— Какво значи това? Ще има или няма да има?

— Искам да кажа, че не знам още. Адвокатът, който ми се обади, не каза нищо по този въпрос.

— Малко необичайно ми се вижда. Защо да не ти каже, ако ще има?

Може и така да е, помисли си Аманда, но едва ли е по-необичайно от това Тък да ме срещне с Досън на вечеря снощи.

— Според мен изпълнява разпорежданията на Тък.

При споменаването на името на стареца майка й посегна към перления гердан на врата си. Аманда не помнеше тя да е напускала спалнята си без грим и бижу и тази сутрин не правеше изключение. Евелин Кулиър винаги е била въплъщение на духа на стария Юг и очевидно това щеше да важи до края на дните й.

— Все още не разбирам защо трябваше да идваш за неговото погребение. Та ти не познаваше този човек.

— Напротив, мамо, познавах го.

— То беше много отдавна. Друго щеше да е, ако продължаваше да живееш в града. Тогава може би щях да те разбера. Но сега защо трябваше да пристигаш специално?

— За да засвидетелствам уважението си.

— Знаеш, че той нямаше добра репутация. Според мнозина беше луд. Как да обясня сега на приятелите си защо си дошла?

— Защо трябва да им казваш нещо?

— Защото ще ме питат.

— Какво ги интересува?

— Те се интересуват от теб.

Аманда долови нещо в гласа на майка си, което не успя да разтълкува. Докато се опитваше да разбере, добави сметана в кафето си.

— Нямах представа, че съм толкова любопитна тема — отбеляза само тя.

— Няма защо да се изненадваш. Почти не водиш вече Франк и децата. Не мога да ги спра да питат.

— Говорили сме вече за това — въздъхна Аманда, която не успя да скрие раздразнението си. — Франк работи, а децата са на училище, но това не означава, че аз не мога да идвам. Понякога дъщерите правят такива неща. Ходят да видят майките си.

— Случва се и да не се виждат с майките си. Това кара хората да се питат, ако искаш истината.

— Не те разбирам — присви очи Аманда.

— Имам предвид случаите, когато си идвала в Ориентъл, знаейки, че отсъствам. Преспивала си у дома, без дори да ме уведомиш. — Жената не криеше възмущението си. — Не мислеше, че знам, нали? Какъвто е бил случаят, когато бях на круиз миналата година. Или когато ходих при сестра ми в Чарлстън по̀ миналата. Видели са те. Приятелите ми са те видели. Това, което не разбирам, е, защо си мислеше, че няма да науча.

— Мамо…

— Не! — вдигна Евелин съвършено поддържаната си ръка. — Много добре знам защо си идвала. Може да съм стара, но не съм оглупяла още. За какво друго си идвала тук, освен за да се видиш с онзи старец? Очевидно за да се срещнеш с него. При него си ходила всичките онези пъти, когато ми казваше, че отиваш по магазините или че ще се срещнеш с приятелка на плажа. През цялото време си ме лъгала.

Аманда мълчаливо наведе очи. Наистина нямаше какво да каже. Чу дълбока въздишка в настъпилата тишина.

Когато майка й продължи, в гласа й вече липсваше предишната острота:

— Знаеш ли, аз също съм те лъгала, Аманда, и честно да ти кажа, изморих се да го крия. Все още съм твоя майка и можеш да споделиш с мен.

— Знам, мамо. — В гласа си долови сприхавите нотки на тийнейджърските си години и определено й стана неприятно.

— Да не би нещо с децата?

— Те са добре.

— Може би с Франк?

Аманда въртеше дръжката на чашата между пръстите си.

— Искаш ли да поговорим? — продължи майка й.

— Не — с равен глас заяви Аманда.

— Мога ли да направя нещо?

— Не.

— А с теб какво става, Аманда?

Неясно защо въпросът отново насочи мислите на Аманда към Досън и за миг тя се пренесе в кухнята на Тък, където се къпеше в неговото внимание. Даде си сметка, че нищо друго не иска в момента, освен да го види отново, независимо от последствията.

— Не знам — промърмори тя след кратка пауза. — Ще ми се да знаех.



