойде от Морган Танър, адвокат от Ориентъл, Северна Каролина, който му съобщи за смъртта на Тък Хостетлър.

— Налага се да пристигнете за подробности, които трябва да уредите лично — уточни адвокатът.

Първото, което Досън направи, след като приключи разговора, бе да резервира самолетен билет и да ангажира стая в малък пансион със закуска в града, сетне позвъни в цветарски магазин и поръча цветя.

На следващата сутрин заключи външната врата на фургона и мина отзад при бараката, където държеше колата си. Беше четвъртък, 18 юни 2009 година. Носеше на закачалка единствения си костюм и платнена торба, в която посред нощ, тъй като не можа да заспи, прибра малко дрехи. Отключи катинара и вдигна ролетката пред входа. Наблюдаваше как слънчевите лъчи осветяват автомобила, който бе реставрирал и поддържаше още от времето, когато бе ученик в гимназията. Това беше кола с падащ гюрук, модел 1969. От времето, когато Никсън бе президент, хората извръщаха глави след него, правеха го и сега. Изглеждаше така, сякаш автомобилът току-що бе слязъл от конвейера на завода. Мнозина му бяха предлагали да го купят, но Досън отказваше на всички с думите: „Това е повече от кола“. Само Тък можеше да разбере какво има предвид.