— Няма как да го знаеш — възрази тя. — Може да се е омъжила отново.

— Не се е омъжила — спокойно рече Досън и преди тя да успее да попита защо е толкова сигурен, впери поглед в чинията си. — А ти? — рязко изостави темата, давайки ясно да се разбере, че иска да смени посоката на разговора. — Разкажи какво си правила от последната ни среща.

— Не знам дори откъде да започна.

Той взе бутилката и доля чашите.

— Може да започнеш от колежа.

Аманда се предаде и в общи линии описа какво се е случило. Досън слушаше внимателно, от време на време питаше за повече подробности. Постепенно тя се отпусна, намираше все по-лесно думите, описваше съквартирантките си, изучаваните предмети, преподавателите. Призна, че годината, в която бе учителствала, е била голямо разочарование. Вероятно защото така и не успяла да се откъсне от студентската скамейка. Разказа и за срещата си с Франк. Самото произнасяне на името му я накара да изпита известно чувство на вина, затова избягваше да го споменава по-нататък. Говори за приятелите си, за местата, които бе посетила, но най-много внимание отдели на децата — на характерите и на проблемите им, стараейки се да не се хвали твърде с постиженията им.

От време на време задаваше въпроси на Досън за подробности от живота му на платформата, за дните, когато е бил все още в родния им град, но той все успяваше да отклони разговора към нея и нейния живот. Интересът му беше искрен и постепенно и двамата се почувстваха така, сякаш продължаваха прекъснат преди години разказ.

По едно време тя се опита да си спомни кога за последен път беше водила подобен разговор с Франк. В последно време той най-вече пиеше и не спираше да дърдори. Вълнуваха го предимно проблемите или успехите на децата. Франк почти не се интересуваше от нея и нейните интереси. Аманда си даваше ясна сметка, че това е типично за всяка дълга връзка като тяхната — след толкова време нямаха за какво толкова да говорят. Знаеше обаче, че връзката й с Досън винаги е била по-различна, и не можеше да не се пита дали ако бяха останали заедно, животът щеше да вземе своето и при тях. Не й се искаше да го мисли, но пък и нямаше как да знае.

Говориха до среднощ. Звездите надничаха през кухненския прозорец. Лек вятър люлееше листата и клоните като океански вълни. Бутилката вино вече беше празна, Аманда се чувстваше стоплена и отпусната. Досън занесе чиниите до умивалника и започна да ги мие. Тя застана до него и ги поемаше, за да ги подсуши. От време на време, докато вземаше поредната чиния, улавяше изучаващия му поглед. Много години бяха изминали, но тя имаше тревожното усещане, че никога не се бяха разделяли.



— Имаш ли още няколко минути? — попита Досън, когато приключиха.

Тя погледна часовника си. Крайно време беше да тръгва, но незнайно защо отвърна:

— Да, но само няколко.

Той отвори пред нея задната врата и тя слезе по скърцащите стъпала. Луната се бе издигнала високо в небето, заливайки всичко наоколо с екзотична сребриста светлина. Ситни капки роса вече покриваха тревата и листата на дърветата и отворените върхове на обувките й тутакси се покриха с влага, въздухът бе натежал от аромата на боровете. Вървяха един до друг, звукът на стъпките им се губеше сред песента на щурците и шепота на листата.

Недалеч от брега стар дъб бе разперил почти до земята клони, които се оглеждаха във водата. Реката бе отмила част от брега и човек трудно можеше да стигне до клоните, без да се намокри, ето защо спряха.

— Тук седяхме често.

— Това беше нашето място — промълви тя, — особено след скандал с нашите.

— Чакай, наистина ли се караше с родителите си? — направи се на изненадан Досън. — Не заради мен, нали?

Тя го смушка с рамо.

— Ама че си и ти. Така си беше, ти ме прегръщаше и ме оставяше да се наплача и да викам на воля колко е несправедливо, докато се успокоя. Доста драматична бях тогава, нали?

— Не съм забелязал.

— Помниш ли как скачаха барбуните? Понякога бяха толкова много, че сякаш присъствахме на представление.

— Убеден съм, че ще ги видим и тази вечер.