След като дъщеря й отиде да си вземе душ, Евелин Кулиър отиде на задната веранда и се загледа в мъглата, стелеща се над реката. Обикновено това бе един от любимите й мигове на деня, още от дете. Тогава живееше близо до фабриката на баща си, но в края на седмицата обичаше да се разхожда до моста, където можеше да седи с часове и да съзерцава как слънцето полека-лека разкъсва и разнася мъглата. Харви знаеше, че тя винаги е мечтала да живее край реката, затова купи тази къща няколко месеца след като се ожениха. Естествено, купи я от баща си на нищожна цена. Кулиър притежаваха много имоти по онова време, но това беше без значение. По-важното беше, че бе помислил за нея, сега силно й се прииска той да е тук, за да поговорят за Аманда. Кой би могъл да знае какво става с нея в последно време? Аманда винаги е била загадка, още като момиче. Имаше свое мнение за нещата и откакто проходи, се проявяваше като изключителен инат. Ако майка й поръчаше да стои наблизо, тя при първа възможност драсваше нанякъде; ако Евелин настояваше да облече красива дреха, се появяваше с нещо, което бе изровила от дъното на гардероба. Докато Аманда беше малка, Евелин все някак успяваше да я държи под контрол или поне в правия път. Тя беше Кулиър все пак и хората имаха определени очаквания от нея. Един господ знае какво се обърна, когато стана девойка. Сякаш дяволът се всели в нея. Първо — Досън Коул! Не кой да е, а гаменът Коул. Започнаха лъжите, измъкванията, безкрайните лоши настроения и мигновени отговори, когато майка й се опиташе да поговори с нея разумно. С времето косата на Евелин започна да посивява от тревога и макар Аманда да не знаеше, само благодарение на постоянното наливане с бърбън успя да преживее тези ужасни години.

Едва когато успяха да я разделят с момчето от семейство Коул и замина в колежа, Аманда сякаш започна да влиза в релси. Последваха няколко спокойни чудесни години, внуците също донесоха много радост. Много тъжна бе загубата на момиченцето — чудесно весело дете! Но Бог никому не е обещавал живот без тревоги и грижи. Самата тя година преди Аманда да се роди, бе преживяла спонтанен аборт. Късмет беше, че дъщеря й в крайна сметка се стегна — семейството й има голяма нужда от нея — и дори се захвана с благотворителност. Евелин би предпочела дъщеря й да се занимава с нещо не така натоварващо, като например Младежката лига. Така или иначе болницата към университета „Дюк“ бе авторитетно място и тя нямаше нищо против да разказва на приятелките си за обедите за набиране на средства, които Аманда организира, и дори за доброволния труд, който полага там.

Напоследък обаче дъщеря й сякаш се връщаше към младежките си настроения — лъжеше като пубертет за каквото й падне. Те двете никога не бяха били достатъчно близки и Евелин се бе примирила с това. Мит беше приказката, че всяка майка и дъщеря са най-близки приятелки, но приятелството не беше толкова важно, колкото семейството, а то винаги е фактор. Никога не бяха споделяли кой знае колко, но пък и споделяното почти винаги е свързано с оплакване, което обикновено е чиста загуба на време. Животът е трудна работа. Така е било и така ще си остане, тогава не си заслужава да се оплакваш! Или предприемаш нещо, или оставяш нещата такива, каквито са, и приемаш избора си.

Нямаше нужда да си кой знае колко умен, за да разбереш, че дъщеря й и съпругът й имат проблеми. Почти не беше виждала Франк през последните няколко години, защото Аманда все идваше сама. Беше видяла, че той твърде често посяга към бирата. Истината е, че и бащата на Аманда често пиеше бърбън, но пък никой брак не е идеален. Имаше години, когато Емили направо не можеше да понася Харви, камо ли да продължава да е негова съпруга. Ако дъщеря й я беше попитала, тя нямаше намерение да го скрие и щеше да й напомни, че тревата в градината на съседите невинаги е по-зелена от твоята. Онова, което по-младото поколение не разбира, е, че тревата е по-зелена, когато я поливаш. А това означава, че и двамата — и Аманда, и Франк — ще трябва да се измъкнат от черупките си, ако искат да оправят нещата помежду си. Само че Аманда не я попита.

Жалко, защото Евелин можеше да й обясни, че само добавя нови проблеми към вече разстроения си брак и лъжата е част от тези проблеми. След като с такава лекота лъже майка си, не е толкова трудно да се сетиш, че прави същото и с мъжа си. Започнат ли веднъж да текат лъжи, няма да има край. Очевидно Аманда беше объркана, в такова състояние хората бъркат. Щеше да се наложи Евелин да е по-настоятелна тези два дни, все едно дали дъщеря й иска, или не.



Досън се беше върнал в града.

Тед Коул стоеше на стълбите пред бараката и пушеше, загледан разсеяно в „месните“ дървета. Обичаше да ги нарича така, когато момчетата се връщаха от лов. И сега на провесените клони висяха изкормени и одрани два трупа, целите накацани от мухи, които жужаха и над вътрешностите на земята под тях.

Утринният бриз полюляваше труповете и Тед вдиша отново дима от цигарата си. Беше видял Досън. Знаеше, че и Аби го е видял. Само дето Аби излъга, че не го е забелязал, и това вбеси Тед почти толкова, колкото и самодоволното появяване на Досън.

Брат му взе да му писва напоследък. Все нещо му нареждаше и го оставяше да се пита къде отиват парите на семейството. Май скоро щеше да дойде момент, когато старият Аби ще види обратната страна на пищова. Скъпият му брат беше станал небрежен. Онзи с бокса с шипове едва не го уби. Това никога нямаше да се случи преди няколко години. Нямаше да се случи и ако Тед беше с него, но Аби не сподели с него намеренията си, още един знак, че е станал невнимателен. Това момиче, новото му гадже… Канди или Ками, нещо такова беше. Вярно, че беше хубавка и с тяло, с което Тед нямаше нищо против да се позанимае. С жените никога не е сложно — искаш нещо от тях, получаваш го и ако се ядосат или се нацупят, им показваш къде грешат. Случва се да са нужни няколко урока, но в крайна сметка се подчиняват. Май Аби беше забравил тези важни неща.

На всичкото отгоре го излъга право в очите. Тед запрати фаса на цигарата си навън и се замисли, че май ще се наложи скоро да си поговори с Аби на висок глас. Но всичко по реда си. Първо беше ред на Досън. От години чакаше този момент. Заради него носът му бе извит на една страна, а челюстта му се крепеше на тел. Заради този кретен Тед открай време търпеше болки и подигравки, да не говорим, че девет години лежа зад решетките. Всеки, който се заяжда с Тед, трябва да си го получи. Това важеше и за Досън, и за брат му.

Завъртя се на пета и влезе в бараката. Строена в началото на века, вътре висеше само една крушка и тя едва осветяваше помещението. Тина, тригодишната му дъщеря, беше кацнала на разнебитеното канапе пред телевизора и гледаше филм на „Дисни“. Ела мина безмълвно покрай детето. В кухнята тиганите бяха покрити с дебел слой засъхнала мазнина, но тя продължи нататък към бебето, което скимтеше във високото си столче. Лицето му бе измацано с нещо жълто и лепкаво. Едва двайсетгодишна, Ела имаше тесен ханш, тънка рядка коса и обсипано с лунички лице. Роклята й едва прикриваше изпъкналия от бременността корем. Едва в седмия месец, беше изморена. Тя все си беше изморена.

Тед грабна ключовете си от кухненския плот и тя се обърна.

— Излизаш, така ли?

— Не се ври в моите работи — измърмори той, мина покрай детето, потупа го леко по главата и влезе в спалнята. Бръкна под възглавницата, измъкна глока си и го пъхна в колана на панталоните. Беше обзет от възбуда, все едно всичко на този свят беше наред.

7

Когато Досън се върна от сутрешния крос, някои от гостите в пансиона вече пиеха кафе в трапезарията и преглеждаха сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Докато се качваше по стъпалата към стаята си, той долови аромат на бекон с яйца откъм кухнята. Взе си душ, нахлузи дънки и фланелка с къси ръкави и слезе в трапезарията.

Повечето посетители вече бяха приключили със закуската, затова той седна сам до една маса. Въпреки кроса не беше много гладен, но собственичката Алис Ръсел, жена на около шейсет, преселила се след пенсионирането в Ориентъл, напълни чинията му и той усети, че тя ще е много разочарована, ако не изяде всичко. Напомняше му на грижовна баба, за което допринасяше престилката отпред и домашната роба на квадрати под нея.