— Сигурно, но няма да е същото. Когато излязохме, ми се искаше много да ги видя. Сякаш винаги знаеха, че имам нужда да направят нещо специално, за да се почувствам по-добре.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш добре заради мен.

— Определено беше заради барбуните.

— Идвахте ли тук с Тък? — усмихна се той.

— Склонът бе твърде стръмен за него. Идвах сама. Или поне се опитвах.

— Не разбирам.

— Мисля, че исках да знам дали това място предизвиква същите чувства у мен. Но така и не успях да стигна толкова близо до водата. Не можех нито да чуя, нито да видя нещо, докато се спусках насам. По-скоро си мислех, че някой се крие в гората, и въображението ми просто… ме побъркваше. Давах си сметка, че съм сама и ако нещо се случи, нищо не мога да направя. Затова се връщах обратно и така и не слизах дотук.

— До днес.

— Сега не съм сама. — Тя се взираше във водовъртежите с надеждата, че някой барбун ще изскочи, но така и не дочака. — Не мога да повярвам, че е минало толкова много време — промърмори. — Бяхме ужасно млади.

— Не чак толкова. — Гласът му прозвуча тихо, но неочаквано уверено.

— Бяхме деца, Досън. По онова време не ни се струваше така, но станеш ли родител, перспективата ти се променя. Лин е на седемнайсет и не мога да си представя, че тя изпитва неща, каквито аз съм преживяла. Тя дори няма приятел. Ако разбера, че се измъква нощем през прозореца на стаята си, вероятно ще се държа така, както моите родители се държаха тогава.

— Искаш да кажеш, в случай че не харесваш момчето, нали?

— Дори да смятам, че е съвършен — извърна тя лице към него. — Какво сме си мислели наистина?

— Не мислехме. Бяхме влюбени.

Аманда вдигна очи и той видя в тях да се отразяват късчета светлина от луната.

— Искам да ти се извиня, че не те посетих и дори не ти писах, когато те изпратиха в Каледония.

— Няма нищо.

— Не е така. Не спрях обаче да мисля за… За нас. През цялото време. — Тя протегна ръка, за да докосне кората на дъба, сякаш искаше да почерпи от силата му, за да продължи. — Всеки път, когато сядах да ти пиша, направо се парализирах. Откъде да започна? Дали да ти разкажа за лекциите си, или за съквартирантките си. Да те питам ли за това как минават дните ти? Прочитах написаното и все ми се струваше не каквото трябва. Скъсвах листа и си обещавах да опитам отново на другия ден. И така дните се нижеха един след друг. Изведнъж се оказа, че е минало твърде много време и…

— Не ти се сърдя — обади се Досън. — И тогава не ти се сърдех.

— Може би си ме забравил?

— Не — гласеше категоричният му отговор. — Тогава не можех да се понасям дори. А вярата, че ти продължаваш напред, беше много важна за мен. Исках да имаш живота, който аз никога нямаше да мога да ти осигуря.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Ето в това ти е грешката. Всеки човек има моменти от миналото си, които иска да може да промени. Дори аз. Моят живот също не е съвършен.

— Искаш ли да говориш за това?

Преди години Аманда щеше да е в състояние да сподели с Досън всичко и макар още да не беше готова, тя чувстваше, че е въпрос на време това да се случи. Мисълта за това я стресна точно така, както се сепна, щом осъзна, че той събуди в нея нещо, което не бе изпитвала от дълги години.

— Ще се разсърдиш ли, ако ти кажа, че още не съм готова.

— Ни най-малко.

Вяла усмивка разтегна лицето й.

— Тогава нека се насладим на момента. Също както едно време. Толкова е спокойно тук.

Луната продължаваше бавния си ход, обръщайки всичко с безплътната си магия. Звездите далеч от нейното зарево проблясваха ярко. Стояха един до друг и Досън се питаше колко ли често се бе сещала тя за него. Във всеки случай по-рядко, отколкото той за нея, усещаше, че и двамата са били твърде самотни, по свой начин. Той — самотна фигура сред пустошта, тя — лице в безименна тълпа. Нима не беше така и когато бяха още тийнейджъри? Тъкмо това ги събра и те откриха щастието един в друг.

Чу дълбоката й въздишка в тъмнината.

— Май трябва да тръгвам вече.

— Знам.

Аманда изпита известно облекчение от отговора му, но беше и някак разочарована.

Тръгнаха мълчаливо обратно към къщата, всеки потънал в мислите си. Той изгаси светлините, тя заключи и с бавни стъпки поеха към колите си. Досън й отвори вратата.

— Ще се видим утре при адвоката — рече той.

— В единайсет.

Осветена от луната, косата й бе водопад от сребро и той едва удържа желанието си да прокара пръсти през нея.

— Прекарах чудесна вечер. Благодаря ти и за вечерята.

Изправена срещу него, й хрумна безумната мисъл, че той ще се опита да я целуне, и за първи път, откакто беше в колежа, затаи дъх от нечий поглед. Скри се в колата, преди той да се доближи дори.

— Радвам се, че се видяхме, Досън.

Намести се зад волана с въздишка на облекчение, докато той затваряше вратата. Включи мотора и даде на заден ход.

Досън й махаше, докато тя направи завой, и проследи с поглед как колата й стъпи на покритата с чакъл пътека. Червените задни светлини леко подскочиха няколко пъти и скоро изчезнаха от погледа му.

Сетне с бавни стъпки се върна в работилницата. Запали осветлението и когато единствената крушка на тавана освети помещението, приседна на купчина гуми. Беше тихо, нищо не помръдваше, с изключение на една-единствена малка муха, която пърхаше около крушката. Той се замисли за Аманда и за това как е продължила живота си. Каквито и тревоги да криеше — за него нямаше съмнение, че тя имаше сериозни грижи — тя все пак бе успяла да изгради живота, който бе искала — съпруг, деца, къща в града, а спомените й бяха такива, каквито трябваше.

Докато седеше сега сам в работилницата на Тък, си даде сметка, че се е самозалъгвал, смятайки, че той също е продължил напред. Нямаше такова нещо. Беше подозирал, че се е впил в миналото си, но сега това съвсем ясно се потвърди. Нещо дълбоко в него се размърда и освободи. Отдавна се бе простил с много неща и преди му се искаше да вярва, че е постъпил както трябва. Ала сега, тук, сред жълтеникавата светлина на изоставения гараж, вече не беше толкова сигурен. Бе обичал Аманда преди години, никога не спря да я обича и малкото време, което прекараха тази вечер заедно, само го потвърди. Посегна към ключовете си и неочаквано осъзна и друго — нещо, което дойде като прозрение.

Изправи се, изгаси светлината и тръгна към колата си, чувстваше се необичайно изчерпан. Едно беше да знае, че чувствата му към Аманда са непроменени, а съвсем друго да се изправи лице в лице с бъдеще, което бе сигурен, че те двамата никога няма да имат.

6

Завесите в пансиона бяха тънки и слънчевата светлина събуди Досън минути след изгрева. Той се обърна на другата страна с надеждата, че ще заспи отново. Много скоро разбра, че няма да се получи. Стана, протегна се и в продължение на няколко минути раздвижва ставите си. Сутрин всичко го болеше, особено гърбът и раменете. Често се питаше още колко години ще може да работи на платформите. Много умора и напрежение се бяха натрупали в тялото му. С всяка изминала година травмите му се увеличаваха.

Извади от платнената торба екипа си за крос, облече го и тихо слезе надолу по стълбите. Пансионът отговаряше напълно на очакванията му — четири стаи на горния етаж, кухня с трапезария и помещение, където гостите можеха да се събират. Изобщо не се изненада, че собствениците проявяват подчертан интерес към плаването по реката: малки модели на лодки и рисунки на шхуни висяха по стените. Над камината бе закачен стар корабен рул, а на вратата бе залепена карта на реката, върху която отделните канали бяха ясно отбелязани.

Собствениците бяха вече будни. Когато се регистрира предишната вечер, те му съобщиха, че са оставили цветята, доставени за него, в стаята и че закуската е в осем. Така щеше да има предостатъчно време преди срещата.